Като започна да си мисля за защото и многоточие ме спъва. Издигам си измислен праг. С дълбоки корени. Почти до облака, заради който някога забравих да минавам. Отварата от минала година, в малко време, беше замислящо горчива. Едва усещаше небцето рядък вкус. Напомняше на незасято семе, на покълнали зърна от ръж, на джинджифилов захаросан резен, стар, на прашен свитък аромат, в канелена коричка, на слънчева узряла орехова ядка. Изглежда, че остава вкус от дните. Спомен. За празнота. За пълнота. За питане. За дълго писан отговор на въпросителна без изречение... отгатнат смисъл на израстване...
Отколкото е повече от знам. А трябва може да изчезне. Ако поискаме да спрем онази права, която свързва нашите съмнения...
Прахът от спомените избледня. По-сив не стана. От стена след дълъг дъжд. Изглежда вече точен в завършените думи, окръгляни от много дни между стрелки. Излиза, че прощаваме на себе си за мисълта, изричала стотиците защо. Оставяме в покоя времето да носи сенките от спомени, защото всичко има път. Така по-лесно ги откриваме отгоре. С въздишка. С капка ласка в мисълта. С очакване за новата луна...
