tag:blogger.com,1999:blog-65190386806016190502011-12-17T14:54:55.222+02:00inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.comBlogger2321100tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-62616771719810121912011-11-24T16:00:00.002+02:002011-11-24T16:27:22.059+02:00Онези неща,<br /><br />зад които душите си крием -<br /><br />по малко прозорци от лед завещан,<br /><br />по малко врати от вятър събран...<br /><br />Онези неща,<br /><br />пред които държим в коленете лица,<br /><br />под ножицата на стрелките<br /><br />да стържат всекидневна ръжда...<br /><br />Онези неща,<br /><br />в половините сенки на зрял портокал<br /><br />и трикракото столче - постеля за цял...<br /><br />Онези неща,<br /><br />към които избяга ароматната пара<br /><br />от чай,<br /><br />сутринта...<br /><br />Онези неща,<br /><br />за които си мисли избелялата дума<br /><br />от края,<br /><br />в реда...<br /><br />Онези неща,<br /><br />залепили с новините си стари<br /><br />пожелаван от ъгъла лъч светлина...<br /><br />Онези неща,<br /><br />към които приляга, пред вратата,<br /><br />последната шарка на чергата...<br /><br />Онези неща,<br /><br />откровено започвали с йероглиф от съня,<br /><br />не защото са нещо, а защото от тях<br /><br />ще изгрее в очите деня...<br /><br />Онези неща,<br /><br />в които спират смелите часовници,<br /><br />изтрили времето от своята мечта...<br /><br />Онези неща...<br /><br />пред имената на които си признавам -<br /><br />благодаря... че мога да се радвам,<br /><br />да вярвам, да съм тиха,<br /><br />да изтъгувам, да простя...<br /><br />онези...<br /><br />обикновените неща.<br /><br />-------<br /><br /><strong>*Случайно съвпадение с деня на благодарността.</strong><br /><br /><br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-snI0pLmNeww/Ts5TK6Hi5NI/AAAAAAAAAGc/05EP-AHMRRI/s1600/s640x480%255B1%255D.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 308px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-snI0pLmNeww/Ts5TK6Hi5NI/AAAAAAAAAGc/05EP-AHMRRI/s400/s640x480%255B1%255D.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5678http://ahgeorge.livejournal.com/6145.html567627025474770" /></a><br /><br />http://ahgeorge.livejournal.com/6145.html<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-6261677171981012191?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-37370206499219552892011-11-16T00:29:00.002+02:002011-11-16T00:35:09.571+02:00Колко може да е дълга тази нощ, щом се докосва в ъглите на светлина, чертана от лъчи на нощна лампа и музикалния компас на контрабас, загърнал с тяло мислите на някой... <br /><br />Когато нощното небе приеме падащите ангели на стихнали звезди, игличките на бора стенат и спират в обърнатите капки кехлибар в смолата... по робата на тъмнината стават на копчета за незаспиване... <br /><br />За ненаситния ми глад да гледам, очите са виновни... че денем две са само, а нощем, когато конете на съня препуснат, са повече от светлината... а всичкото за гледане е в тъмнината... <br /><br />Угасва шарената черга, тъкана от листата на чинари, на тополи, през нишки златни есен. Иглички скреж оставят всяка сутрин болка, обръщат пътя на совалката и сменят цветовете на деня до зимно бяло... <br /><br />Откакто есента се просълзи накрая и в бреговете на реката не откри достатъчно за слънце злато, остави на дърветата да нарисуват нейната тъга...<br /><br />Студена вечер спуска есента, като монета, жълта, от кадифена ръкавица до протегната ръка, в изгубената сред забравата на улицата песен на акордеон...<br /><br />Оставил си върху екрана на лицето ми едно петно за недовършено зеленото листо на пролетта ни... щом презимува под дъха на януари, ще съмне пак в очите ми... <br /><br />Мъгла се лута по върха... и търси корените си – поляна с пара от глухарчета... <br /><br />Когато искам да забравя, отглеждам сенки от яйца върху изпънатия лик на празна маса... <br /><br />И само тишината в бялото платно, на някоя замислена картина, ще скрие болката, изрязана върху несподелена дума... <br /><br />Дъгата е извила гръб в брадичката, затворила овала, изминатия път на погледа да скрие и чака четката да я открие... <br /><br />Иконите на двата лика отгатват мислите на цветовете и леко се докосват до ръката, да й подскажат топлината... <br /><br />Някой може да има какво да разкаже, когато е сам и насреща е само недопитата чаша с кафе, със следите от чакана среща... <br /><br />Като знам за какво тази пролет съм вписвала с цвят за илици на зимно палто, искам първия сняг да заплаче в ръката ми, да познае капчука в окото на първото копче...<br /><br />Замахвам с думи „хайде”, „стига”, към обръча на циферблата, а той накъсва в този миг и тях, и него с безмилостната ножица, заключена от времето в стрелките... <br /><br />Окована в око от ковано желязо, взор за всичкия свят на врата, от стената мълчи по средата на рамка поляна, в пожълтелия кръг от листа на липи... Някак слънчево пари от тази картина... в очите... <br /><br />Между нашите мисли неусетно се вписа луна, от едната страна неузряла, като приказка в свойто начало... крехка стълбица всеки с поглед описа и довърши в луната цвета... <br /><br />Онази, забравена нарочно рокля, защото капките й пареха в душата спомен, като игли, е избеляла в гардероба... дали на този стих, останал отпреди, тя, както и тогава ще отива...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3737020649921955289?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-85819322751737762782011-11-15T14:48:00.003+02:002011-11-15T23:29:45.547+02:00“Благословен еси, Господи...”<br />Влез в светлината от кандилото<br />и нарисувай с пръст <br />... невидимата моя нишка,<br />кръст за молитва на душата ми.<br />И освети скосените лъчи на тъмнината,<br />дай разум на очите,<br />а на сърцето - милост за смирение.<br />И гърбицата с несполуки,<br />забравяни и неизричани похвални думи,<br />от раменете ми свали,<br />подносът за една да ти направя –<br />благословен да си,<br />задето милостта ти имаме!<br />Със сол от сълзите по нощната ми риза<br />ще ти замеся обредния хляб,<br />пред който ще се изповядам<br />и ще ти поверя кръщелното си име,<br />и с дясната ръка<br />от лявата ще взема <br />останалите си, <br />събрани за молитва думи –<br />проводи твоята милост<br />до тези, дето те познават <br />и до онези, <br />чиито имена без път блуждаят...<br />Светилникът люлее <br />уловени сенки,<br />стените ги разказват,<br />таваните рисуват светлина,<br />достигнала до тях <br />от този стих за <a href="http://www.youtube.com/watch?v=sIzBaXiEMLc&feature=share">псалми</a>...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-8581932275173776278?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-9933038954370571822011-11-10T15:21:00.006+02:002011-11-10T15:40:44.303+02:00В поле от градски шум, <br />на изход от метро, <br />редеше глас валдхорна. <br />Кръгът от звуци <br />падаше в калта, <br />оставяше следи,<br />от цвят...<br />на мак, <br />трендафил, <br />теменуга, <br />роза...<br />ухания от лятото, <br />докосване <br />от пеперуда. <br />Човекът с шапка <br />на райета <br />и тъмносив чадър <br />забави сянка, <br />погледна малък ъгъл <br />от калната полянка <br />и се усмихна много сходно. <br />Валдхорната, изпъстрила калта, <br />отправи стъпки... <br />по стената,<br />намери дървената стряха,<br />надвесените любопитни керемиди...<br />и всички звуци отлетяха, <br />закичиха с цветя <br />стъкла на автобуси, <br />заплетоха криле в листа... <br />Шумът в града заспа... <br />Дъжд заръмя.<br />Последен пътник мина.<br />Човекът със валдхорна<br />във следващия миг се вписа...<br />"Обичам чай в среднощ,<br />косите на жена,<br />когато спускат бяла панделка,<br />зад облаче застанала луна<br />и тръпка от горчиво вино, <br />старо...<br />Да тръгваме ли? <br />А? <br />По своята следа..."<br />Валдхорната прибра.<br />А някъде полето,<br />с голямата луна над него знаеше,<br />че някой не заспа...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-993303895437057182?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-38465701995920114052011-10-21T14:27:00.001+03:002011-10-21T14:33:25.062+03:00От планината слезе точно този вятър, за който се досещах, че познава есента не само като щрих. Наметна ме с искряща паяжинка, случайно литнала след птиците на юг, за да е закачлива моята походка и се отпусна до ръката ми. Несигурно помислих, че улиците ми завиждат за това, но после си добавих тихо, че ако са приятели на мои стъпки, докато ги откривам, е всъщност много по-добре. Застанал до отворен къс небе, приятел стар, разбира се поет, докосваше с неписан стих един немирин лъч, изгубил пътя към земята в моя лик. Усмивки имаше за двама, а може би дори за ятото врабци, изпълнили кипариса от двора. Мисля, че спомените ще простят забързаните пропуски от наши думи и няма да изтрият редовете, оставени след тях за още. “Като започната картина изглежда планината през очите ти.” Това не беше точно гласът на стария приятел, а кратко описание на пътя по-навътре в мен. (За малко да забравя как изглеждаше, преди той да открие онзи ден.) “Сигурно помниш наметалото, натрупано от есенни листа, покрило улица край парка... Защото аз не съм излизала оттам,” - взех да си мисля тайно. Сега е толкова изминато, а времето държи юзди на път и разпознава срещи... “Колко полезно е да си свободен,”- изрече вятърят и ме отмина. От рамото ми паяжината се сви до копчето на пелерината, голямото, с оранжевите котки . “Кажи ми, може ли чадърът да обърне вятъра ... защото искам да открия тази улица, където да забравя нови стъпки, докато ти измисляш мен... като заглавна страница в албум, от фотографии, настигали онези мигове, които помни лятото, смокинята, изгърбената дюна върху шума от вечер над прибой. ” А този стил е подчертано артистичен и смятам да изтъкна, той ми подсказа да разкажа случката от онзи ден. Поне измислих вятъра. Но всичкото за есента е точно тъй.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3846570199592011405?