tag:blogger.com,1999:blog-65190386806016190502024-02-21T15:52:57.010+02:00inamayiinamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.comBlogger236125tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-34877517785556627762013-09-08T22:53:00.000+03:002013-09-08T22:53:45.024+03:00За музата... която ти оставих... да запомнишОставях дълго <br />
пред вратата белези... <br />
Надявах се <br />
да разрешиш <br />
на приказките, <br />
от мълчаливите ни срещи, <br />
да влязат <br />
под римувания свод <br />
на твоя дом <br />
от стихове... <br />
Надявах се <br />
да не изминеш сам <br />
последните минути <br />
под часовника, <br />
забравил за площада, <br />
от който <br />
гълъби изпиват <br />
всяко безразличие... <br />
Надявах се <br />
копринените шалове <br />
да са реалност <br />
от въздуха<br />
на твойта стая... <br />
Надявах се <br />
да разбереш <br />
защо праха <br />
не може да запомни <br />
моя лик, <br />
а ти <br />
не ще изпишеш <br />
повече от линия <br />
по него... <br />
Надявах се <br />
да забележиш <br />
колко е времето <br />
в саксията с бръшлян... <br />
Оставях дълго <br />
пред вратата белези... <br />
А ти рисуваше <br />
по въздуха <br />
неуловими знаци, <br />
за музата, <br />
която дишаше у мен... <br />
която ти оставих, <br />
да запомниш...<br />
inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-83568739692496802572013-02-25T11:42:00.000+02:002013-02-25T11:42:05.768+02:00Следнощно и заради вятъраОнази сутрин, когато
равното разсъмване
забождаше с дъха
прозорците,
а топлите ми устни
още сричаха съня,
вратата беше спряла стих -
по-бял от цветове кокиче,
с раздадени за някого слова,
прегърнати,
объркани и плахи.
Зад всяка буква - миг,
желание
и търсена
под светлина от свещи
топлина,
присъствие
след силует в очакване,
в протегнати от жажда шепи
след листа...
Напразно някой
ще се вслушва
в думите на вятъра,
ще крие вярата сред пръсти
и в нощния си дъх
ще сгрява своите „Ела...”
inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-47306559829400076632012-03-06T06:35:00.003+02:002012-03-06T06:42:25.231+02:00Загриженост...Като започна да си мисля за защото и многоточие ме спъва. Издигам си измислен праг. С дълбоки корени. Почти до облака, заради който някога забравих да минавам. Отварата от минала година, в малко време, беше замислящо горчива. Едва усещаше небцето рядък вкус. Напомняше на незасято семе, на покълнали зърна от ръж, на джинджифилов захаросан резен, стар, на прашен свитък аромат, в канелена коричка, на слънчева узряла орехова ядка. Изглежда, че остава вкус от дните. Спомен. За празнота. За пълнота. За питане. За дълго писан отговор на въпросителна без изречение... отгатнат смисъл на израстване...<br /><br />Отколкото е повече от знам. А трябва може да изчезне. Ако поискаме да спрем онази права, която свързва нашите съмнения... <br /><br />Прахът от спомените избледня. По-сив не стана. От стена след дълъг дъжд. Изглежда вече точен в завършените думи, окръгляни от много дни между стрелки. Излиза, че прощаваме на себе си за мисълта, изричала стотиците защо. Оставяме в покоя времето да носи сенките от спомени, защото всичко има път. Така по-лесно ги откриваме отгоре. С въздишка. С капка ласка в мисълта. С очакване за новата луна...<br /><br /><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgS3qaUZb2UQrreYqBYltdQ1yJpHyZL-VZdWysOoQyO8e8IZCPCWaGF-z52YRxiIPGQdn4OOvKP6RtAHlUNi77jN5K7xjI212pOVVZvtdkNxvXCVNfWY2spqLJhvUtcl5YOgfRTsc56fY45/s1600/251196_217149414972840_155438734477242_775028_3882231_n.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 320px; height: 241px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgS3qaUZb2UQrreYqBYltdQ1yJpHyZL-VZdWysOoQyO8e8IZCPCWaGF-z52YRxiIPGQdn4OOvKP6RtAHlUNi77jN5K7xjI212pOVVZvtdkNxvXCVNfWY2spqLJhvUtcl5YOgfRTsc56fY45/s320/251196_217149414972840_155438734477242_775028_3882231_n.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5716639419264890146" /></a>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-13128855549894857132012-02-20T16:13:00.006+02:002012-02-20T22:13:53.666+02:00...Вятър пак разроши <br />крайчетата свобода <br />на бора, <br />толкова различни <br />от мечтите <br />на високата топола. <br />Слънчев лъч <br />облече <br />по гърба от сняг <br />на тротоара <br />облаче, <br />със скъсано елече. <br />Мисля, че сега <br />ще бъде грешно <br />да звучи дори Шопен, <br />затова - <br />да слезем <br />с поглед <br />поне пo улицата, а?!... <br />Там играта изтича <br />в оставения коловоз... <br />заминали са си, <br />за свое някъде, <br />преситени до циповете <br />куфари... <br />По калната, доволна вада, <br />премина куче. <br />Не се разбра <br />дали я забеляза. <br />Отдавна <br />безразличието не мирише... <br />А на капчука песента <br />кълвача взе да чука, <br />все тъй и той мажорно, <br />но само че – стакато... <br />Кой знае колко пъти вдишвах <br />за всичките въздишки <br />на спокойствие <br />(подаръкът ми в този ден)... <br />Може би знаеш <br />смисъла на шахмата <br />и ще представиш <br />в своето очакване <br />поне уверената дама...<br /><br /><iframe width="420" height="315" src="http://www.youtube.com/embed/s6Ce0NhehAk" frameborder="0" allowfullscreen></iframe>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-62616771719810121912011-11-24T16:00:00.002+02:002011-11-24T16:27:22.059+02:00*Онези неща...Онези неща,<br /><br />зад които душите си крием -<br /><br />по малко прозорци от лед завещан,<br /><br />по малко врати от вятър събран...<br /><br />Онези неща,<br /><br />пред които държим в коленете лица,<br /><br />под ножицата на стрелките<br /><br />да стържат всекидневна ръжда...<br /><br />Онези неща,<br /><br />в половините сенки на зрял портокал<br /><br />и трикракото столче - постеля за цял...<br /><br />Онези неща,<br /><br />към които избяга ароматната пара<br /><br />от чай,<br /><br />сутринта...<br /><br />Онези неща,<br /><br />за които си мисли избелялата дума<br /><br />от края,<br /><br />в реда...<br /><br />Онези неща,<br /><br />залепили с новините си стари<br /><br />пожелаван от ъгъла лъч светлина...<br /><br />Онези неща,<br /><br />към които приляга, пред вратата,<br /><br />последната шарка на чергата...<br /><br />Онези неща,<br /><br />откровено започвали с йероглиф от съня,<br /><br />не защото са нещо, а защото от тях<br /><br />ще изгрее в очите деня...<br /><br />Онези неща,<br /><br />в които спират смелите часовници,<br /><br />изтрили времето от своята мечта...<br /><br />Онези неща...<br /><br />пред имената на които си признавам -<br /><br />благодаря... че мога да се радвам,<br /><br />да вярвам, да съм тиха,<br /><br />да изтъгувам, да простя...<br /><br />онези...<br /><br />обикновените неща.<br /><br />-------<br /><br /><strong>*Случайно съвпадение с деня на благодарността.</strong><br /><br /><br /><br /><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgKSnkUEmrXaO8rZuf6-GyHyK-razS-MplnRjex1z1K_T6PiA9ztWTU213wU1JArHOvInKIN8EnPWa1Mw_oKBYbBLN72a-FoeO4_ASRwsogzgonKb9Q2MymysliSNEt1_2ZYoUQIQX37On8/s1600/s640x480%255B1%255D.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 308px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgKSnkUEmrXaO8rZuf6-GyHyK-razS-MplnRjex1z1K_T6PiA9ztWTU213wU1JArHOvInKIN8EnPWa1Mw_oKBYbBLN72a-FoeO4_ASRwsogzgonKb9Q2MymysliSNEt1_2ZYoUQIQX37On8/s400/s640x480%255B1%255D.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5678http://ahgeorge.livejournal.com/6145.html567627025474770" /></a><br /><br />http://ahgeorge.livejournal.com/6145.htmlinamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-37370206499219552892011-11-16T00:29:00.002+02:002011-11-16T00:35:09.571+02:00Непредизвикани миниатюриКолко може да е дълга тази нощ, щом се докосва в ъглите на светлина, чертана от лъчи на нощна лампа и музикалния компас на контрабас, загърнал с тяло мислите на някой... <br /><br />Когато нощното небе приеме падащите ангели на стихнали звезди, игличките на бора стенат и спират в обърнатите капки кехлибар в смолата... по робата на тъмнината стават на копчета за незаспиване... <br /><br />За ненаситния ми глад да гледам, очите са виновни... че денем две са само, а нощем, когато конете на съня препуснат, са повече от светлината... а всичкото за гледане е в тъмнината... <br /><br />Угасва шарената черга, тъкана от листата на чинари, на тополи, през нишки златни есен. Иглички скреж оставят всяка сутрин болка, обръщат пътя на совалката и сменят цветовете на деня до зимно бяло... <br /><br />Откакто есента се просълзи накрая и в бреговете на реката не откри достатъчно за слънце злато, остави на дърветата да нарисуват нейната тъга...