петък, 10 юни 2011 г.

Ще те извикам...

Ще те извикам...
Сега,
когато обедът е скрил
лице в лозята,
а сребърния прах
в листата на маслините
трепти в копнеж
за лунния пейзаж довечера,
когато цялата любов
ще цъфне с устни
в нечий шепот...
Сега,
когато хълмовете приютяват
медно слънце
и дъх на грозде,
сол и смях
се стеле върху тях...
Сега,
из камъните бели
ще изтича песен,
със загрубели
и безгрижни боси стъпки,
за свобода на птица жадни...
Сега,
когато грижите се изговарят,
за да останат по скалите,
да ги притиснат в пясъка вълните...
Сега,
когато струните в лютнята
са дъх от вятър,
разплел на фара светлината...
Сега,
когато тишината
в шепите остава
да посънува топлината на коси...
Сега,
когато въздухът на юг е ласка,
изпратена от шарката на метеор,
дълбокото небе изгубила,
когато крайпътното дърво
изслушва нечия въздишка
и сгушва в бръчките на тъмната кора
поредна глътка сок за утре...
Ще те извикам...
Сега...