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-45069490765183487112011-10-17T23:44:00.004+03:002011-10-18T01:06:31.648+03:00Откъде да започна? От дългото мълчание, което оставих да ме оплете и отдели от другото ми аз? Или от споходилото ме желание да съм сред пишещите, но не като невидимият им читател, а като... Трудно ми е да кажа като какво. Може би просто искам да съм видима в този свят, който винаги съм смятала за по-истински, не защото е по-желан, а защото е по-достъпен за полетите на душата... <br />Препълних се от ежедневие и от тълпа по тротоарите, в трамвая, в парка. А от витирините по улиците ослепявам. Оставила бях мисълта да спи под мотото, което бях избрала след кончината на приятел: "Това, което има смисъл вече няма"... Твърде много няма се събраха, натежаха. Прозорецът остана нависоко, от погледа далеко и залезите се изгубиха за него, а изгревите спряха да се четат по облаците до комините на ТЕЦ-а... Понякога нощта пропуска къс луна, сама, откъсната от покриви, от сенки, в които се спотайват клони на дървета... Понякога открадвам няколко минути полет, додето погледът достига, без да се препъне в ярките реклами на мобилни оператори и на хотели... Понякога за кратко си представям на планината силуета и се подсещам да не забравям, че е там, докато аз стоя на светофара и мислено плета от мисли броня за шума, за погледите на невиждащите стъпките си хора, преди да са увлекли моя... Понякога миговете се изпълват с толкова откъснати моменти и всеки моли за начало, да продължи до края, извървяват се върху екрана на очите ми, пресъхват от горещия им вятър и се затварят под клепачите от сън... Щях да измисля състояние, което може да събира красивата мелодия на всеки ден с изписваните ноти в мен, когато пръстите докосват буквичките от клавишите. Щях да открия начин да покажа образи на невидяно. И да закрия тъмната страна на тъмнината... Изглежда засега ще ползвам светлината, за да покажа себе си отново. После ще продължа и с щях...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-4506949076518348711?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-88286227370826605392011-08-31T10:01:00.002+03:002011-08-31T10:04:29.779+03:00 <br />Днес сякаш по-различно сутрешният лъч наднича между прашинките по очилата, разделя цветовете на дъгата по кожата на бузите и бръчките, оставени там от последната рождена дата, ми се усмихват отразено свойски... <br /> <br />Забързано забравям лоши думи и погледите, завистливо мен препъвали. Преплитам нежност в плитката на дъщеря ми и с най-добрия поглед я изпращам. Запомнила съм колко много имам с нея. И колко дълги са ни дните през сезоните. <br /> <br />Шумът от нощните коли, които надпреварват времес фарове, заспива призори и светлината се рои от синята душа на планината. В съня протяга длан и мисълта се пита: от вчера ли дойде или в очите ми те ражда този ден? <br /> <br />Кафето още с аромат тежи на стаята, държи в плен сънищата ми, докато профилът на сянката не ми помаха от дивана. Там слънце от прозореца наднича и цветовете на покривката привлича. От вчера незплетените бримки светлина наниза около новите листа на индришето. <br /> <br />Избирам новите си дрехи за срещите навън. Отключвам в себе си поета да ме попита: „Ти знаеш ли дали и вчера имаше в деня от светлината ?”. Замисли ме, нали? Та затова ще кажа: да... но в моите очи тя беше друга... и още повече - остана в образа на вчера... <br /><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-8828622737082660539?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-49178117672504549312011-06-10T11:57:00.001+03:002011-06-10T11:59:03.181+03:00Ще те извикам...<br />Сега, <br />когато обедът е скрил <br />лице в лозята, <br />а сребърния прах <br />в листата на маслините <br />трепти в копнеж <br />за лунния пейзаж довечера, <br />когато цялата любов <br />ще цъфне с устни <br />в нечий шепот... <br />Сега, <br />когато хълмовете приютяват <br />медно слънце <br />и дъх на грозде, <br />сол и смях <br />се стеле върху тях... <br />Сега, <br />из камъните бели <br />ще изтича песен, <br />със загрубели <br />и безгрижни боси стъпки, <br />за свобода на птица жадни... <br />Сега, <br />когато грижите се изговарят, <br />за да останат по скалите, <br />да ги притиснат в пясъка вълните... <br />Сега, <br />когато струните в лютнята <br />са дъх от вятър, <br />разплел на фара светлината... <br />Сега, <br />когато тишината <br />в шепите остава <br />да посънува топлината на коси... <br />Сега, <br />когато въздухът на юг е ласка,<br />изпратена от шарката на метеор, <br />дълбокото небе изгубила, <br />когато крайпътното дърво <br />изслушва нечия въздишка <br />и сгушва в бръчките на тъмната кора <br />поредна глътка сок за утре... <br />Ще те извикам... <br /><a href=" http://www.youtube.com/watch?v=11POTypBh2I">Сега...</a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-4917811767250454931?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-8808308113762092482011-05-20T19:59:00.000+03:002011-05-20T20:01:03.740+03:00Като стар пергамент <br />пътят кожата своя <br />в коловоза придърпа, <br />отеснелите дири изпъна, <br />като пори на лято отвори <br />(за надежда) <br />и молитва за стъпки на дъжд <br />с всеки камък повтори. <br />В хоризонта<br />вдяна двете посоки, <br />на гърба си преметна баира <br />и с вихрушка от прах <br />на небесния мир <br />тихо, плахо <br />сякаш нещо продума. <br />От крайпътната нива <br />тишина го прегърна, <br />на щурците от песните <br />всички нишки протрити<br />в цветовете на мак <br />той превърна. <br />След случайна каруца<br />се закашля с отминало ехо. <br />После всяка минута със спомени<br />умножи с часове, часове, часове...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-880830811376209248?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-64626080671946202762011-05-10T12:12:00.004+03:002011-05-10T12:37:21.365+03:00<span style="font-style:italic;">* Знам, че писането е потребност. Ала когато физическото оцеляване стои пред прага, оставям всички думи в раклата и вземам само цветовете им за прежда и за нюансите на акварела, с които се опитвам да изказвам тях, докато копчетата се търкалят към пазара... </span><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/-e6DxV2YpFJw/TckEXpRDBlI/AAAAAAAAAGI/Ud1MgzSD5jM/s1600/P1010948.JPG"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-e6DxV2YpFJw/TckEXpRDBlI/AAAAAAAAAGI/Ud1MgzSD5jM/s400/P1010948.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5605016015500150354" /></a><br /><br />Извивките на вятъра по пясъка, едва запазил отпечатъка, изпратиха по мисълта ми този цвят, да продължа материята в копче. <br />Само лунния блясък не стига, когато го отпива росата и оглежда цвета на листата, а оттам е тъй близо, през очите, ръката, до платното от глина на копчето.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/-y7pzB5UrvE4/TckEXc5hNYI/AAAAAAAAAGA/O1IVtwNUoU4/s1600/P1010945.JPG"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-y7pzB5UrvE4/TckEXc5hNYI/AAAAAAAAAGA/O1IVtwNUoU4/s400/P1010945.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5605016012180239746" /></a><br /><br />Като бях още глинена топка си мислех... как иглата ще вшие сърцето ми в най-шармантната шапка. <br />С остър връх мека нишка прокара по ръба на безликата дреха и овалът отвори очи за небе подир хладното пладне.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/-fMnr1t-dXqs/TckEXG2DKMI/AAAAAAAAAF4/aja6clQF3Gs/s1600/P1010942.JPG"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/-fMnr1t-dXqs/TckEXG2DKMI/AAAAAAAAAF4/aja6clQF3Gs/s400/P1010942.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5605016006260107458" /></a><br /><br />Всеки цвят е добавка по бялата кожа на моето глинено тяло. След последния щрих и онази забавна закачка на четката, проговаря естетът у мен.<br />За Париж може всеки да каже, каквото си ще. Но, парижко червено... само аз ви показвам... без глас.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://1.bp.blogspot.com/-cUZ9BA6eF10/TckEW9yeO0I/AAAAAAAAAFw/b9JNEAcafvE/s1600/P1010940.JPG"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://1.bp.blogspot.com/-cUZ9BA6eF10/TckEW9yeO0I/AAAAAAAAAFw/b9JNEAcafvE/s400/P1010940.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5605016003829185346" /></a><br /><br />Моят свят е начало, следвам пътя, по който ще тръгна след твойта ръка.<br />Аз съм, колкото мисъл преди да се впише на белия лист и обичам да пълня илика.<br />Колко прави са цветните линии в моята мрежа... и ръката, която полагаше тях, ни за миг не забрави накъде да повежда.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/-WvV7t5Dd7xg/TckEXyHFG7I/AAAAAAAAAGQ/WuNcA8HcMtc/s1600/P1010949.JPG"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://4.bp.blogspot.com/-WvV7t5Dd7xg/TckEXyHFG7I/AAAAAAAAAGQ/WuNcA8HcMtc/s400/P1010949.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5605016017874262962" /></a><br /><br />Като шарена сянка на пумпал се отпуснаха цвят подир цвят и оставиха тях върху жадното копче.<br />Ако можеха всички звезди да говорят, скромно биха поискали, ако не имена, то поне да им впишем короните в копчета.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-6462608067194620276?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-38318245234139689442011-05-10T12:03:00.000+03:002011-05-10T12:05:13.632+03:00Обличането на Хармония<br />Събирам в ръцете си <br />богините харити. <br />Откривам с тях <br />неподозираните нишки <br />съвършенство <br />към цветове, <br />които крият голата Хармония - <br />невидима, <br />с едва загатнати черти<br />полепнало въображение... <br />и боса... <br />Щом вечерта притвори <br />зад звездната врата небе, <br />Пейто, Фаена, Клета, <br />предат сияйните желания <br />на боговете... <br />Плетат ефирна тъкан, <br />наричат бримките по имена - <br />Кристална капка в цвят невен, <br />Замръзнал кехлибар <br />от пазвата на бор, <br />Жасминови листенца в огърлица, <br />от Портокалови цветчета броеница <br />и Панделка от вишнев цвят, <br />и Копчета от минзухари в пролет, <br />Камбанки от шишарки, <br />Канелени корички аромат, <br />Акцент червена шипка <br />и Ръжен клас във всяка гънка, <br />и Бисерчета дъжд, и Перли снежни… <br />В ръцете ми богините харити пеят. <br />И диплят рокля. <br />За среща на Хармония <br />с очите на света ...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3831824523413968944?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-68863940089223085942011-03-25T22:18:00.002+02:002011-03-25T22:21:45.227+02:00Като два края в кръг<br />и барабаните на две лица,<br />зад толкова отдадени,<br />отдалечени светове...<br />В кошарата на свободата<br />зрее вятър...<br />От звуците на стъклени мъниста<br />капчукът влиза в ледената призма<br />на кратък слънчев лъч...<br />Зачеват точката на лятна буря<br />от плетеница на изтекъл сняг<br />и топлината на зимувалите гълъби...<br />Междинен звън,<br />заради пръстите,<br />прегърнали с дъха си флейта...<br />Червената зора,<br />заситнила в очите на роса,<br />пресича линиите мисъл<br />между студените овали сивота...<br />Следите й оставят имена<br />на камъни<br />в несиметрично предсказание...<br />Бамбуков повей<br />сипе вишнев цвят...<br />в една мелодия...<br /><br /><iframe title="YouTube video player" width="380" height="290" src="http://www.youtube.com/embed/ZPFVVmNKn0k" frameborder="0" allowfullscreen></iframe><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-6886394008922308594?