<br /><br />Студена вечер спуска есента, като монета, жълта, от кадифена ръкавица до протегната ръка, в изгубената сред забравата на улицата песен на акордеон...<br /><br />Оставил си върху екрана на лицето ми едно петно за недовършено зеленото листо на пролетта ни... щом презимува под дъха на януари, ще съмне пак в очите ми... <br /><br />Мъгла се лута по върха... и търси корените си – поляна с пара от глухарчета... <br /><br />Когато искам да забравя, отглеждам сенки от яйца върху изпънатия лик на празна маса... <br /><br />И само тишината в бялото платно, на някоя замислена картина, ще скрие болката, изрязана върху несподелена дума... <br /><br />Дъгата е извила гръб в брадичката, затворила овала, изминатия път на погледа да скрие и чака четката да я открие... <br /><br />Иконите на двата лика отгатват мислите на цветовете и леко се докосват до ръката, да й подскажат топлината... <br /><br />Някой може да има какво да разкаже, когато е сам и насреща е само недопитата чаша с кафе, със следите от чакана среща... <br /><br />Като знам за какво тази пролет съм вписвала с цвят за илици на зимно палто, искам първия сняг да заплаче в ръката ми, да познае капчука в окото на първото копче...<br /><br />Замахвам с думи „хайде”, „стига”, към обръча на циферблата, а той накъсва в този миг и тях, и него с безмилостната ножица, заключена от времето в стрелките... <br /><br />Окована в око от ковано желязо, взор за всичкия свят на врата, от стената мълчи по средата на рамка поляна, в пожълтелия кръг от листа на липи... Някак слънчево пари от тази картина... в очите... <br /><br />Между нашите мисли неусетно се вписа луна, от едната страна неузряла, като приказка в свойто начало... крехка стълбица всеки с поглед описа и довърши в луната цвета... <br /><br />Онази, забравена нарочно рокля, защото капките й пареха в душата спомен, като игли, е избеляла в гардероба... дали на този стих, останал отпреди, тя, както и тогава ще отива...inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-85819322751737762782011-11-15T14:48:00.003+02:002011-11-15T23:29:45.547+02:00На свещ за малко думи...“Благословен еси, Господи...”<br />Влез в светлината от кандилото<br />и нарисувай с пръст <br />... невидимата моя нишка,<br />кръст за молитва на душата ми.<br />И освети скосените лъчи на тъмнината,<br />дай разум на очите,<br />а на сърцето - милост за смирение.<br />И гърбицата с несполуки,<br />забравяни и неизричани похвални думи,<br />от раменете ми свали,<br />подносът за една да ти направя –<br />благословен да си,<br />задето милостта ти имаме!<br />Със сол от сълзите по нощната ми риза<br />ще ти замеся обредния хляб,<br />пред който ще се изповядам<br />и ще ти поверя кръщелното си име,<br />и с дясната ръка<br />от лявата ще взема <br />останалите си, <br />събрани за молитва думи –<br />проводи твоята милост<br />до тези, дето те познават <br />и до онези, <br />чиито имена без път блуждаят...<br />Светилникът люлее <br />уловени сенки,<br />стените ги разказват,<br />таваните рисуват светлина,<br />достигнала до тях <br />от този стих за <a href="http://www.youtube.com/watch?v=sIzBaXiEMLc&feature=share">псалми</a>...inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-9933038954370571822011-11-10T15:21:00.006+02:002011-11-10T15:40:44.303+02:00Есенно по пълнолуние... или за мислен глас след музиката на валдхорнаВ поле от градски шум, <br />на изход от метро, <br />редеше глас валдхорна. <br />Кръгът от звуци <br />падаше в калта, <br />оставяше следи,<br />от цвят...<br />на мак, <br />трендафил, <br />теменуга, <br />роза...<br />ухания от лятото, <br />докосване <br />от пеперуда. <br />Човекът с шапка <br />на райета <br />и тъмносив чадър <br />забави сянка, <br />погледна малък ъгъл <br />от калната полянка <br />и се усмихна много сходно. <br />Валдхорната, изпъстрила калта, <br />отправи стъпки... <br />по стената,<br />намери дървената стряха,<br />надвесените любопитни керемиди...<br />и всички звуци отлетяха, <br />закичиха с цветя <br />стъкла на автобуси, <br />заплетоха криле в листа... <br />Шумът в града заспа... <br />Дъжд заръмя.<br />Последен пътник мина.<br />Човекът със валдхорна<br />във следващия миг се вписа...<br />"Обичам чай в среднощ,<br />косите на жена,<br />когато спускат бяла панделка,<br />зад облаче застанала луна<br />и тръпка от горчиво вино, <br />старо...<br />Да тръгваме ли? <br />А? <br />По своята следа..."<br />Валдхорната прибра.<br />А някъде полето,<br />с голямата луна над него знаеше,<br />че някой не заспа...inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-38465701995920114052011-10-21T14:27:00.001+03:002011-10-21T14:33:25.062+03:00Покрай едни “несподелени приказки“От планината слезе точно този вятър, за който се досещах, че познава есента не само като щрих. Наметна ме с искряща паяжинка, случайно литнала след птиците на юг, за да е закачлива моята походка и се отпусна до ръката ми. Несигурно помислих, че улиците ми завиждат за това, но после си добавих тихо, че ако са приятели на мои стъпки, докато ги откривам, е всъщност много по-добре. Застанал до отворен къс небе, приятел стар, разбира се поет, докосваше с неписан стих един немирин лъч, изгубил пътя към земята в моя лик. Усмивки имаше за двама, а може би дори за ятото врабци, изпълнили кипариса от двора. Мисля, че спомените ще простят забързаните пропуски от наши думи и няма да изтрият редовете, оставени след тях за още. “Като започната картина изглежда планината през очите ти.” Това не беше точно гласът на стария приятел, а кратко описание на пътя по-навътре в мен. (За малко да забравя как изглеждаше, преди той да открие онзи ден.) “Сигурно помниш наметалото, натрупано от есенни листа, покрило улица край парка... Защото аз не съм излизала оттам,” - взех да си мисля тайно. Сега е толкова изминато, а времето държи юзди на път и разпознава срещи... “Колко полезно е да си свободен,”- изрече вятърят и ме отмина. От рамото ми паяжината се сви до копчето на пелерината, голямото, с оранжевите котки . “Кажи ми, може ли чадърът да обърне вятъра ... защото искам да открия тази улица, където да забравя нови стъпки, докато ти измисляш мен... като заглавна страница в албум, от фотографии, настигали онези мигове, които помни лятото, смокинята, изгърбената дюна върху шума от вечер над прибой. ” А този стил е подчертано артистичен и смятам да изтъкна, той ми подсказа да разкажа случката от онзи ден. Поне измислих вятъра. Но всичкото за есента е точно тъй.inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-45069490765183487112011-10-17T23:44:00.004+03:002011-10-18T01:06:31.648+03:00Към "Сутрешно... на някого... от днес", но вече без някого...Откъде да започна? От дългото мълчание, което оставих да ме оплете и отдели от другото ми аз? Или от споходилото ме желание да съм сред пишещите, но не като невидимият им читател, а като... Трудно ми е да кажа като какво. Може би просто искам да съм видима в този свят, който винаги съм смятала за по-истински, не защото е по-желан, а защото е по-достъпен за полетите на душата... <br />Препълних се от ежедневие и от тълпа по тротоарите, в трамвая, в парка. А от витирините по улиците ослепявам. Оставила бях мисълта да спи под мотото, което бях избрала след кончината на приятел: "Това, което има смисъл вече няма"... Твърде много няма се събраха, натежаха. Прозорецът остана нависоко, от погледа далеко и залезите се изгубиха за него, а изгревите спряха да се четат по облаците до комините на ТЕЦ-а... Понякога нощта пропуска къс луна, сама, откъсната от покриви, от сенки, в които се спотайват клони на дървета... Понякога открадвам няколко минути полет, додето погледът достига, без да се препъне в ярките реклами на мобилни оператори и на хотели... Понякога за кратко си представям на планината силуета и се подсещам да не забравям, че е там, докато аз стоя на светофара и мислено плета от мисли броня за шума, за погледите на невиждащите стъпките си хора, преди да са увлекли моя... Понякога миговете се изпълват с толкова откъснати моменти и всеки моли за начало, да продължи до края, извървяват се върху екрана на очите ми, пресъхват от горещия им вятър и се затварят под клепачите от сън... Щях да измисля състояние, което може да събира красивата мелодия на всеки ден с изписваните ноти в мен, когато пръстите докосват буквичките от клавишите. Щях да открия начин да покажа образи на невидяно. И да закрия тъмната страна на тъмнината... Изглежда засега ще ползвам светлината, за да покажа себе си отново. После ще продължа и с щях...inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-88286227370826605392011-08-31T10:01:00.002+03:002011-08-31T10:04:29.779+03:00Имаше ли вчера светлина?