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-40559122710005600912011-03-20T22:46:00.003+02:002011-03-20T23:04:14.880+02:00Имало едно време един далечен град. Толкова далечен, че звездите били безкрайно близо, колкото сън в очите под клепачите и хората си украсявали с тях шапките, откъсвали по някоя за нощна лампа или си ги разменяли като подаръци за най-големите си празници. Хората живеели в измислени от тях дворци, но не каквито вече си помислихте. Ще се опитам да ви ги опиша, но най-напред ще ви разкажа откъде започва тази, цялата измислица. Някога царят, дядото на дядото на дядото на царя, който управлявал тогава, издал заповед: градът да се превърне в сцена. Всеки дом на покрива да има ветропоказател, за да напътства вятъра, когато спре да слуша някоя пиеса или когато влезе в сребърен тромпет да чуе по-добре как ще изсвири неговата песен той, а после, знае се, ще е забравил за къде е тръгнал. Мъжете да издигнат, направо от улиците, стъпала, край тях да има перила и по една площадка, към всяка стая, където посетители да си оставят шапките, палтата и чадърите, а също кученцата и покупките или да разговарят с домакините по теми за отсрещния театър или за слънчевата сцена на небето, тъй невъзможна за постигане на този, разтворен винаги във въздуха блестящ, ухаещ, топъл слънчев цвят. Също така, под клоните на всичките дървета, да се положат плетени кошове, та в тях да се събират падналите ноти, от песните на птиците и зорко да следят за тяхното напълване, защото и децата знаят колко е важна за храната на Петела и точката след нотата. Петълът, който стоял величествено важно на площада, криле разпънал върху дворцовата кула, която спирала върха си чак в тавана на небето, притежавал цялото време и затова в града бил на голяма почит. Всяка вечер, точно когато слънцето откъсвало от голямата си пита последните лъчи и ги разхвърляло като житни класове по хълма, където криело пътя към дома си, няколко стражи донасяли кошовете с ноти и докато се чували звуците на увертюри, докато по всички сцени монолозите сменяли диалози, започвали да сипват нотите в изпразнената воденичка на Петела. Само след това звездите се показвали, а пък луната се протягала и се окачвала ту да виси до пердето, откъдето излизала, ту точно над Петела и винаги след това, особено когато е започнала да се прозява, да избелява и да заспива - съвсем на другата страна на тази нощна сцена, почти където вечер свършва слънцето. Когато всичките пиеси спуснели за край завеси, когато музикантите, изсвирели творбите, затворели в калъфите си инструментите и скриели по някоя звезда в ръкавите, та да зарадват пред съня любимите, тогава и градът заспивал. Ако случайно минеш някой път оттам, ще чуеш как в гърдите на Петела пулсира времето: тик-так-тик-так-тик-так... уверено, закрилящо, реално, точно, толкова равномерно, че ако спреш по-дълго там, не знам, но мисля трябва да внимаваш, възможно е и да заспиш. Петелът винаги усещал когато трябва да излюпи слънцето. В града разказвали, как някога, когато времето било голямо и разпиляно, когато секундите, минутите и часовете се търкаляли из пясъка, из клоните, а хората ту тръгвали за някъде, ту лягали да спят или обядвали преди закуска, а някои се забавлявали да гледат свойта сянка. Тогава един от тях извикал "Еврика", защото бил открил как да пресява тази, скучната обърканост и да подрежда в смислен ред секундите в минутите и с тях да пълни часовете - затворил ги в големи сфери, а тях съединил с тръбичка. Така започнало да се организира времето, да бъде подредено. Първо вървяло от едната сфера в другата, с пясъка, а после започнали да му рисуват ореол, по който отбелязвали минутите и часовете. Секундите, тъй като винаги са кратки, тях натоварили върху една стрелка изкусно тънка, да не тежи, където и да се намира и както си върви да пуска по една секунда. После, когато времето започнало да става много важно, го криели в кутии, които все смалявали, смалявали, докато станат, колкото върха на палец. Някъде там, навярно по средата, градът когато вече имал между къщите си улици, когато на площада, на царя в двореца издигнали и кулата, тази която се подпира в тавана на небето, един от майсторите рекъл, че би било добре да я завършат с нещо, което да съдържа в себе си началото, да отброява всеки миг нататък и да не свършва, да казва колко точно слънцето да става, да се изхранва лесно без да притежава, да може да поддържа ред но без да се намесва със съвет и нито денем, нито нощем тук да пречи. Сигурно щели дълго да се лутат в мисли, ако не бил един старик, навремето моряк и вечен пътник. Той се досетил, че виждал някога голяма и красива птица, с хубав глас и много точна, която хората в различни царства почитали достатъчно, като отглеждали по няколко в дворовете. И тъй, градът получил своя дар - Петел. И времето му поверили. И тъй като с това се свършили пък грижите им, на хората не им останало нищо друго, освен да си измислят причудливости за покривите на дворците, за прозорците и за дворовете, да пишат музика, а пък жените да си шият рокли, децата да рисуват хвърчила, а бабите да си разменят плетки. Не помня откъде, дали когато съм минавала през този град, но съм си взела спомени оттам. Един от тях ми е останал в снимка - зад маските на хората, знам, че ще видите и царя, и децата, и жените, стражите, мъжете. А аз... аз съм била навярно фотографът там... <br /><br /><a href="http://2.bp.blogspot.com/-4zRzHziO5d8/TYZotUrsOEI/AAAAAAAAAFY/ao15yRIRGlc/s1600/70536077_1297441678_28.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 370px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/-4zRzHziO5d8/TYZotUrsOEI/AAAAAAAAAFY/ao15yRIRGlc/s400/70536077_1297441678_28.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5586267515655043138" /></a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-4055912271000560091?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-85086132106011216222011-02-23T08:44:00.002+02:002011-02-23T09:12:50.115+02:00... Няма тишина, когато мисълта е паднала в очите ниско долу и плува в меката завивка от мъгла из тях... от гравитацията в нотите се лута... и приютява всичката тъга, която устните не са изрекли... от мълчание... заслушани из нишката на тънкия акордеон...<br /><br />... Някъде... може ли да сме отново заедно, заради онези влезли светлини, които мислите ни са оставили от своето споделяне...<br /><br />... Дърветата, облекли мантии от клони, танцуват с вятъра пиеса "Ден и нощ"...<br /><br />... Дали си казваме онези думи, които докато мълчим в нощта пред ласкавата пелерина на луната, ни мамят мисълта да не говорим...<br /><br />... Уроците записваме в дебелата тетрадка на живота си... Четем понякога преди заспиване... На сутринта кориците са приютили думите и ние тръгваме навън без тях... И пак грешим...<br /><br />... Дълбоко в нас са пътищата от преди, затрупани от пясъци на думи, от непотребни срещи, от вятъра, навеял преспи време, защото сме били небрежни към вратите си... Стените ни са крехки, а пръстите, от толкова отломъци в борбата ни, все с вятърните мелници, са загрубели... раняват, дори когато пишат с нежност стих...<br /><br />... Синьо от думите на нощ... извън наситения ден... в сурдинка се превръщам... разтварям се... сред тишината съм прашинка... тревичка-лък за песен на щурец...<br /><br />... Повикай ме, от края да избягаме, щом тишината на пътеката заспи и лудите дървета затанцуват в сенките, и ти... не си забравил сънищата ми в отворената си тетрадка за мечти... повикай ме, ще се извия в тънка струя горски дъх и ще приема теб, в листата си...<br /><br />... Нали завършващата фаза, след ударите на длето, е новото начало на жест от мраморно докосване... със сянка, пропуснала през пръстите небе...<br /><br />... Сутрин, когато гълъбите се замислят над света, покрили покрива в редица, усещането за преходността не стига, да вдигне цялата заблуда над града...<br /><br />... Ще уловим ли някоя минута днес, преди да ни погълнат пак часовниците?!<br /><br />... След всяка стъпка пада звук, а вятърът играе с всички... и размишлява до забързаните кестени... издава устни и целува светофара... с вродената си артистичност сваля шапки... и мъдри врани роши... пресича пътя на ръце и шарена вихрушка прах повдига... сега, като дете, под дюлевата шума спи... а може би сънува...<br /><br />... Изтече последния звук светлина, с изтънелия цвят океан се събра и разля топлината на лятното слънце... Край брега се изправиха палми и посегнаха плавно, с ветрило, вечерта да прегърнат... По сандали се спусна луната, булевардът изведе в шума, на сатенени рокли и смях и изпусна звезда да погали едва бяла ленена шапка.. от лунната сянка, когато е била тъй близо, че и дъхът се скривал в джоба, за да не я отпрати с жест в далекото...<br /><br />... И нищо, че докато свалях от гърба си ризата да споделя с нуждаещите се това, че нея имам и от доброто ми е топло, а те ми взеха и отнесоха обувките, палтото... И нищо, че е толкова покрусна мисълта за тази част процент души, които имат в себе си сърца, а не ръждиви копчета... Това, че има музика, спасява смисъла...<br /><br /><iframe title="YouTube video player" width="380" height="290" src="http://www.youtube.com/embed/cpWZvzhJC7A" frameborder="0" allowfullscreen></iframe><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-8508613210601121622?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-2366613483844195232011-02-21T11:00:00.004+02:002011-02-21T12:04:44.735+02:00<span style="font-style:italic;">... Или как да заглушим грешките, останали като разхвърляни от вятъра по клоните накъсани торбички в нас... </span><br /><br />Кой знае? Дали ако изричаме пред всички близки и пред себе си, че се отричаме от миналото, за което имаме вина, че се е случило, когато младостта е носела у нас от лутането на незнание, на неосъзнатия бунт срещу налаганите осъзнати рамки на обществото, на първите пропукали съзнанието мисли, че не се живее само, за да се яде, а има думи, под които се отварят отговорности, а те притискат към калта все още незасъхналите цветове от акварелните криле, които сме рисували до вчера в детските представи за живот? Дали след този акт, като саморазстрел, зад себе си ще имаме цвета на бялото платно? Дали това, което сме оставили след себе си, платното ще покрие? А грешките, които с думи на отричаме изгаряме, дали не са от тъканта, която е градила тялото на нашата душа и няма ли да се отвори празнота по нея? Дали за грешките си трябва да се съдим по аршин на бич? Когато правим грешна крачка, след нея чупим ли кракът накриво стъпил или записваме у нас къде минава правилния път? Не мисля, че за миналото ни важи това, което за историята - да го пренаписваме всеки път, застанали след няколко години по-високо. И колкото и да го украсяваме с лъжи или да трием снимки като недостойни паметници, това, което се е случило остава като спомен, лош или добър, но наш. Погребваме под пепелта, с която сме посипвали косите си ненужното и върху нея ръсим семената на цветя, животът по-натам да вземе нещо нужно от пръстта, тъй както е в живота на природата.<br />Трудно ще съберем торбичките, които сме изхвърляли с така ненужното. Трябва да мине време и да се убедим, че зад възела в торбичката не може да се скрие това, което сме употребили. И не този е начинът да се спасим от грешките. И не с обратното на тази мисъл - да живеем с тях, като с боклуците. Да се научим да оставяме на правилното място всяка...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-236661348384419523?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-85410018329266275632011-02-14T00:32:00.001+02:002011-02-14T00:35:14.886+02:00Акорди самота,<br />прочетени<br />по триизмерните решетки<br />въздух,<br />в студената, но моя стая.<br />От величавостта<br />на гръмки мисли,<br />прочетени в афишите за гордост,<br />по кръпките на бялата ми риза<br />тръпки лазят.<br />Усещам лепкавите пръсти,<br />на думите,<br />по всички ъгли словоблудствали,<br />заверата на своето да прикачат,<br />та щом от някой ъгъл тръгне път,<br />те да са ръб на знаме...<br />Слухът ми<br />капки звук мечтае,<br />от тишината да избави<br />тази самота<br />и гордостта на моя род<br />в очите да остане...<br />Но тази гордост, що<br />на бедното ми тяло<br />тя да покаже,<br />че с мене бог ще се почувства то,<br />щом смогнат да въртят ръцете <br />чукът-слово<br />и тъй от дните с труд <br />да изковават ореол...<br />Не тази гордост,<br />която искат да извикам,<br />а тази,<br />с която стария орел лети високо<br />и по-високо, още, още,<br />и с поглед вдига своята скала...<br />Колко ненужни<br />плодове измисляме,<br />когато духовна ни плът<br />е гладна.<br />В украса ги потапяме.<br />От нарисуван шоколад.<br />И захар,<br />от срутени въздушни кули прах.<br />В гротескната символика на ново<br />салфетки ретро слагаме,<br />лепило слой,<br />две четки яхтен лак<br />(за блясък и за здраво)<br />и своите творби така редим.<br />Под тях<br />със златни букви вписваме<br />обърнатите ноти на правилния ред.<br />Но вместо петолиния,<br />протягаме ръце,<br />за милостиня,<br />с двете шепи...<br />Колко леко земята върти<br />свойто стойностно бреме...<br />И няма точно вдъхновение<br />за своята мелодия...<br />Когато всеки звук<br />застане пред секунда<br />приема образа на саможертва...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-8541001832926627563?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-39472666422970291232011-01-27T20:40:00.001+02:002011-01-27T21:02:50.732+02:00<span style="font-style:italic;">На П.</span><br /><br />Днес само,<br />заради странната<br />привичка<br />да забравяш<br />(поискам ли),<br />днес ще открия думите,<br />с акцент за теб...<br />Изгубените ласки<br />лутат безтегловност<br />в отсъстващо (от мен)<br />пространство,<br />а рамото,<br />все още пази (знам)<br />сън с дъх от моя<br />и скришната сълза,<br />отнесла в себе си това,<br />което ти разбра...<br />Нощта разнася шепот (твоя)<br />дори след теб.<br />В прозорците оставя<br />капки заедност,<br />с онези кръгли думи,<br />които ти<br />не мислеше преди<br />тъй гласно...<br />слухът ми ги намираше<br />из мълчаливата отмора<br />на очите ти...<br />Днес само,<br />все още съм<br />с прашец от твоя сън,<br />говоря в себе си на теб,<br />планетите открил на мое име,<br />в нощта на полети<br />с разпръснатите цветове<br />разсъмване,<br />когато докосването (всяко)<br />е изжадувана година нежност... <br />По избелелите за сън стени,<br />когато утро прошуми,<br />с ръце намираш моите желания,<br />отключваш с устни<br />огнените цветове,<br />от стаята издигаш върхове,<br />душата ми да ги открие<br />с твоята<br />по път от йероглифи на въздишки...<br />Днес само,<br />когато времето ни взема крачки<br />от мисълта за утре<br />и дните стават толкова ужасно дълги,<br />днес (не само)<br />и думите ми искат теб...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3947266642297029123?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-509978495823029272010-12-31T14:00:00.000+02:002010-12-31T14:01:37.288+02:00Като цвят от реалност<br />си отива годината.<br />Календарът се свърши.<br />Не запомни листата си.<br />Но остави следа.<br />На стената.<br />В пожълтялата сянка<br />под себе си. <br />Като сламка край огън<br />ще тръгне,<br />с топлина от прибраните дни,<br />с песента на щурците отвътре<br />и онези искри,<br />за които очите ,<br />щом се смеят, отронват сълзи.<br />Орисия остави на всеки -<br />две ръце,<br />през труда да намират любов.<br />На ръба на нощта ще погали града,<br />ще се смеси с дъха на шума,<br />на смеха, на шампанското...<br />Ще остави реалния свят<br />да брои единици след нея...<br />за начало - без цвят...<br />после, знае ли някой,<br />тя с какъв ще си тръгне...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-50997849582302927?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-19921156728532677822010-12-03T23:45:00.000+02:002010-12-03T23:46:57.477+02:00Луната пак стои, <br />подпряла лик <br />в очите ми... <br />Напомня на сълза, <br />преди да се превърне <br />в тишина, <br />преди да се откъсне <br />с този топъл звук, <br />от който на нощта <br />ще пари... <br />Прозорците изписват <br />с въздишките зад тях <br />адреси... <br />Луната в тях <br />ще подреди <br />разбърканите мисли... <br />или... <br />ще слезе по перваза <br />до съня, <br />за да си спомни нещо, <br />нечие... наричано преди...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-1992115672853267782?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-36108923461334215642010-11-28T21:46:00.003+02:002010-11-28T22:06:48.275+02:00И така... Някога, много някога, всъщност, вчера, когато станах рано, а може би сънувах още, (ще питам заека, от старата ми приказка, защото той е този, дето чува сънища), изкачвах се по път, по който си вървяха облаци. Но те нали си крачат по небето, горе, а ние сме по пътя, значи долу... Е?!... (В този случай, без да питам заека си знам, било е сън.) И тъй, вървях, вървях, а пътят се не свършваше. Наоколо – цветя. Защо са толкоз странни? Обърнали си гръб едно към друго, наклонени към пътя, току, току… и да избягат. Да са сърдити? Цветя сърдити, да бе... Ама наистина приличат. А аз вървя, вървя. И вече мисля. Кого да питам за цветята... Погледнах си в краката – облаци. А пък едно такова пухкаво и закачливо-бяло, поглежда изпод дълга мигла. (Определено знам, повтарям си, и без да питам заека е ясно, че сънувам.) А облачето мига, мига, мига. А ми протяга и ръчичка. Поех я в моята и рекох: “ Здрасти! Ти май си облаче или?...”. Последва шум като от смачкана обвивка на солети. Опулих се. А той, шумът – повтори се, но вече долових едно: “Приятно ми е, Стам! Ти вече си помисли, знам, – и кротко се усмихна. – Съкратеното ми име е. Стамат се казвам, ама не мога да ти кажа как разбрах, че ще ме питаш. Така е, тук всички облаци от пътя чуват мисли. Но рядко някой се решава да минава, защото два пъти – веднъж в среднощ, което ще рече преди луната ни да се роди по ваше пладне, веднъж, когато слънцето ви е надникнало току при ден, а тук това го правим ние, цветята са сърдити. Дотук – нищо особено, ще кажеш, денонощие. Но нашата луна се ражда всеки път, когато ваши дни направят пладне, а ние ходим всеки ден по път. А пък цветята са сърдити, защото дърветата отдавна са изчезнали и никой тук не прави от небето сянка. Но аз ще ти изкажа нещо важно. Харесваш ми, приличаш ми на мама. А нея... да, нея вече от една година... няма я... Отиде си подир една усмивка в дъжд. Да, усмивка... Минават някои… Ефирни, като много леки облаци, но… са лъжовни и привличат. А после си отиват и някой облак, както си върви, заплаква... а после - свършва. Остава мъничко и пухкаво такова парашутче, прилича на същинско от глухарче... И някъде отлита, в обратното на нас, в небето... Така и мама си отиде. Но ти приличаш ми на нея. Ръката ти е топла, бяла... На мама беше същата. А и с очите гледаш като майка... И аз ще си отида някога. Но ми е рано. Дори не зная да тъгувам. За облаците туй е много вредно. ... Но, да, разказвах ти… всъщност, исках да ти кажа нещо важно. Дърветата, защо изчезнали оттук дърветата. Било отдавна. Преди да се сънува още (така се казва тук, когато е било по-друго време), наблизо, подминахме го мястото, където е била гора, с голеееми стволове, а клоните – криле от много птици. И облаци, но – цветове, които се разпуквали напролет и носели за целия ни свят най-чуден аромат. Под тях живеели калини, едни такива мънички червени буболечици. Днес някакви подобни, но със сигурност мутанти, защото имат точици, живеели при вас. Не знам, не съм ги виждал. Та те, калините, събирали от сутринта в балони ароматите. Завързвали ги със тревички и ги редели на една полянка, близо до върха. Ти май оттам дойде. Когато свършвал им цъфтежа, на дърветата, а всички тук, в света на нас, тогава, заспивали единствено и само с аромата им, калините започвали да пускат от събраните в балоните. И тъй, докато дойде следващия сън. Сън след сън, след сън, докато... не се заплел из облаците на дърветата отнякъде различен сън. След него кацнала и къщата му. Уж на дърво приличала, но пък била без клони. Уж къща съща, но пък без прозорци. И ходи. Освен това - с крила. Направо чудо. Сънят от нея бил с човешки образ, по-точно -на жена. Голяма, рошава глава и цветна. Нос – крив и месест, а най-накрая с копче. И винаги с метла. Тя, тъкмо тя се закачила из дърветата, метлата й. Най-старото дърво, от него още има пън, веднага се изказало, че тук това, което става, няма да е тъй добро, но всичките дървета се прехласвали. За първи път при тях се появила някаква метла, а върху нея – сън. Сега... легендите какво се случило, са много. Ще ти разкажа моята, която мама ми разказваше преди да тръгваме на път. Сънят с метлата, така де, жената (според някои свидетелства, тя казвала се Йожка), живяла колкото полага се на сън, това е приблизително оттук до там. Летяла на метлата и всеки път, когато се издигала и къщата й се опитвала да полети. Но Йожка, още щом дошла, заключила крилете й, а тя стояла на крака от паяк, ядосано потропвала, но слушала безкрайно господарката. Докато веднъж… от небето чули плясък на криле… на много. Извили вратове дърветата и що да видят – много птици… и всичките – с метли. Не птици, не, видели всички, щом ятото се приближило. Били досущ като съня от тяхната гора - приличали на Йожка. Извили се наоколо, обрулили със вихри облаците-цветове и кацнали една след друга точно вдясно на странната й къщичка, в средата на поляната. Настанал кикот, веселба, изпили всички аромати по балоните, откъснали останалите облаци и правили от тях белеещи коси, показвали какво са духове. На сутринта, гората се поклащала опиянена (за всичките дървета особено е забранена употребата на повече от по балонче аромат на ден, а те, разбира се изпили всичко, което ни било за лятото, за есента, за зимата, изпаднали в така наречено насищане и никой не поемал риска за прогноза как всяко от дърветата ще реагира). Откъм поляната с приятелките, Йожките, се чувал тропот, натрапчиво ръмжене на метли. Така било около мисъл време. И изведнъж се чула някаква команда, подобна на това: ”Всички по метлите!” и после много вихри, и всичките приятелки на Йожка, а също къщата, политнали. Тогава се откъснали дърветата, размахали крилете-клони, нали били опиянени, последвали ги… Изгубили се някъде на запад. От този миг разбрали всички и какво е тишината... Единственият спомен за дърветата е онзи път, на старото дърво, което имало най-здрави корени, та се откъснало на две. Днес пази само спомени… А после се загубили калините. Нали ти казвам, едни дошли при вас. Тъй както си пълзели през годините, получили по точка… за награда… оцелелите... А тук... нещата се объркали. От облаците-цветове, останали след приключението, макар разкъсани и с болки, успели да се скърпят нови облаци. Така родили се дедите ни – пълзящи облаци... И оттогава цветята са сърдити. Не идва никой да върви по пътя ни и всички чакаме от сънени години… да дойде майка, като теб...