<br />Днес сякаш по-различно сутрешният лъч наднича между прашинките по очилата, разделя цветовете на дъгата по кожата на бузите и бръчките, оставени там от последната рождена дата, ми се усмихват отразено свойски...
<br />
<br />Забързано забравям лоши думи и погледите, завистливо мен препъвали. Преплитам нежност в плитката на дъщеря ми и с най-добрия поглед я изпращам. Запомнила съм колко много имам с нея. И колко дълги са ни дните през сезоните.
<br />
<br />Шумът от нощните коли, които надпреварват времес фарове, заспива призори и светлината се рои от синята душа на планината. В съня протяга длан и мисълта се пита: от вчера ли дойде или в очите ми те ражда този ден?
<br />
<br />Кафето още с аромат тежи на стаята, държи в плен сънищата ми, докато профилът на сянката не ми помаха от дивана. Там слънце от прозореца наднича и цветовете на покривката привлича. От вчера незплетените бримки светлина наниза около новите листа на индришето.
<br />
<br />Избирам новите си дрехи за срещите навън. Отключвам в себе си поета да ме попита: „Ти знаеш ли дали и вчера имаше в деня от светлината ?”. Замисли ме, нали? Та затова ще кажа: да... но в моите очи тя беше друга... и още повече - остана в образа на вчера...
<br />inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-49178117672504549312011-06-10T11:57:00.001+03:002011-06-10T11:59:03.181+03:00Ще те извикам...Ще те извикам...<br />Сега, <br />когато обедът е скрил <br />лице в лозята, <br />а сребърния прах <br />в листата на маслините <br />трепти в копнеж <br />за лунния пейзаж довечера, <br />когато цялата любов <br />ще цъфне с устни <br />в нечий шепот... <br />Сега, <br />когато хълмовете приютяват <br />медно слънце <br />и дъх на грозде, <br />сол и смях <br />се стеле върху тях... <br />Сега, <br />из камъните бели <br />ще изтича песен, <br />със загрубели <br />и безгрижни боси стъпки, <br />за свобода на птица жадни... <br />Сега, <br />когато грижите се изговарят, <br />за да останат по скалите, <br />да ги притиснат в пясъка вълните... <br />Сега, <br />когато струните в лютнята <br />са дъх от вятър, <br />разплел на фара светлината... <br />Сега, <br />когато тишината <br />в шепите остава <br />да посънува топлината на коси... <br />Сега, <br />когато въздухът на юг е ласка,<br />изпратена от шарката на метеор, <br />дълбокото небе изгубила, <br />когато крайпътното дърво <br />изслушва нечия въздишка <br />и сгушва в бръчките на тъмната кора <br />поредна глътка сок за утре... <br />Ще те извикам... <br /><a href=" http://www.youtube.com/watch?v=11POTypBh2I">Сега...</a>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-8808308113762092482011-05-20T19:59:00.000+03:002011-05-20T20:01:03.740+03:00Пътят, за който...Като стар пергамент <br />пътят кожата своя <br />в коловоза придърпа, <br />отеснелите дири изпъна, <br />като пори на лято отвори <br />(за надежда) <br />и молитва за стъпки на дъжд <br />с всеки камък повтори. <br />В хоризонта<br />вдяна двете посоки, <br />на гърба си преметна баира <br />и с вихрушка от прах <br />на небесния мир <br />тихо, плахо <br />сякаш нещо продума. <br />От крайпътната нива <br />тишина го прегърна, <br />на щурците от песните <br />всички нишки протрити<br />в цветовете на мак <br />той превърна. <br />След случайна каруца<br />се закашля с отминало ехо. <br />После всяка минута със спомени<br />умножи с часове, часове, часове...inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-64626080671946202762011-05-10T12:12:00.004+03:002011-05-10T12:37:21.365+03:00КОПЧЕТА<span style="font-style:italic;">* Знам, че писането е потребност. Ала когато физическото оцеляване стои пред прага, оставям всички думи в раклата и вземам само цветовете им за прежда и за нюансите на акварела, с които се опитвам да изказвам тях, докато копчетата се търкалят към пазара... </span><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjb5dhwtrZka74nFVPICZHILa-za_hqIpw02JqM1jLttEusfZ1gelhCBmtNTPKHhYwUVzxCPimwose1U54kVlSRvhFaEvyv9yVc26FzVBxaMXkvVpTmPB9leZhiGu_D0ASQowf5dDfIHGJx/s1600/P1010948.JPG"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjb5dhwtrZka74nFVPICZHILa-za_hqIpw02JqM1jLttEusfZ1gelhCBmtNTPKHhYwUVzxCPimwose1U54kVlSRvhFaEvyv9yVc26FzVBxaMXkvVpTmPB9leZhiGu_D0ASQowf5dDfIHGJx/s400/P1010948.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5605016015500150354" /></a><br /><br />Извивките на вятъра по пясъка, едва запазил отпечатъка, изпратиха по мисълта ми този цвят, да продължа материята в копче. <br />Само лунния блясък не стига, когато го отпива росата и оглежда цвета на листата, а оттам е тъй близо, през очите, ръката, до платното от глина на копчето.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiYMONrUGU7hZ5TnngO-8qBz59V_WSuZMzHJ1vvQxJsNztGCbVIDqC5YazsTqIGOeY1F0I6kfyzfJTETXycaRsOztUJtx_k_y3rcSpe1R1VF8lxKVdqk0ifwErPhKpfcq213okyr0fWKFOl/s1600/P1010945.JPG"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiYMONrUGU7hZ5TnngO-8qBz59V_WSuZMzHJ1vvQxJsNztGCbVIDqC5YazsTqIGOeY1F0I6kfyzfJTETXycaRsOztUJtx_k_y3rcSpe1R1VF8lxKVdqk0ifwErPhKpfcq213okyr0fWKFOl/s400/P1010945.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5605016012180239746" /></a><br /><br />Като бях още глинена топка си мислех... как иглата ще вшие сърцето ми в най-шармантната шапка. <br />С остър връх мека нишка прокара по ръба на безликата дреха и овалът отвори очи за небе подир хладното пладне.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj8wxIi7lmC2Ay8y912CUI0XGt0AOjVB9ZhyphenhypheniLiAYkc8lBcOsPA-ddL3EmdmiijUq3FmZG1P6GPQV_ynP9lMX-rk_R87F2hrOql7_dxC_4T_dLgvpbzT8nbywxQx39LQgCiNuxGXEPHN3B7/s1600/P1010942.JPG"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj8wxIi7lmC2Ay8y912CUI0XGt0AOjVB9ZhyphenhypheniLiAYkc8lBcOsPA-ddL3EmdmiijUq3FmZG1P6GPQV_ynP9lMX-rk_R87F2hrOql7_dxC_4T_dLgvpbzT8nbywxQx39LQgCiNuxGXEPHN3B7/s400/P1010942.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5605016006260107458" /></a><br /><br />Всеки цвят е добавка по бялата кожа на моето глинено тяло. След последния щрих и онази забавна закачка на четката, проговаря естетът у мен.<br />За Париж може всеки да каже, каквото си ще. Но, парижко червено... само аз ви показвам... без глас.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjji1gPIXLwbKTO-axWJg36FTdHDK-GjMuhyphenhyphenSTsj2eQLYlfMWmRoOMaaFZ5eZPCjurXhahFDRqeS5G1w9MbElI6HOFlGM_m43NsmYPtnN_mf5H-DD23h-hn_1j-ngsiWIvADbAqnjJYw2U5/s1600/P1010940.JPG"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjji1gPIXLwbKTO-axWJg36FTdHDK-GjMuhyphenhyphenSTsj2eQLYlfMWmRoOMaaFZ5eZPCjurXhahFDRqeS5G1w9MbElI6HOFlGM_m43NsmYPtnN_mf5H-DD23h-hn_1j-ngsiWIvADbAqnjJYw2U5/s400/P1010940.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5605016003829185346" /></a><br /><br />Моят свят е начало, следвам пътя, по който ще тръгна след твойта ръка.<br />Аз съм, колкото мисъл преди да се впише на белия лист и обичам да пълня илика.<br />Колко прави са цветните линии в моята мрежа... и ръката, която полагаше тях, ни за миг не забрави накъде да повежда.