<br />Ти умори ли се? Да седнем някъде да се събудиш. Аз ще ти пазя сън и утре щом заспиш, ще ти разкажа по-нататък, а именно – защо си тук...”.<br /><br />Нощта разгърнала бе своята наметка в дрипави воали из клоните на близките дървета. Усещах как заспиват там семейство птички по тихото гугукане. Комините на ТЕЦ, поели много, много въздух, напъваха да си освободят от тъмнината носовете с много, много пушек, с единствена надежда да възстановят нормалното си дишане, но иначе се пъчеха – наметката се диплеше по правото и им придаваше ефирност. Освен това се чувстваха облечени като от нещо нощно меко. Прозорците на кооперацията, с които винаги сутрин, вечер в полумрак, все викат нещо нямо и от страх, току да ми извикат пак и се напълниха от светлината в стаите. Въздъхнаха, а вие чухте ли?... Сънят ме дърпаше... с любопитството, което е останало от мен там, отпреди нощ, когато имах среща със Стамат. Нали го помните? Да, облачето мой приятел от пътя, по който облаците си вървят, защото е така при тях. А пък цветята им стоят сърдити... Но пък настолната ми лампа тъкмо се зарадва, защото я събудих и мигом се замисли, скрила шнур в единствения крак от порцелан и мед. Е, как да й прекъсна мислите, кажете! Едно е жалко, не им разбирам аз на тях, не съм се учила и се замислям май, че би било ужасно интересно, защото те стоят, на масите, на нощните ни шкафчета и са прочели повечето книги и то не само нашите... Дали да не заспивам вече?! Но помня ли добре къде минаваше за там, за сънищата пътя? Да видим с преговор: достигам първия си сън, на негово кръстовище (не зная как, дали така се казва и за кръстовище на шест посоки) поемам най-напред по път нагоре. После следва друго. Оттам – надясно и после на следващото съм надолу, много малко, колкото премигване и стигам онзи пън. До него ще ме чака, знам, едно балонче с аромат от Дорето… Но първо трябва някак си да стигна. А още по-напред e да заспя и да оставя сън. Такива са условията, иначе не се отваря и кръстовището. За майстори в съня, такива, дето са напреднали по работата в изучаване на мислене, предлагат бонус, по нашему нарича се награда. Ако оставиш първия си сън, отворят ти кръстовище и в този миг, ако измислиш още сън, отварят нощното небе на тяхна полусфера – прекрасно синьо, изумрудено, с ефекти от сияния, които не са ги виждали и във Финландия, защото тези пеят, посипват и звезди, които можеш да си вземеш от земята и да закичиш, колкото си искаш в своите коси. Или да сложиш по-голямата от две за брошка. Наоколо танцуват ветрове, които носят в шепите си от звездите, подхвърлят ги изкусно като клоуни от цирк и всред сиянията в цветове, далеч по-колоритни даже и от багрите, които са ни виждали очите, те мамят, за да получиш своите видения, с които да напълниш после думите. Това обаче е висша форма и трябват сънни публикации, а аз дори отскоро пиша, но са ми разказвали… вълшебници на словото…<br />Открих полека всички пътища, дори до първата пресечка без малко и да стъпя върху лъч от мъничка звездичка. Пулсираше. Минавал бе вълшебник. Потънал вече беше в своя сънен път и сигурно като е носел повече по джобове из някоя от дупките се е промушила, мъничката... И тъй красиво светеше! Сияеше като сърце, което е преляло обич... топлеше. Сега по-бързо ще вървя, защото има някой с мен, помислих с удовлетворение...<br />Остана да премина само краткото премигване и … две пухкави ръчички сгушиха ръката ми до бели бузки, а две очички светнаха от радостта на всички облаци и затова наоколо и стана вече светло. А може би достигнали пак бяхме тръгване на път от облаци, щом ме посрещна най-напред Стамат, което си е много ранна утрин. На мен се стори, че цветята са по-близки и май не искаха да си избягат от местата. Една иглика в лилаво повика погледа ми и после се засрами, а розови лалета се държаха за ръцете. Един бодил, абстрактно накривил глава под лилавата шапка с периферия, опитваше се да ми каже нещо, посочваше натам с пръст. Аз проследих посоката… Балончето със аромат на Дорето! Щях да извикам: “Хей, приятелчице мила! Била си тук, къде си? А може би дори здравей!”. Но в този миг ме дръпна нещо за ръкава. Досещате се - най-прелестното облаче, наречено Стамат. “Ще трябва да вървим, – изрече сериозно. По пътя ще ти доразкажа всичко. Нали разбираш, че тук сме чакали такова идване от сънища години, които само онзи пън ги помни колко са.” “ Не може ли да се огледаме за Дорето? Била е тук!”– опитах се да кажа още нещо, но пак бе ред да казва своя реплика Стамат. “Била е, докато е чела приказка. Оставила е своя аромат, но вече е поела в други сънища. Хайде, нека да вървим!”… Развиделя съвсем. Луната се търкулна в своя сън, а облаците заизплитаха от себе си по пътя слънце. Защо мълчим, ми мина мисъл, но се досетих, че сега е ред на мен да поговоря, а не да питам за мълчание. “Луната тук кога расте? И свършва ли, ако расте?”- попитах. “Расте, но случва се, когато спи и виждат я единствено на облаците сънищата. А преди малко се търкулна във съня, с което свърши.”- прилежно обясни Стамат. “А слънцето, което се изплете от преждата на облаците, защо не може да е облачно и да ви пази сянка?”- отново бях на ред и го попитах. “Защото преждата е суха, а е така, защото сме вървели твърде дълго в пътя и сме изсъхнали по краищата. За да запазим себе си, като вървящи облаци, изплитаме от сухата си прежда слънце и после пак – растем като вървим и в другата ни утрин правим слънце. Сега, обаче идва вече времето да ти разкажа и за задачата, която те доведе тук… Ще трябва да рисуваш. Но не с бои. Боите ни били заключени в онази къща, която имала крака от паяк, на злата сънна Йожка и се изгубили с дърветата. За да се върне всичко, да се обърне пак света ни, ще трябва да нарисуваш своето небе и нас, и фазата на вашата луна, и цвят до цвят в дървета, и цялата гора, която някога си виждала, и слънцето, като улавяш наши мисли. Ти разбираш ли?”- ме прикова накрая със въпрос Стамат. Когато спя едва ли нещичко разбирам, дори не знам дали излъчвам неразбиране, но някак кимнах в знак на нещо свое, което значеше разбиране. “Какво ще ти е нужно?”- попита пак Стамат... ... ... “Помислих твърде дълго, нали видя измислените многоточия. Ще мога ли да искам музика?”- опитах се да си представя своето желание. “Ще имаш само своето въображение и паметта на музиката ти, която ще се отвори с помощта на онзи аромат, останал ти в балончето на Дорето. Започваш ли?” – ми рече бялото приятелче. “Започвам... Даже виждам, че сме до билото, Ттук някъде ще седна, наоколо добре е разположено платното.” Приседнах, а облачко пристъпи, потърси с пръст нослето ми, потърка го и рече: “Това ти е за сбогом. Когато свършиш, аз няма да съм вече тук. Ще те погледна светло отвисоко. Ти видиш ли ме, кимни и ме дари с усмивката си.”. Очите ми изпитаха от този ужас, който връхлетя след думите на облачето. “Не, няма да се свърша, - рече, разгадал от ужаса. Ще съм летящо облаче. Дори да свърша някога, ще стана пак, когато слънцето се вземе по небето и напече гората, а после и цветята. От парата ще събера отново себе си и ще им пазя сянка, докато свърша някога отново... Ти знаеш, че това е кръговрат.” В мен звучеше музика, а в най-далекото изникна ствол. Израсна нависоко, покри се с устремените нагоре клони на топола. Последваха го още... А после заговори мъничка брезичка... бял чинар. Допря го дъб и още... По-близо идваха и борове. Едва се виждаше сред тях от пътя. Белееше... от облак сън ли бе?!...<br />Повя ме вятър, погали ми немирен кичур, наметна ме с отнякъде намерено мечтание и двамата изваяхме луната... И заблестя с най-ослепителна усмивка... Но тъкмо да ми каже нещо и се загърна в някаква наметка. Я, тя махаше със свои краища!... Как тъй кой махаше? Наметката. Наметките са с краища. Луната пък е кръгла, винаги, дори когато е нащърбена пак няма край... Но... но може ли това да е Стамат? ... Едва отроних мисъл и ме близна капка...<br />Зад новата гора зарозовя, изгърби тъмното и пукна най-красивата зора, а миг след нея се излюпи слънцето... Разтърка си очите – за първи път не бе изплетено от прежда и чак не вярваше какво очите виждат. В гората нещо пееше, цветята се прегръщаха със аромати, а пътят беше прашен и идваше отнякъде, но днес къде отиваше... това никой не знаеше... <br />---------<br /><br />15.04.2008 г.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3610892346133421564?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-4965579950500632792010-11-26T12:13:00.003+02:002010-11-26T12:26:43.084+02:00Чадърът, <br />с капки дъжд, <br />изтекли в ъгъла, <br />върху килима <br />в синьо, <br />под доминото <br />на прозорците, <br />посегнали <br />да подредят <br />лирично светлина, <br />до кошницата <br />с ябълки, <br />отпуснали цвета <br />от зряло лято <br />до тежката мелодия <br />на есенните думи. <br />Чадърът, <br />с правилните <br />линии <br />бамбук, <br />превърнати <br />от нечия ръка <br />в извивка, <br />в последното <br />докосване <br />за капка.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/TO-KyPs5vKI/AAAAAAAAAE4/CxjuT-kXdzw/s1600/f0052410_16572997.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/TO-KyPs5vKI/AAAAAAAAAE4/CxjuT-kXdzw/s400/f0052410_16572997.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5543802262129327266" /></a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-496557995050063279?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-84223534313300703602010-11-23T21:29:00.003+02:002010-11-23T22:26:24.254+02:00Принцеса Плъх живееше в старите колекторни шахти. Сама се нарече така, защото ходеше с наметка, която приличаше да е от кожата на някой плъх, но си беше карнавален костюм от детско представление. Откакто я намери, се чувстваше добре. Спомни си любимата приказка на Шарл Перо, “Магарешката кожа”.<br /> Отдавна нямаше ЖИВОТ на старата планета. От сградите навън, които тя използваше, за да рисува по фасадите, се носеха безшумно единствено и само многото безобидни сини духчета с невероятно ококорени и любопитни, бели, огромни очи. Принцеса Плъх живееше, по-точно нощуваше и пазеше скъпоценностите си, в една естествено издълбана ниша близо до изхода, а може би до входа на подземния колектор, почти в края на града. Скъпоценностите й се състояха от: корица на детска книжка, от която се разбираше, че е за приключенията на избягала коала, едно голямо червено копче, парче молив, използвано билетче за метро, разкъсана от разлистване салфетка с изрисувани по нея геометрични фигури, от които тя се учеше на форми и разбираше какво са представлявали някои необясними странности, които срещаше всеки ден по улиците.