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhVyHsMdtAgpFX_6qi2-6MW6eEQfFeeHKC-fpORZOZwtVH6_pdEGEBzfD-IdW_pUQl07rChDv-2udSLlaJi__bG7EFRJ9UwTFCSG55-oJbnWvuhluAvsRFH8zxT54eH_vNU3tPQID4A2F9H/s1600/P1010949.JPG"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhVyHsMdtAgpFX_6qi2-6MW6eEQfFeeHKC-fpORZOZwtVH6_pdEGEBzfD-IdW_pUQl07rChDv-2udSLlaJi__bG7EFRJ9UwTFCSG55-oJbnWvuhluAvsRFH8zxT54eH_vNU3tPQID4A2F9H/s400/P1010949.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5605016017874262962" /></a><br /><br />Като шарена сянка на пумпал се отпуснаха цвят подир цвят и оставиха тях върху жадното копче.<br />Ако можеха всички звезди да говорят, скромно биха поискали, ако не имена, то поне да им впишем короните в копчета.inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-38318245234139689442011-05-10T12:03:00.000+03:002011-05-10T12:05:13.632+03:00Обличането на ХармонияОбличането на Хармония<br />Събирам в ръцете си <br />богините харити. <br />Откривам с тях <br />неподозираните нишки <br />съвършенство <br />към цветове, <br />които крият голата Хармония - <br />невидима, <br />с едва загатнати черти<br />полепнало въображение... <br />и боса... <br />Щом вечерта притвори <br />зад звездната врата небе, <br />Пейто, Фаена, Клета, <br />предат сияйните желания <br />на боговете... <br />Плетат ефирна тъкан, <br />наричат бримките по имена - <br />Кристална капка в цвят невен, <br />Замръзнал кехлибар <br />от пазвата на бор, <br />Жасминови листенца в огърлица, <br />от Портокалови цветчета броеница <br />и Панделка от вишнев цвят, <br />и Копчета от минзухари в пролет, <br />Камбанки от шишарки, <br />Канелени корички аромат, <br />Акцент червена шипка <br />и Ръжен клас във всяка гънка, <br />и Бисерчета дъжд, и Перли снежни… <br />В ръцете ми богините харити пеят. <br />И диплят рокля. <br />За среща на Хармония <br />с очите на света ...inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-68863940089223085942011-03-25T22:18:00.002+02:002011-03-25T22:21:45.227+02:00В градината с абстрактни линииКато два края в кръг<br />и барабаните на две лица,<br />зад толкова отдадени,<br />отдалечени светове...<br />В кошарата на свободата<br />зрее вятър...<br />От звуците на стъклени мъниста<br />капчукът влиза в ледената призма<br />на кратък слънчев лъч...<br />Зачеват точката на лятна буря<br />от плетеница на изтекъл сняг<br />и топлината на зимувалите гълъби...<br />Междинен звън,<br />заради пръстите,<br />прегърнали с дъха си флейта...<br />Червената зора,<br />заситнила в очите на роса,<br />пресича линиите мисъл<br />между студените овали сивота...<br />Следите й оставят имена<br />на камъни<br />в несиметрично предсказание...<br />Бамбуков повей<br />сипе вишнев цвят...<br />в една мелодия...<br /><br /><iframe title="YouTube video player" width="380" height="290" src="http://www.youtube.com/embed/ZPFVVmNKn0k" frameborder="0" allowfullscreen></iframe>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-40559122710005600912011-03-20T22:46:00.003+02:002011-03-20T23:04:14.880+02:00Колкото до времето, забавно е когато има кой да го държиИмало едно време един далечен град. Толкова далечен, че звездите били безкрайно близо, колкото сън в очите под клепачите и хората си украсявали с тях шапките, откъсвали по някоя за нощна лампа или си ги разменяли като подаръци за най-големите си празници. Хората живеели в измислени от тях дворци, но не каквито вече си помислихте. Ще се опитам да ви ги опиша, но най-напред ще ви разкажа откъде започва тази, цялата измислица. Някога царят, дядото на дядото на дядото на царя, който управлявал тогава, издал заповед: градът да се превърне в сцена. Всеки дом на покрива да има ветропоказател, за да напътства вятъра, когато спре да слуша някоя пиеса или когато влезе в сребърен тромпет да чуе по-добре как ще изсвири неговата песен той, а после, знае се, ще е забравил за къде е тръгнал. Мъжете да издигнат, направо от улиците, стъпала, край тях да има перила и по една площадка, към всяка стая, където посетители да си оставят шапките, палтата и чадърите, а също кученцата и покупките или да разговарят с домакините по теми за отсрещния театър или за слънчевата сцена на небето, тъй невъзможна за постигане на този, разтворен винаги във въздуха блестящ, ухаещ, топъл слънчев цвят. Също така, под клоните на всичките дървета, да се положат плетени кошове, та в тях да се събират падналите ноти, от песните на птиците и зорко да следят за тяхното напълване, защото и децата знаят колко е важна за храната на Петела и точката след нотата. Петълът, който стоял величествено важно на площада, криле разпънал върху дворцовата кула, която спирала върха си чак в тавана на небето, притежавал цялото време и затова в града бил на голяма почит. Всяка вечер, точно когато слънцето откъсвало от голямата си пита последните лъчи и ги разхвърляло като житни класове по хълма, където криело пътя към дома си, няколко стражи донасяли кошовете с ноти и докато се чували звуците на увертюри, докато по всички сцени монолозите сменяли диалози, започвали да сипват нотите в изпразнената воденичка на Петела. Само след това звездите се показвали, а пък луната се протягала и се окачвала ту да виси до пердето, откъдето излизала, ту точно над Петела и винаги след това, особено когато е започнала да се прозява, да избелява и да заспива - съвсем на другата страна на тази нощна сцена, почти където вечер свършва слънцето. Когато всичките пиеси спуснели за край завеси, когато музикантите, изсвирели творбите, затворели в калъфите си инструментите и скриели по някоя звезда в ръкавите, та да зарадват пред съня любимите, тогава и градът заспивал. Ако случайно минеш някой път оттам, ще чуеш как в гърдите на Петела пулсира времето: тик-так-тик-так-тик-так... уверено, закрилящо, реално, точно, толкова равномерно, че ако спреш по-дълго там, не знам, но мисля трябва да внимаваш, възможно е и да заспиш. Петелът винаги усещал когато трябва да излюпи слънцето. В града разказвали, как някога, когато времето било голямо и разпиляно, когато секундите, минутите и часовете се търкаляли из пясъка, из клоните, а хората ту тръгвали за някъде, ту лягали да спят или обядвали преди закуска, а някои се забавлявали да гледат свойта сянка. Тогава един от тях извикал "Еврика", защото бил открил как да пресява тази, скучната обърканост и да подрежда в смислен ред секундите в минутите и с тях да пълни часовете - затворил ги в големи сфери, а тях съединил с тръбичка. Така започнало да се организира времето, да бъде подредено. Първо вървяло от едната сфера в другата, с пясъка, а после започнали да му рисуват ореол, по който отбелязвали минутите и часовете. Секундите, тъй като винаги са кратки, тях натоварили върху една стрелка изкусно тънка, да не тежи, където и да се намира и както си върви да пуска по една секунда. После, когато времето започнало да става много важно, го криели в кутии, които все смалявали, смалявали, докато станат, колкото върха на палец. Някъде там, навярно по средата, градът когато вече имал между къщите си улици, когато на площада, на царя в двореца издигнали и кулата, тази която се подпира в тавана на небето, един