<br /> От лявата страна на своя настоящ дом Принцеса Плъх си беше изрисувала бяло куче. То хем имаше предназначението да я пази, хем преди заспиване му разказваше свои спомени. Така нямаше опасност да забрави и без това толкова малко помнещото се.<br /> През деня обикаляше по улиците и си търсеше място по фасадите, където да рисува. Беше открила в едно помещение количества боя, с които да направи този свят еднакво бял или еднакво черен. Рисуваше, за да помни. Започна с цветя. И всичките бели, и цъфтящи постоянно, и навсякъде. После “завърза” кучето за едно стъбло на дърво, което имаше за корона сателитна антена. Нарисува себе си с лятна шапка и лейка. Поливаше дървото. Останалите й дървета, за растежа на които се бе погрижила ръката й, бяха все с черни стволове и с много, много бели цъфнали цветчета.<br /> Себе си срещаше често, защото се беше изрисувала почти на всяка улица: ето тук, на седма, стои до телефонна будка, откъдето си раздава рисувани монети. На тридесет и първа е с кошница и отива за гъби. А тук, на седемнадесета е върху гърба на бик, а той току-що е изникнал из под опадала мазилка. На ъгъла на седемнадесета, точно преди улицата да се слее с площада, излита ято гълъби, а тя е седнала до бял фонтан.<br /> Когато много я заболяваше от липсата на ЖИВОТА, който някога е имала, отиваше до камбаната на църквата, останала в подножието на камбанарията си. Изглежда от взрива въжетата се бяха скъсали и тя се срутила в последния си звън. Присядаше до нея и почукваше с червеното си копче (то от всички скъпоценности, които притежаваше, имаше единствената привилегия да я придружава в посещенията й навсякъде). Допираше ухо и чакаше да се събуди нейния звук и да й заговори. Най-често казваше, че тъгува за въздуха и за посоките на вятъра. Всеки път я молеше да избърше праха от буквите, които споменаваха родителите й. Казваше, че се страхува да не би да ослепее някой ден и да пропусне гледката от своята камбанария. Горката. Не знаеше, че този свят, който помнеше, го няма вече. Може би, ако успееше да си припомни повечето звуци, можеше и да го отвори. Толкова е тъжно да си сам и беззвучен! Принцеса Плъх усещаше това с връхчетата на пръстите си, докато галеше пиринченото тяло на камбаната…<br /><br /><br /> Отдавна ли беше ЖИВОТЪТ и колко е това отдавна за времето, откогато е СЛЕД?! След последното заспиване в леглото под приглушената усмивка на маминия лик (ах, колко бързо избелява, като снимките от намерения на тавана стар албум), след нежното докосването на устните й, след ритмичното тиктакане на часовника с препускащите кончета, след далечната приказка на славеите от двора, след прегръдката с веселия клоун Арлекин с голямото червено копче, което си въртеше винаги из пръстите, докато заспиваше… Не, сега е СЛЕД. А това беше последното преди да стане СЛЕД…<br /> … Събуди се с усещане за недовършен сън и прилика с тревога. Дори не знаеше тревогата какво е – чувство ли?... В ръката стискаше голямото червено копче. Нямаше го Арлекин, обаче. Болеше я главата и беше тъмно. Миришеше на нещо много изгоряло. Усещаше, че е навън. Леглото беше твърдо. Протегна ръка да потърси завивката. Напипа буца пръст. Завивката я нямаше. Леглото – също. Без да иска разбра, че няма вече никой и заплака…<br /> Не знаеше какво е време. Но не беше малко това, през което седя и не се опитваше да спре сълзите. После стана и като опипваше с крачета почвата, тръгна по посоката, която й диктуваше нещото отвътре. Вървя известно много време. Ако не беше СЛЕД, сигурно вече би развиделило. Стана леко по-бледо сиво. Беше виждала този оттенък въздух. Когато той се появяваше, до училището ходеха с маски. Всички хора приличаха на двукраки животинки, които бяха с еднакво белички муцунки. Децата се смееха и недоумяваха защо родителите им оставаха толкова сериозни. Винаги като се срещаха разговаряха. Принцеса Плъх бе дочувала отделни думи, които не разбираше, но често споменаваха една от тях – взрив. Как можеше една дума толкова да натъжава лицата?...<br /><br /><br /> "Аз бях принцеса. Принцесата на мама. Имах си и име. Но какво ли значение можеше да има едно име, когато се живее СЛЕД. Иначе името е важно. Ако не беше така защо тогава мама толкова държеше да го казвам, когато подавах ръката си на възрастните дами, които посещаваха ателието й. Мама казваше, че всяко име носи музиката на човека. Когато се научиш да го изричаш с точната интонация и тембърът ти да е в съзвучие с интонацията, тогава се отключва музиката в теб. Музиката може да не е само звук, пак казваше мама. Музика може да е цвят или хармонично изразяване на цветове върху платното на художник, каквото и да означаваше това. Дори и цветовете по палитрата, онзи смешен шарен картон с дупка, можели да изразяват музика. Мама беше художничка. Обичах да стоя при нея, докато работеше. Беше по-интересно, отколкото играта с децата на съседите или от скучните въпроси на старата леля Ема, при която мама ме оставяше, когато отиваше до големия град за платна и бои…" <br /><br /><br /> Когато навън вилнееше буря Принцеса Плъх ужасно се страхуваше. Тогава се появяваха онези странни тръпки, които вледеняваха ума и плъзваха по тялото, отваряха очите, както са затворени и се населяваха с видения, а до слуха изпращаха потайни звуци, прилични повече на стъпките на същества, които дишаха чрез тях и ходеха по въздуха, а той шумолеше като разклатена в чашата престояла вода. Следите им оставяха в съзнанието й дългите отблясъци на неразгадано тайнство. <br /> Не помнеше откога започна да си изучава стъпките. Но беше много скоро след като разбра, че като се страхува, дочува как се движи и страха. Ако вървиш в тревата бос, утро е и леко хладно, а росата е поникнала, тогава стъпките са топли и настръхнали, разгъделичкани. Когато си в стаята с рогозката на пода, тогава стъпките шумят като тръстики и хлъзгат чувството за волност някъде из пясъци. Ако си на брега на топлото море (това се случваше на Принцеса Плъх всяко лято), ще различиш поне два вида твои стъпки. Едните са парливи, хапещи петичките с пясъчните зъбчета, а другите са меки и успокояващи като целувката на майка по горящото от топлина челце. А стъпките в твоята стая са като прегръдки и са дълбоки, колкото очите на луната в кладенец… От дългото ми изучаване на стъпки съм получила халюцинации, както казваше мама, помисли си Принцеса Плъх, за шума, който й се стори че дочува вчера като минаваше по моста над изведнъж изтеклата река. Шумът приличаше на изливаща се от тясното гърло на бутилка вода. Наоколо все така бе сухо, сухо. Дъжд не беше валял. Небето беше край. А някога беше синьо и безкрайно, и безкрайно шумно с птици и усмивки на сапунени мехури, с които всяко от децата се забавляваше, когато беше слънце… После забрави за шума. Нарисува си хвърчило. Но то остана да я гледа странно тъжно. Не го пое шума на вятъра, си рече Принцеса Плъх... Не можеше да нарисува вятър, защото нямаше за него цветове. Не беше чувала да има черно-бели ветрове. Те всичките, от малкото й дни в ЖИВОТ, обичаха да си обличат шарените ризи от простирите и да разперват роклите с лалета, като разменят най-забавно шапките на хората… Обеща на тъжното хвърчило да дойде на другия ден и да му нарисува дракон. Но без опашка. Така хвърчилото ще се усмихне от странната гледка, а после ще предложи, на дракончето, да му подари опашката си. Ще станат и приятели…<br /> Вечерта разказа нови спомени на бялото си куче. За шарената тишина, която се излъчваше от тубичките с боя, за светещите струи от прашинки, които пращаха лъчите слънце през прозореца, когато беше край на избягало лято… Като коалата от моята корица, помисли си Принцеса Плъх, въздъхна и съня сгуши топлата й главица…<br /> <br /><br /> Тази сутрин беше по-различна. Нещо й щипеше нослето отвътре. Като излизаше от своя нощен дом, забеляза, че лапките на кучето изглеждат като мокри, все едно е вървяло през росата и козинката му се е набола с мокри иглички. А по стволовете на дърветата имаше следи… от сълзи. Веднъж бяха излезли да наблюдават живота в полето и докато пресичаше черния път през нивите се спъна и падна. Не я заболя от болката, а защото цялата се покри с прах и всички деца й се смяха. Опита да сдържи сълзите, но няколко успяха да избягат от очите, а вкъщи им видя следите в огледалото…<br /> Продължи по улицата. Отхвърли мислите, които носеха спомени от ЖИВОТА. Трябваше да зарадва днес хвърчилото. Стори й се, че то я посрещна с някаква надежда за изпълнено очакване. Откъде ли можеше едно хвърчило да усеща, че някой е обещавал да му нарисува нещо или че този някой може да си е помислял за него, докато си е мислел въобще?<br /> Принцеса Плъх рисува като за последно. Остави от сърцето си, а дракончето без опашка я поглеждаше с очи на нещо живо. Ръката й все натежаваше на ляво, уж да оправи крайчето прегънала се люспичка. Но тя отново се загъваше и на очите й се струваше, че люспичките мърдаха като при дишане на детско сърчице… Детско.. Да, тя бе дете… Колко много би се зарадвала сега и на децата на съседите, онези две малки момиченца с еднакви личица и лунички като мънистенца, разхвърляни по нослетата и бузките им… <br /><br /><br /> Градината след дъжд изглеждаше като вълшебна. Листата тихо си шептяха с капки. Короните се стичаха по стволовете и стигаха до корените си, а те пълзяха сред тревите, минаваха пътеката и стигаха до кладенеца чак. А-а-а, оттам си черпят шепота, разбрах, за да примамват вятъра в листата и после да приспиват в люлка всяка нощ, си мислеше Принцеса Плъх, когато се досещаше за този спомен. Пътеките пък са вечерните посоки за беседката, където пейките обичат да разказват приказките на отсядалите в търсенето на мечти майки, но когато те били момичета и особено когато след мечтите им излизала да рисува с акварелите луна. След дъжд градината мирише топло, тихо. Понякога извиква изненадата от някоя откъсната от листенце капка, понесла бързата целувка за нечие носленце…<br /> Това какво е, докосна си Принцеса Плъх лицето. Приличаше на капчица, но тя не знаеше дали наистина почувства, че това е мокро. Докато пръстите й се допитваха един до други, закапаха и още капки. Така приличаше на сън, защото тук, откакто тя живееше, дъждът валеше само докато го сънуваше в съня си. А капките все повече и повече опипваха лицето й, косата, започна да й пари под наметката от мокро. Ръцете се разтвориха сами, обърнаха нагоре длани, ловяха всяка капка, а а очите й изписваха щастливи мигове. От белите цветчета на дърветата се вдигнаха ята врабчета. Фонтанът пусна всичките накацали около него гълъби, дърветата изтекоха в пръстта, небето си открехна тайнствена врата и се изсипаха от нея всички цветове. Дъждът заискри по тротоарите, изми фасадите на къщите, а вятър от криле на гълъби подхвана за усмивката хвърчилото и отлетя с него по посока на една широка, двойна, светнала дъга, като си взе опашката от дракончето. А то пък беше станало такова смешно, мокро рошаво и тъй като Принцеса Плъх му бе оставила от своето сърце, разтръска козинката си, премигна бързо и подскочи, настигна я и завъртя останалото малко опашле, защото всъщност дракончето беше куче и издаде звук на радост, за който всеки слух навярно е мечтал. Тя се наведе, грабна го бързо, притисна го с ръце към себе си, усети топлинката му и тупкащото сърчице, а то я близна с розово езиче…<br /> Отнякъде изникнаха лъчи на слънце, разресваха на малката принцеса миглите, а нечие познато, мило, близко, преливащо от трепети докосване я галеше с ръка на майка. Косата й поемаше целувки, шепот, дишане… “Мари, ще си отвориш ли очичките?” – а този глас й бе познат. Дъждът я мокреше… “Мари, принцеске моя малка, сънуваш ли? Хайде, отвори очи! Ти плачеш, мила! До теб е мама! И още нещо чака да погледнеш, хайде!”… Едно познато топличко езиче, докосна личицето й, погъделичка й с мустаче бузката. Принцеса Плъх премигна сънено, невярващо. Премигна пак, отвори светлите очички, огледа всички – прозореца с пердето на шишарки, мама, с усмивката си най-голяма, сандъчето с играчки, картината до гардероба, любимата възглавничка и Арлекин с голямото червено копче под завивката и… малко черно кученце, което я разглеждаше с очакване да го познае… “Добре дошла, сънливке, у дома! Какво те натъжи, детето ми, в съня? Май че си плакала? Защо? Защото си самичка? Без приятелче? Дай да изтрием бисерните ти очички! Виж кой е тук, това прекрасно малко кученце! Прилича ми на драконче, какво ще кажеш ти, я погледни! Хайде да му измислим име!”<br /> Мари прегърна силно мама, притихна до гръдта й и промълви: “Сънувах, че светът го няма, мамо. Не искам да живеем никога такъв ЖИВОТ, от който да остане свят без нищо живо. Ще ме научиш ли да бъда като теб и да пазя за живота ни природата?”. <br />---------------<br /><br /><br /><br /><span style="font-style:italic;">Много рядко съм се замисляла за време СЛЕД, макар да се вълнувам от глобализацията, от жестокото ни отношение към природата. Не съм се опитвала да си представя какво би се получило, ако продължаваме да унищожаваме с консумацията си света. В горещите, разтапящи жеги ходех с влажна маска, защото дишането сред изпарения на асфалт и изгорели газове, задействаше бутончето за самосъхранение. Отдавна дъщеря ми е голяма и спрях да гледам анимация. Комикси - също. Онзи ден попаднах на снимки с интересни графити в едно списание. На една от фотографиите ме гледаше мило момиченце с влажни очи, което беше с наметка от плъх, а може би беше не само наметка. Наоколо къщите като дворци от приказка, но със странни, изгорели, празни очи, а дърветата бяха онемели и застинали, останали сами и голи. И не разбрах как за час изписах няколко листа в тетрадката... Не знаех какво ще се случи с героинята. Не съм замисляла сюжет (не ме бива в писането на разкази, поради тази причина). Днес знаех как ще свърши тази приказка. Няма ненаказано добро, ми каза един човек. И все пак, нека да бъдем добри, казвам аз!</span><br /><br /><span style="font-weight:bold;">31.05.2008 г.</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-8422353431330070360?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com6tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-26536647975379839312010-10-28T16:53:00.005+03:002010-10-28T17:31:24.957+03:00Все още утрото <br />от нощния си сън трепери. <br />Настръхналата козина <br />на сивата мъгла <br />с несигурната светлина <br />отхлупва. <br />Скрежасалите клони на върба <br />отмерват с глух замръзнал глас <br />изминатия път на всяка капка. <br />Брегът, затънал в поза <br />безразличие, <br />представите си за опора <br />преповтаря. <br />От хълма край реката, <br />помежду притъмнелите <br />от есента <br />изгнили стволове, <br />денят прехвърли сенките <br />в небето, <br />притисна облаците <br />сред комините... <br />Закапа. <br />Прозорците повториха <br />размазаната му гримаса. <br />Стените свиха цветове, <br />из мокрите бразди потекоха. <br />Дърветата се сгърбиха <br />под маските на голи мисли. <br />С окъсаните си листа <br />обувките в калта прикриха. <br />От тротоарите, <br />под стъпките на първи минувач, <br />шумът изпърха с плач. <br />Автомобил, с ръждясал ранен глас,<br />отвърза светофарите... <br />Не взех чадър. <br />Излязох.<br />Дъждът, на жълтата ми шапка, <br />ще разказва как...<br />от есенното утро чул...<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/TMmIap6ZPZI/AAAAAAAAAEw/p2HNyTHCXu0/s1600/Shades+of+Day.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 235px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/TMmIap6ZPZI/AAAAAAAAAEw/p2HNyTHCXu0/s400/Shades+of+Day.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5533103608710118802" /></a><br /><br />Художник <a href="http://">Erin Spencer</a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-2653664797537983931?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-28124312288657707872010-10-19T00:18:00.001+03:002010-10-19T00:21:52.148+03:00<span style="font-style:italic;">На дъщеря ми Яна...</span><br /> <br />Слънцето току-що бе спуснало лъчи в една сребриста паяжинка между бодливите иглички на елхата. Люлееше лицето си във всяка капка, достигнала нослетата на връхчетата й. Когато нападалите през нощта листа на старата, прегърбена от плодовете дюля, се размърдаха. Подаде се учудена муцунка, две ококорени очички и две ушенца под бодлички… „Апчих” – муцунката издаде звук. Очичките се заоглеждаха. Побутна слънцето с пръст топъл лъч три капчици и те се шмугнаха покрай ушичките, погъделичкаха бодличките. На таралежчето. Да, това, което кихна беше Чудомир, едно такова малко таралежче, което от лятото живееше с майка си на малка къщичка в градината. То тъкмо беше се събудило. Майка му излизаше сутрин рано и го оставяше да си поспи. Тя обикаляше полето, близката гора. Събираше билки, плодове и орехи, гъбки и шипки за зимата. „Апчих” – пак кихна таралежчето. Изглежда пеперудка беше поръсила повече прашец от крилцата си и сега той му гъделичкаше нослето. Докато ситнеше през градината, все още се чудеше: как тъй, защо е спало под завивка от листа? Чия ръка е шила нея през нощта? Защо листата са оранжеви, червени, жълти? Изведнъж, току пред него, тупна нещо и се изтърколи сред хризантемите. Сърчицето му заби по-бързо, но любопитството го приближи по-близо. „Яяя, каква червена ябълка, - ококори очички, докато изрече Чудомир. - Като в онази книжка на Юлето, която вятърът все тъй разлиства под сайванта.” Гризна парченце. Беше сладка и сочна. Гризна пак. Напълни бузките и замижа от удоволствие. След като закуси хубаво, Чудомир се зае да потърси бързите си и бъбриви приятелчета лястовичетата. Но тях ги нямаше нито в гнездата, нито да пърхат волно в небесата. Мина покрай шипковия храст. Той пъчеше гърди с червен гердан и никак, ама никак не искаше да се закача с остри щипки. После наближи семейството тикви, които цяло лято му даваха чадърчета за сянка от листата си. Бяха се облекли в жълти ризи и видимо много наедрели се припичаха на слънце. В края на улицата, където гордо стърчеше еднокракия дървен стълб и крепеше на главата си голямото щъркелово гнездо, беше тихо. Таралежчето много се зачуди: „Къде ли са се скрили шумните му обитатели?” Неусетно стигна гората. Пътечките, които водеха из нея, се бяха заровили в шума. Замисли се над тази странна случка. Някой току над него се разсмя. Чудомир погледна в клоните: две катерички скачаха, размятваха опашки, прехвърляха в торбичките си жълъди. Едната я изпусна. И плисна дъжд от жълъди, и се набодоха в бодличките на Чудомир. Рунтавелките прихнаха на тази своя щуротия и запремятаха смеха навътре из гората. А таралежчето се натъжи. Обърна се назад и тръгна към дома. Вървеше бавно и унило. А жълъдчетата върху гърба подрънкваха припряно закачливо. Когато стигна по средата на полянката, едва не го събори на земята заек. Добре, че се подпря на гъбка, та не падна. Изправи се и тръгна пак. Толкова беше се замислило, че даже не усети новия товар – до жълъдите се поклащаше с голямата си периферия, спасителната гъбка. Таралежчето прекоси двора и когато се наведе да влезе през входа на дупката, където се криеха, когато валеше, се зачуди защо едва премина. Вътре ухаеше на ябълки, на къпини, на мащерка, на мама... „Мамо, мамо, ти си тук! Мамо, защо ги няма лястовиците? Защо и щъркелът не трака с клюн? Защо днес шипката не се заяжда с мен? А тиквите защо са жълти? Защо пътечките се крият в листни дрехи?” Майка му се усмихна и топло го погали с поглед: „Виж ти, детето ми любимо е пораснало! Събирало е гъбки, жълъди, въпроси – рече тя”. Остави жълъдчетата в килера, а гъбката – на слънце да изсъхне, наля по чашка ароматен чай и отговори: „Днес лятото си тръгна, мило! На лястовиците с крилете отлетя, на щъркелите подир тракането с клюн към топлото на юг се спусна. Нощес ветрец повя, доведе есента. Тя е художник, като пролетта, но знае ярки шарки. Облича ябълки и круши, дюли, грозде в сладки дрешки. Рисува нощем по дърветата, а от листата шие ризки за пътеките, за храстите, да са дебели, да им е топло под снега на зимата. Приспива пъпките по клоните за зимен сън. И луковички на лалета слага в кошница. Та щом забарабани в первазите капчук, щом съмне под камбанка на кокиче и се отрони от ледена висулка топла капчица, да ги намери пролетта и да им нарисува цветове и стъбълца... <br />Ето, това е есента, дете. Тя идва да припомни, че трябва да се сбират плодове, да се подготвят всички за студа, да знаят, че труда от лятото намира благодарност тъй и в зимни нощи с нас дочаква пролетния глас..."<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-2812431228865770787?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-58135791546098160942010-10-18T23:14:00.000+03:002010-10-18T23:16:16.621+03:00Измивам сънищата си <br />и преобличам с мисли <br />образа, <br />в лицето ми останал гол. <br />Горчиво сива риза скрива <br />душата в двора й. <br />От копчетата капе мед, <br />с пелин от виното, <br />наливали ръцете ми, <br />на самотата нощна <br />за утеха, <br />на тази нейна древност, <br />плакала у мен. <br />Сакото ме държи <br />в прегръдка. <br />От жадните за топлина <br />ръкави <br />ръцете ми изтичат. <br />И с брошката <br />от вкаменели думи<br />сърцето си<br />заключвам зад решетка…<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-5813579154609816094?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-38280148207517276072010-10-15T07:29:00.004+03:002010-10-15T09:21:52.172+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/TLfxUVNTBWI/AAAAAAAAAEg/jHjtpCyt-b0/s1600/%D1%88%D1%83%D1%82.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 305px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/TLfxUVNTBWI/AAAAAAAAAEg/jHjtpCyt-b0/s400/%D1%88%D1%83%D1%82.