от майсторите рекъл, че би било добре да я завършат с нещо, което да съдържа в себе си началото, да отброява всеки миг нататък и да не свършва, да казва колко точно слънцето да става, да се изхранва лесно без да притежава, да може да поддържа ред но без да се намесва със съвет и нито денем, нито нощем тук да пречи. Сигурно щели дълго да се лутат в мисли, ако не бил един старик, навремето моряк и вечен пътник. Той се досетил, че виждал някога голяма и красива птица, с хубав глас и много точна, която хората в различни царства почитали достатъчно, като отглеждали по няколко в дворовете. И тъй, градът получил своя дар - Петел. И времето му поверили. И тъй като с това се свършили пък грижите им, на хората не им останало нищо друго, освен да си измислят причудливости за покривите на дворците, за прозорците и за дворовете, да пишат музика, а пък жените да си шият рокли, децата да рисуват хвърчила, а бабите да си разменят плетки. Не помня откъде, дали когато съм минавала през този град, но съм си взела спомени оттам. Един от тях ми е останал в снимка - зад маските на хората, знам, че ще видите и царя, и децата, и жените, стражите, мъжете. А аз... аз съм била навярно фотографът там... <br /><br /><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiRo2MhVhVbvYE8v3qX6-LDr9-jeauPyM3enHdYk_Q6f4Vn7LA-i-OydE41YdLsnCWyFMWDmw6G7bXd_NLeMxecfWKAy3sRXacwELBp3eysOtNqhRzhq2X9WMisn5tMQeoO0W1qUeX7uv5X/s1600/70536077_1297441678_28.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 370px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiRo2MhVhVbvYE8v3qX6-LDr9-jeauPyM3enHdYk_Q6f4Vn7LA-i-OydE41YdLsnCWyFMWDmw6G7bXd_NLeMxecfWKAy3sRXacwELBp3eysOtNqhRzhq2X9WMisn5tMQeoO0W1qUeX7uv5X/s400/70536077_1297441678_28.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586267515655043138" /></a>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-85086132106011216222011-02-23T08:44:00.002+02:002011-02-23T09:12:50.115+02:00Много дни, започвали след многоточия... Няма тишина, когато мисълта е паднала в очите ниско долу и плува в меката завивка от мъгла из тях... от гравитацията в нотите се лута... и приютява всичката тъга, която устните не са изрекли... от мълчание... заслушани из нишката на тънкия акордеон...<br /><br />... Някъде... може ли да сме отново заедно, заради онези влезли светлини, които мислите ни са оставили от своето споделяне...<br /><br />... Дърветата, облекли мантии от клони, танцуват с вятъра пиеса "Ден и нощ"...<br /><br />... Дали си казваме онези думи, които докато мълчим в нощта пред ласкавата пелерина на луната, ни мамят мисълта да не говорим...<br /><br />... Уроците записваме в дебелата тетрадка на живота си... Четем понякога преди заспиване... На сутринта кориците са приютили думите и ние тръгваме навън без тях... И пак грешим...<br /><br />... Дълбоко в нас са пътищата от преди, затрупани от пясъци на думи, от непотребни срещи, от вятъра, навеял преспи време, защото сме били небрежни към вратите си... Стените ни са крехки, а пръстите, от толкова отломъци в борбата ни, все с вятърните мелници, са загрубели... раняват, дори когато пишат с нежност стих...<br /><br />... Синьо от думите на нощ... извън наситения ден... в сурдинка се превръщам... разтварям се... сред тишината съм прашинка... тревичка-лък за песен на щурец...<br /><br />... Повикай ме, от края да избягаме, щом тишината на пътеката заспи и лудите дървета затанцуват в сенките, и ти... не си забравил сънищата ми в отворената си тетрадка за мечти... повикай ме, ще се извия в тънка струя горски дъх и ще приема теб, в листата си...<br /><br />... Нали завършващата фаза, след ударите на длето, е новото начало на жест от мраморно докосване... със сянка, пропуснала през пръстите небе...<br /><br />... Сутрин, когато гълъбите се замислят над света, покрили покрива в редица, усещането за преходността не стига, да вдигне цялата заблуда над града...<br /><br />... Ще уловим ли някоя минута днес, преди да ни погълнат пак часовниците?!<br /><br />... След всяка стъпка пада звук, а вятърът играе с всички... и размишлява до забързаните кестени... издава устни и целува светофара... с вродената си артистичност сваля шапки... и мъдри врани роши... пресича пътя на ръце и шарена вихрушка прах повдига... сега, като дете, под дюлевата шума спи... а може би сънува...<br /><br />... Изтече последния звук светлина, с изтънелия цвят океан се събра и разля топлината на лятното слънце... Край брега се изправиха палми и посегнаха плавно, с ветрило, вечерта да прегърнат... По сандали се спусна луната, булевардът изведе в шума, на сатенени рокли и смях и изпусна звезда да погали едва бяла ленена шапка.. от лунната сянка, когато е била тъй близо, че и дъхът се скривал в джоба, за да не я отпрати с жест в далекото...<br /><br />... И нищо, че докато свалях от гърба си ризата да споделя с нуждаещите се това, че нея имам и от доброто ми е топло, а те ми взеха и отнесоха обувките, палтото... И нищо, че е толкова покрусна мисълта за тази част процент души, които имат в себе си сърца, а не ръждиви копчета... Това, че има музика, спасява смисъла...<br /><br /><iframe title="YouTube video player" width="380" height="290" src="http://www.youtube.com/embed/cpWZvzhJC7A" frameborder="0" allowfullscreen></iframe>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-2366613483844195232011-02-21T11:00:00.004+02:002011-02-21T12:04:44.735+02:00Мълчанието на миналото...<span style="font-style:italic;">... Или как да заглушим грешките, останали като разхвърляни от вятъра по клоните накъсани торбички в нас... </span><br /><br />Кой знае? Дали ако изричаме пред всички близки и пред себе си, че се отричаме от миналото, за което имаме вина, че се е случило, когато младостта е носела у нас от лутането на незнание, на неосъзнатия бунт срещу налаганите осъзнати рамки на обществото, на първите пропукали съзнанието мисли, че не се живее само, за да се яде, а има думи, под които се отварят отговорности, а те притискат към калта все още незасъхналите цветове от акварелните криле, които сме рисували до вчера в детските представи за живот? Дали след този акт, като саморазстрел, зад себе си ще имаме цвета на бялото платно? Дали това, което сме оставили след себе си, платното ще покрие? А грешките, които с думи на отричаме изгаряме, дали не са от тъканта, която е градила тялото на нашата душа и няма ли да се отвори празнота по нея? Дали за грешките си трябва да се съдим по аршин на бич? Когато правим грешна крачка, след нея чупим ли кракът накриво стъпил или записваме у нас къде минава правилния път? Не мисля, че за миналото ни важи това, което за историята - да го пренаписваме всеки път, застанали след няколко години по-високо. И колкото и да го украсяваме с лъжи или да трием снимки като недостойни паметници, това, което се е случило остава като спомен, лош или добър, но наш. Погребваме под пепелта, с която сме посипвали косите си ненужното и върху нея ръсим семената на цветя, животът по-натам да вземе нещо нужно от пръстта, тъй както е в живота на природата.<br />Трудно ще съберем торбичките, които сме изхвърляли с така ненужното. Трябва да мине време и да се убедим, че зад възела в торбичката не може да се скрие това, което сме употребили. И не този е начинът да се спасим от грешките. И не с обратното на тази мисъл - да живеем с тях, като с боклуците. Да се научим да оставяме на правилното място всяка...inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-85410018329266275632011-02-14T00:32:00.001+02:002011-02-14T00:35:14.886+02:00P.S.Акорди самота,<br />прочетени<br />по триизмерните решетки<br />въздух,<br />в студената, но моя стая.<br />От величавостта<br />на гръмки мисли,<br />прочетени в афишите за гордост,<br />по кръпките на бялата ми риза<br />тръпки лазят.<br />Усещам лепкавите пръсти,<br />на думите,<br />по всички ъгли словоблудствали,<br />заверата на своето да прикачат,<br />та щом от някой ъгъл тръгне път,<br />те да са ръб на знаме...<br />Слухът ми<br />капки звук мечтае,<br />от тишината да избави<br />тази самота<br />и гордостта на моя род<br />в очите да остане...<br />Но тази гордост, що<br />на бедното ми тяло<br />тя да покаже,<br />че с мене бог ще се почувства то,<br />щом смогнат да въртят ръцете <br />чукът-слово<br />и тъй от дните с труд <br />да изковават ореол...<br />Не тази гордост,<br />която искат да извикам,<br />а тази,<br />с която стария орел лети високо<br />и по-високо, още, още,<br />и с поглед вдига своята скала...<br />Колко ненужни<br />плодове измисляме,<br />когато духовна ни плът<br />е гладна.<br />В украса ги потапяме.<br />От нарисуван шоколад.<br />И захар,<br />от срутени въздушни кули прах.<br />В гротескната символика на ново<br />салфетки ретро слагаме,<br />лепило слой,<br />две четки яхтен лак<br />(за блясък и за здраво)<br />и своите творби така редим.<br />Под тях<br />със златни букви вписваме<br />обърнатите ноти на правилния ред.<br />Но вместо петолиния,<br />протягаме ръце,<br />за милостиня,<br />с двете шепи...<br />Колко леко земята върти<br />свойто стойностно бреме...<br />И няма точно вдъхновение<br />за своята мелодия...<br />Когато всеки звук<br />застане пред секунда<br />приема образа на саможертва...inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-39472666422970291232011-01-27T20:40:00.001+02:002011-01-27T21:02:50.732+02:00Не само днес<span style="font-style:italic;">На П.</span><br /><br />Днес само,<br />заради странната<br />привичка<br />да забравяш<br />(поискам ли),<br />днес ще открия думите,<br />с акцент за теб...<br />Изгубените ласки<br />лутат безтегловност<br />в отсъстващо (от мен)<br />пространство,<br />а рамото,<br />все още пази (знам)<br />сън с дъх от моя<br />и скришната сълза,<br />отнесла в себе си това,<br />което ти разбра...<br />Нощта разнася шепот (твоя)<br />дори след теб.<br />В прозорците оставя<br />капки заедност,<br />с онези кръгли думи,<br />които ти<br />не мислеше преди<br />тъй гласно...<br />слухът ми ги намираше<br />из мълчаливата отмора<br />на очите ти...<br />Днес само,<br />все още съм<br />с прашец от твоя сън,<br />говоря в себе си на теб,<br />планетите открил на мое име,<br />в нощта на полети<br />с разпръснатите цветове<br />разсъмване,<br />когато докосването (всяко)<br />е изжадувана година нежност... <br />По избелелите за сън стени,<br />когато утро прошуми,<br />с ръце намираш моите желания,<br />отключваш с устни<br />огнените цветове,<br />от стаята издигаш върхове,<br />душата ми да ги открие<br />с твоята<br />по път от йероглифи на въздишки...<br />Днес само,<br />когато времето ни взема крачки<br />от мисълта за утре<br />и дните стават толкова ужасно дълги,<br />днес (не само)<br />и думите ми искат теб...inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-509978495823029272010-12-31T14:00:00.000+02:002010-12-31T14:01:37.288+02:00В часовете, преди да си тръгнеКато цвят от реалност<br />си отива годината.<br />Календарът се свърши.<br />Не запомни листата си.<br />Но остави следа.<br />На стената.<br />В пожълтялата сянка<br />под себе си. <br />Като сламка край огън<br />ще тръгне,<br />с топлина от прибраните дни,<br />с песента на щурците отвътре<br />и онези искри,<br />за които очите ,<br />щом се смеят, отронват сълзи.<br />Орисия остави на всеки -<br />две ръце,<br />през труда да намират любов.<br />На ръба на нощта ще погали града,<br />ще се смеси с дъха на шума,<br />на смеха, на шампанското...<br />Ще остави реалния свят<br />да брои единици след нея...<br />за начало - без цвят...<br />после, знае ли някой,<br />тя с какъв ще си тръгне...inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-19921156728532677822010-12-03T23:45:00.000+02:002010-12-03T23:46:57.477+02:00Една от друга...Луната пак стои, <br />подпряла лик <br />в очите ми... <br />Напомня на сълза, <br />преди да се превърне <br />в тишина, <br />преди да се откъсне <br />с този топъл звук, <br />от който на нощта <br />ще пари... <br />Прозорците изписват <br />с въздишките зад тях <br />адреси... <br />Луната в тях <br />ще подреди <br />разбърканите мисли... <br />или... <br />ще слезе по перваза <br />до съня, <br />за да си спомни нещо, <br />нечие... наричано преди...inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-36108923461334215642010-11-28T21:46:00.003+02:002010-11-28T22:06:48.275+02:00По пътя с облаци… което е в някаква странаИ така... Някога, много някога, всъщност, вчера, когато станах рано, а може би сънувах още, (ще питам заека, от старата ми приказка, защото той е този, дето чува сънища), изкачвах се по път, по който си вървяха облаци. Но те нали си крачат по небето, горе, а ние сме по пътя, значи долу... Е?!... (В този случай, без да питам заека си знам, било е сън.) И тъй, вървях, вървях, а пътят се не свършваше. Наоколо – цветя. Защо са толкоз странни? Обърнали си гръб едно към друго, наклонени към пътя, току, току… и да избягат. Да са сърдити? Цветя сърдити, да бе... Ама наистина приличат. А аз вървя, вървя. И вече мисля. Кого да питам за цветята... Погледнах си в краката – облаци. А пък едно такова пухкаво и закачливо-бяло, поглежда изпод дълга мигла. (Определено знам, повтарям си, и без да питам заека е ясно, че сънувам.) А облачето мига, мига, мига. А ми протяга и ръчичка. Поех я в моята и рекох: “ Здрасти! Ти май си облаче или?...”. Последва шум като от смачкана обвивка на солети. Опулих се. А той, шумът – повтори се, но вече долових едно: “Приятно ми е, Стам! Ти вече си помисли, знам, – и кротко се усмихна. – Съкратеното ми име е. Стамат се казвам, ама не мога да ти кажа как разбрах, че ще ме питаш. Така е, тук всички облаци от пътя чуват мисли. Но рядко някой се решава да минава, защото два пъти – веднъж в среднощ, което ще рече преди луната ни да се роди по ваше пладне, веднъж, когато слънцето ви е надникнало току при ден, а тук това го правим ние, цветята са сърдити. Дотук – нищо особено, ще кажеш, денонощие. Но нашата луна се ражда всеки път, когато ваши дни направят пладне, а ние ходим всеки ден по път. А пък цветята са сърдити, защото дърветата отдавна са изчезнали и никой тук не прави от небето сянка. Но аз ще ти изкажа нещо важно. Харесваш ми, приличаш ми на мама. А нея... да, нея вече от една година... няма я... Отиде си подир една усмивка в дъжд. Да, усмивка... Минават някои… Ефирни, като много леки облаци, но… са лъжовни и привличат. А после си отиват и някой облак, както си върви, заплаква... а после - свършва. Остава мъничко и пухкаво такова парашутче, прилича на същинско от глухарче... И някъде отлита, в обратното на нас, в небето... Така и мама си отиде. Но ти приличаш ми на нея. Ръката ти е топла, бяла... На мама беше същата. А и с очите гледаш като майка... И аз ще си отида някога. Но ми е рано. Дори не зная да тъгувам. За облаците туй е много вредно. ... Но, да, разказвах ти… всъщност, исках да ти кажа нещо важно. Дърветата, защо изчезнали оттук дърветата. Било отдавна. Преди да се сънува още (така се казва тук, когато е било по-друго време), наблизо, подминахме го мястото, където е била гора, с голеееми стволове, а клоните – криле от много птици. И облаци, но – цветове, които се разпуквали напролет и носели за целия ни свят най-чуден аромат. Под тях живеели калини, едни такива мънички червени буболечици. Днес някакви подобни, но със сигурност мутанти, защото имат точици, живеели при вас. Не знам, не съм ги виждал. Та те, калините, събирали от сутринта в балони ароматите. Завързвали ги със тревички и ги редели на една полянка, близо до върха. Ти май оттам дойде. Когато свършвал им цъфтежа, на дърветата, а всички тук, в света на нас, тогава, заспивали единствено и само с аромата им, калините започвали да пускат от събраните в балоните. И тъй, докато дойде следващия сън. Сън след сън, след сън, докато... не се заплел из облаците на дърветата отнякъде различен сън. След него кацнала и къщата му. Уж на дърво приличала, но пък била без клони. Уж къща съща, но пък без прозорци. И ходи. Освен това - с крила. Направо чудо. Сънят от нея бил с човешки образ, по-точно -на жена. Голяма, рошава глава и цветна. Нос – крив и месест, а най-накрая с копче. И винаги с метла. Тя, тъкмо тя се закачила из дърветата, метлата й. Най-старото дърво, от него още има пън, веднага се изказало, че тук това, което става, няма да е тъй добро, но всичките дървета се прехласвали. За първи път при тях се появила някаква метла, а върху нея – сън. Сега... легендите какво се случило, са много. Ще ти разкажа моята, която мама ми разказваше преди да тръгваме на път. Сънят с метлата, така де, жената (според някои свидетелства, тя казвала се Йожка), живяла колкото полага се на сън, това е приблизително оттук до там. Летяла на метлата и всеки път, когато се издигала и къщата й се опитвала да полети. Но Йожка, още щом дошла, заключила крилете й, а тя стояла на крака от паяк, ядосано потропвала, но слушала безкрайно господарката. Докато веднъж… от небето чули плясък на криле… на много. Извили вратове дърветата и що да видят – много птици… и всичките – с метли. Не птици, не, видели всички, щом ятото се приближило. Били досущ като съня от тяхната гора - приличали на Йожка. Извили се наоколо, обрулили със вихри облаците-цветове и кацнали една след друга точно вдясно на странната й къщичка, в средата на поляната. Настанал кикот, веселба, изпили всички аромати по балоните, откъснали останалите облаци и правили от тях белеещи коси, показвали какво са духове. На сутринта, гората се поклащала опиянена (за всичките дървета особено е забранена употребата на повече от по балонче аромат на ден, а те, разбира се изпили всичко, което ни било за лятото, за есента, за зимата, изпаднали в така наречено насищане и никой не поемал риска за прогноза как всяко от дърветата ще реагира). Откъм поляната с приятелките, Йожките, се чувал тропот, натрапчиво ръмжене на метли. Така било около мисъл време. И изведнъж се чула някаква команда, подобна на това: ”Всички по метлите!” и после много вихри, и всичките приятелки на Йожка, а също къщата, политнали. Тогава се откъснали дърветата, размахали крилете-клони, нали били опиянени, последвали ги… Изгубили се някъде на запад. От този миг разбрали всички и какво е тишината... Единственият спомен за дърветата е онзи път, на старото дърво, което имало най-здрави корени, та се откъснало на две. Днес пази само спомени… А после се загубили калините. Нали ти казвам, едни дошли при вас. Тъй както си пълзели през годините, получили по точка… за награда… оцелелите... А тук... нещата се объркали. От облаците-цветове, останали след приключението, макар разкъсани и с болки, успели да се скърпят нови облаци. Така родили се дедите ни – пълзящи облаци... И оттогава цветята са сърдити. Не идва никой да върви по пътя ни и всички чакаме от сънени години… да дойде майка, като теб...<br />Ти умори ли се? Да седнем някъде да се събудиш. Аз ще ти пазя сън и утре щом заспиш, ще ти разкажа по-нататък, а именно – защо си тук...”.<br /><br />Нощта разгърнала бе своята наметка в дрипави воали из клоните на близките дървета. Усещах как заспиват там семейство птички по тихото гугукане. Комините на ТЕЦ, поели много, много въздух, напъваха да си освободят от тъмнината носовете с много, много пушек, с единствена надежда да възстановят нормалното си дишане, но иначе се пъчеха – наметката се диплеше по правото и им придаваше ефирност. Освен това се чувстваха облечени като от нещо нощно меко. Прозорците на кооперацията, с които винаги сутрин, вечер в полумрак, все викат нещо нямо и от страх, току да ми извикат пак и се напълниха от светлината в стаите. Въздъхнаха, а вие чухте ли?... Сънят ме дърпаше... с любопитството, което е останало от мен там, отпреди нощ, когато имах среща със Стамат. Нали го помните? Да, облачето мой приятел от пътя, по който облаците си вървят, защото е така при тях. А пък цветята им стоят сърдити... Но пък настолната ми лампа тъкмо се зарадва, защото я събудих и мигом се замисли, скрила шнур в единствения крак от порцелан и мед. Е, как да й прекъсна мислите, кажете! Едно е жалко, не им разбирам аз на тях, не съм се учила и се замислям май, че би било ужасно интересно, защото те стоят, на масите, на нощните ни шкафчета и са прочели повечето книги и то не само нашите... Дали да не заспивам вече?! Но помня ли добре къде минаваше за там, за сънищата пътя? Да видим с преговор: достигам първия си сън, на негово кръстовище (не зная как, дали така се казва и за кръстовище на шест посоки) поемам най-напред по път нагоре. После следва друго. Оттам – надясно и после на следващото съм надолу, много малко, колкото премигване и стигам онзи пън. До него ще ме чака, знам, едно балонче с аромат от Дорето… Но първо трябва някак си да стигна. А още по-напред e да заспя и да оставя сън. Такива са условията, иначе не се отваря и кръстовището. За майстори в съня, такива, дето са напреднали по работата в изучаване на мислене, предлагат бонус, по нашему нарича се награда. Ако оставиш първия си сън, отворят ти кръстовище и в този миг, ако измислиш още сън, отварят нощното небе на тяхна полусфера – прекрасно синьо, изумрудено, с ефекти от сияния, които не са ги виждали и във Финландия, защото тези пеят, посипват и звезди, които можеш да си вземеш от земята и да закичиш, колкото си искаш в своите коси. Или да сложиш по-голямата от две за брошка. Наоколо танцуват ветрове, които носят в шепите си от звездите, подхвърлят ги изкусно като клоуни от цирк и всред сиянията в цветове, далеч по-колоритни даже и от багрите, които са ни виждали очите, те мамят, за да получиш своите видения, с които да напълниш после думите. Това обаче е висша форма и трябват сънни публикации, а аз дори отскоро пиша, но са ми разказвали… вълшебници на словото…<br />Открих полека всички пътища, дори до първата пресечка без малко и да стъпя върху лъч от мъничка звездичка. Пулсираше. Минавал бе вълшебник. Потънал вече беше в своя сънен път и сигурно като е носел повече по джобове из някоя от дупките се е промушила, мъничката... И тъй красиво светеше! Сияеше като сърце, което е преляло обич... топлеше. Сега по-бързо ще вървя, защото има някой с мен, помислих с удовлетворение...<br />Остана да премина само краткото премигване и … две пухкави ръчички сгушиха ръката ми до бели бузки, а две очички светнаха от радостта на всички облаци и затова наоколо и стана вече светло. А може би достигнали пак бяхме тръгване на път от облаци, щом ме посрещна най-напред Стамат, което си е много ранна утрин. На мен се стори, че цветята са по-близки и май не искаха да си избягат от местата. Една иглика в лилаво повика погледа ми и после се засрами, а розови лалета се държаха за ръцете. Един бодил, абстрактно накривил глава под лилавата шапка с периферия, опитваше се да ми каже нещо, посочваше натам с пръст. Аз проследих посоката… Балончето със аромат на Дорето! Щях да извикам: “Хей, приятелчице мила! Била си тук, къде си? А може би дори здравей!”. Но в този миг ме дръпна нещо за ръкава. Досещате се - най-прелестното облаче, наречено Стамат. “Ще трябва да вървим, – изрече сериозно. По пътя ще ти доразкажа всичко. Нали разбираш, че тук сме чакали такова идване от сънища години, които само онзи пън ги помни колко са.” “ Не може ли да се огледаме за Дорето? Била е тук!”– опитах се да кажа още нещо, но пак бе ред да казва своя реплика Стамат. “Била е, докато е чела приказка. Оставила е своя аромат, но вече е поела в други сънища. Хайде, нека да вървим!”… Развиделя съвсем. Луната се търкулна в своя сън, а облаците заизплитаха от себе си по пътя слънце. Защо мълчим, ми мина мисъл, но се досетих, че сега е ред на мен да поговоря, а не да питам за мълчание. “Луната тук кога расте? И свършва ли, ако расте?”- попитах. “Расте, но случва се, когато спи и виждат я единствено на облаците сънищата. А преди малко се търкулна във съня, с което свърши.”- прилежно обясни Стамат. “А слънцето, което се изплете от преждата на облаците, защо не може да е облачно и да ви пази сянка?”- отново бях на ред и го попитах. “Защото преждата е суха, а е така, защото сме вървели твърде дълго в пътя и сме изсъхнали по краищата. За да запазим себе си, като вървящи облаци, изплитаме от сухата си прежда слънце и после пак – растем като вървим и в другата ни утрин правим слънце. Сега, обаче идва вече времето да ти разкажа и за задачата, която те доведе тук… Ще трябва да рисуваш. Но не с бои. Боите ни били заключени в онази къща, която имала крака от паяк, на злата сънна Йожка и се изгубили с дърветата. За да се върне всичко, да се обърне пак света ни, ще трябва да нарисуваш своето небе и нас, и фазата на вашата луна, и цвят до цвят в дървета, и цялата гора, която някога си виждала, и слънцето, като улавяш наши мисли. Ти разбираш ли?”- ме прикова накрая със въпрос Стамат. Когато спя едва ли нещичко разбирам, дори не знам дали излъчвам неразбиране, но някак кимнах в знак на нещо свое, което значеше разбиране. “Какво ще ти е нужно?”- попита пак Стамат... ... ... “Помислих твърде дълго, нали видя измислените многоточия. Ще мога ли да искам музика?”- опитах се да си представя своето желание. “Ще имаш само своето въображение и паметта на музиката ти, която ще се отвори с помощта на онзи аромат, останал ти в балончето на Дорето. Започваш ли?” – ми рече бялото приятелче. “Започвам... Даже виждам, че сме до билото, Ттук някъде ще седна, наоколо добре е разположено платното.” Приседнах, а облачко пристъпи, потърси с пръст нослето ми, потърка го и рече: “Това ти е за сбогом. Когато свършиш, аз няма да съм вече тук. Ще те погледна светло отвисоко. Ти видиш ли ме, кимни и ме дари с усмивката си.”. Очите ми изпитаха от този ужас, който връхлетя след думите на облачето. “Не, няма да се свърша, - рече, разгадал от ужаса. Ще съм летящо облаче. Дори да свърша някога, ще стана пак, когато слънцето се вземе по небето и напече гората, а после и цветята. От парата ще събера отново себе си и ще им пазя сянка, докато свърша някога отново... Ти знаеш, че това е кръговрат.” В мен звучеше музика, а в най-далекото изникна ствол. Израсна нависоко, покри се с устремените нагоре клони на топола. Последваха го още... А после заговори мъничка брезичка... бял чинар. Допря го дъб и още... По-близо идваха и борове. Едва се виждаше сред тях от пътя. Белееше... от облак сън ли бе?!...<br />Повя ме вятър, погали ми немирен кичур, наметна ме с отнякъде намерено мечтание и двамата изваяхме луната... И заблестя с най-ослепителна усмивка... Но тъкмо да ми каже нещо и се загърна в някаква наметка. Я, тя махаше със свои краища!... Как тъй кой махаше? Наметката. Наметките са с краища. Луната пък е кръгла, винаги, дори когато е нащърбена пак няма край... Но... но може ли това да е Стамат? ... Едва отроних мисъл и ме близна капка...<br />Зад новата гора зарозовя, изгърби тъмното и пукна най-красивата зора, а миг след нея се излюпи слънцето... Разтърка си очите – за първи път не бе изплетено от прежда и чак не вярваше какво очите виждат. В гората нещо пееше, цветята се прегръщаха със аромати, а пътят беше прашен и идваше отнякъде, но днес къде отиваше... това никой не знаеше... <br />---------<br /><br />15.04.2008 г.inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-4965579950500632792010-11-26T12:13:00.003+02:002010-11-26T12:26:43.084+02:00Чадър, късен есенен ден в топла стая след дъждЧадърът, <br />с капки дъжд, <br />изтекли в ъгъла, <br />върху килима <br />в синьо, <br />под доминото <br />на прозорците, <br />посегнали <br />да подредят <br />лирично светлина, <br />до кошницата <br />с ябълки, <br />отпуснали цвета <br />от зряло лято <br />до тежката мелодия <br />на есенните думи. <br />Чадърът, <br />с правилните <br />линии <br />бамбук, <br />превърнати <br />от нечия ръка <br />в извивка, <br />в последното <br />докосване <br />за капка.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgZxXEnsbilHVUCTlKtcJ5ZjNg1m4gx6pskacSK4W8GAPHWeGExBnbTDOkyFTsZkipSMsY63PikmAt_NeYCqmmsX0FsXA7T0ws0lsnIJl9BBI0iAMIpDj_7wRfe5XW-f0x0_CZjlnHlJGOE/s1600/f0052410_16572997.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgZxXEnsbilHVUCTlKtcJ5ZjNg1m4gx6pskacSK4W8GAPHWeGExBnbTDOkyFTsZkipSMsY63PikmAt_NeYCqmmsX0FsXA7T0ws0lsnIJl9BBI0iAMIpDj_7wRfe5XW-f0x0_CZjlnHlJGOE/s400/f0052410_16572997.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5543802262129327266" /></a>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0