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5528152399213167970" /></a><br /><br />От съня се измъквам. Влизам в себе си тайно. И отключвам врата след врата. Търся. Кълнове. На мисли. От различните думи-семена... <br />Мислех си (така и не пораснах, да не вярвам толкова дълбоко на думите, преди да са пренощували по-дълго в мен)... Мислех си, че има смисъл да обичаш, да даряваш светлината от очите си, да топлиш с дъх ръцете си, в живота сам, за да погалиш с топлина годините, изписани върху едно лице, да срешиш тревожните му мисли с пръсти... Егоистично е. Да очакваш насреща си това, от което имаш нужда. В черупчести веднага се превръщаме, когато искаме да си запазим алчно своето. От всякоя попаднала в слуха ни дума, изграждаме в черупката си клетка. Хем думата да не стои свободна, за да ни казва, хем да е по-наблизо, да я изричаме, когато ни потрябва... Изменчивата ни природа рисува дрехите на изражение с такива цветове, че да прикрие в нас войната и жаждата да нараняваме, когато някой е докоснал дума от черупката... Пред ликовете си в дланта, задаваме въпроси. Преоблечени. Тъй както шутове. За да не ни е страх от срещата. С отпечатъците истина на нашата съдба. И бягаме от нея зад мисълта, че в нас е сигурният свят... Едва, когато се зазидаме, разбираме, че си я носим... в дланите.<br /> <br /><object width="380" height="285"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/PMiSbuHLUfM?fs=1&amp;hl=bg_BG"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/PMiSbuHLUfM?fs=1&amp;hl=bg_BG" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="380" height="285"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3828014820751727607?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-70344390559921711662010-10-11T11:52:00.003+03:002010-10-11T12:02:09.186+03:00Денят въжета свлече.<br />По хълма <br />с край за хоризонт.<br />Ръбът на остър облак <br />плъзна нож.<br />Небето от земята сряза.<br />От всички краища <br />мъниста плиснаха. <br />Заблъскаха стъклата<br />нишки дъжд. <br />От лявата страна <br />на мисълта ми, <br />проблесна ъгъл...<br />Точно. Огледало.<br />И се забравиха, <br />из него,<br />дъжд, небе, <br />до съмване, поне... <br />Усещане за вятър <br />издърпа топлината<br />през прага на вратата.<br />И стаята запълни <br />с изстиналите кубчета<br />въздушни молекули...<br />да се види...<br />Измит,<br />до алчност за отблясъци,<br />повдигна чело тротоара...<br />И се приспа. <br />С короната<br />от есенни листа...<br />И мисълта за сцена...<br />Сред променливата на локви<br />ревниво очерта със светлина<br />ликът си уличната лампа.<br />Избистри го <br />сред многото дъждовни капки.<br />И завидя... <br />На образа си... <br />Своя…<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/TLLRzQg96gI/AAAAAAAAAEY/vkqx0Uikii0/s1600/%D0%BD%D0%B0%D1%80%D1%86%D0%B8%D1%81.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 294px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/TLLRzQg96gI/AAAAAAAAAEY/vkqx0Uikii0/s400/%D0%BD%D0%B0%D1%80%D1%86%D0%B8%D1%81.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5526710371273796098" /></a><br />Художник, <span style="font-style:italic;">Vladimir Kush</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-7034439055992171166?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-71639262407078747152010-10-08T19:34:00.004+03:002010-10-08T19:47:36.823+03:00Време е. <br />За всеки миг, <br />забравен в шала. <br />За пръстите,<br />докосвали едва<br />цвета<br />в илиците на ризата. <br />В писмата за дъжда.<br />В цветята от градината,<br />с напразната мечта<br />да са букет. <br />Време е. <br />За капките, <br />пресекли пътя <br />на златната река <br />от дълги фарове. <br />Време е. <br />Да си отрежем светлина <br />от всяка сбъдната дъга, <br />описала момент<br />в живота на махалото. <br />Време е. <br />Да споделим с очи <br />секунди в залез.<br />В прозореца отвън<br />да скъсаме<br />афишите за дъжд. <br />И да отключим в себе си <br />вратата,<br />с ключа, <br />останал под <br />изплаканата изтривалка <br />на душата.<br />Време е.<br />Да скрием миналото <br />в снимките<br />и да го отразим в сега...<br />Не е достатъчен часовник. <br />Само.<br />А трябва и ръка.<br />Която да го пренесе.<br />И затова...<br />е време...<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://4.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/TK9K0JEKuZI/AAAAAAAAAEQ/wQWm9zjv8Zk/s1600/%D0%BC%D0%B0%D1%85%D0%B0%D0%BB%D0%BE.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 315px; height: 400px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/TK9K0JEKuZI/AAAAAAAAAEQ/wQWm9zjv8Zk/s400/%D0%BC%D0%B0%D1%85%D0%B0%D0%BB%D0%BE.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5525717527453940114" /></a><br /><br />Художник, Vladimir Kush<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-7163926240707874715?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-29535266847542852312010-09-25T18:47:00.001+03:002010-09-25T18:51:46.137+03:00*<br />Остана. <br />Лятото остана на брега. <br />Намери дом в едно иглу. <br />От пясък. <br />А вятърът ще го отрупа <br />със седеф. <br />И ще оглежда своя лик <br />за топлина...<br />*<br />Зад ъгъла <br />на керемида<br />немирен слънчев лъч <br />откри<br />искриците от топлина<br />в очите ми.<br />Разсипа се по парапета<br />и с камъчета от петна<br />започна да играе дама. <br />По шахмата.<br />На пода.<br />Който е до мен.<br />И няма да ме спре<br />да съм дете...<br />Обувките... Ще ме почакат...<br />Ще съм голяма после с тях...<br />*<br />Брегът е топъл <br />от следи.<br />Камъшът спи.<br />А вятърът, <br />с криле на чайки,<br />пътека за луна <br />реди.<br />Морето шушне.<br />С глас. <br />На мидени черупки.<br />Синьо. Тъмно.<br />Една вълна <br />се върна от брега.<br />Да вземе сили<br />в дълбините.<br />И да прескочи. <br />Заоблената купчина<br />от камъни.<br />Зад тях е тихо.<br />Иска да поспи...<br />*<br />Градче с утихнали асми<br />и южен дъх в смокините<br />намята с лунено платно<br />два закъснели силуета.<br />В жилетките на есента си.<br />Следите върху дланите <br />са топли.<br />И без значение къде <br />съдбата е посочила<br />да извървят по-сетне <br />всеки своя път.<br />Сега са заедно... <br />Като звездите си мълчат.<br />И се разбират като тях...<br />*<br />Последни капки вятър<br />процеждат палмови листа.<br />По раменете чезнат.<br />Под бялата ми риза.<br />И в джоба на елечето.<br />Над покривите слънцето <br />разстила път.<br />Морето маха отдалеко<br />с отблясъците от сребро...<br />Останахме и ние част от лятото.<br />Със стъпките си. По брега.<br />Онази малка чайка <br />ще впише мислите ни <br />с тъничката човчица.<br />След тях.<br />И с многоточие от пясък...<br /><br /><object width="380" height="285"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/e-G65gMDUyk?fs=1&amp;hl=en_US"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/e-G65gMDUyk?fs=1&amp;hl=en_US" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="380" height="285"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-2953526684754285231?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-41435407533367868112010-09-16T10:02:00.002+03:002010-09-16T10:19:25.779+03:00Кой казваше, че улиците нямат дом? <br />Когато преповтаря думи на танго акордеон, <br />а уличните лампи се държат <br />с блестящите си мисли в локви...<br />Оглеждат своите мечти по релси <br />и пейките намятат с тъмнина...<br />Отвеждат влаковете в гари, <br />прибират хората от тротоари... <br />Надникват в пощенска кутия, <br />отсъствало писмо да отнесат... <br />Реката следват с тишина на бряг, <br />прегръщат с мост-ръка <br />и дълго в щрихите на парапет <br />с отблясъците мият звезден прах..<br />Под покрив на трамвайна спирка <br />посягат за чадър, <br />от неочакваните капки дъжд<br />да скрият прашните си стъпки.<br />В стъклата на витрините се вглеждат<br />и чак до сутринта остават там...<br />Приемат сенки на дървета<br />и от шума в листата глъхнат, замълчават...<br />Кой казваше, че улиците нямат дом? <br /><br /><object width="380" height="285"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/n2ZEGVUlOzI?fs=1&amp;hl=en_US"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/n2ZEGVUlOzI?fs=1&amp;hl=en_US" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="380" height="285"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-4143540753336786811?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-74277675107874697832010-09-10T12:19:00.003+03:002010-09-10T12:23:05.660+03:00Има дни, в които...<br />душата ти е тяло,<br />а мислите са<br />забранени плодове.<br />Ако посегнеш да ги обереш -<br />не ще са зрели.<br />И затова - да помълчим,<br />тъй както аз...<br />за най-добре...<br />Приемам слънцето да облече<br />по-топло мойто сиво слово<br />и чакам есента да не отмине... <br />Не я обичам плаха,<br />а в дните си,<br />когато е обагрена<br />до пълното щастливо...<br />Не е достатъчно да е септември.<br />А утрините да са медни.<br />И вятърът<br />да крие длани в шума.<br />По жиците<br />да се нанижат капки,<br />а няколко<br />да очертаят<br />върху бодлите<br />и на шипката корона.<br />Прозорецът<br />да ме държи отвътре.<br />А облаците<br />да не са така бездомни.<br />И може би,<br />жилетката да си ме спомни...<br />Има дни, в които...<br />такситата минават пълни,<br />а тротоарите отново търсят<br />под летните чадъри синьо...<br />Афишите напомнят думи<br />от вчерашен театър,<br />посоката му помнят...<br />Витрините,<br />като в безкраен кадър,<br />отглеждат хора,<br />а поносимите неща...<br />те са в обувките и носят мен...<br />Има дни, в които...<br />часовниците мислят раздвоено -<br />между голямата и малката стрелка.<br />Писмата... те отлитат,<br />тъй както птици в път за юг.<br />Цветята зад стъклата -<br />откъснати от своя дух.<br />И само улиците са си същите,<br />със светофарите<br />до пешеходнните пътеки<br />и белите полета на остта...<br /><br /><object width="380" height="285"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/QvV_Rz9sPT4?fs=1&amp;hl=en_US"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/QvV_Rz9sPT4?fs=1&amp;hl=en_US" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="380" height="285"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-7427767510787469783?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-58126433605932573682010-09-02T10:01:00.002+03:002010-09-02T10:03:40.585+03:00Зад хоризонта на деня<br />нощта събира съчки.<br />Рисува с тях око на кръг<br />и с парещата гръд<br />на топлата земя<br />го пали...<br />След тънка нишка<br />димен път<br />рояк светулки се издига -<br />в мечтите светлина<br />да срещнат Персеидите...<br />Денят припуква<br />в спомена на съчките -<br />изгрява в тях<br />с цвета на лятото.<br />С графитените пръсти<br />въглени редят:<br />опушени листа от прах,<br />червени макови крилца,<br />триъгълните люспи блясък,<br />прихванати от слънчев лъч<br />в река,<br />изминатият път от колело,<br />зелено-жълтата редица<br />от глухарчета<br />и зрелите оранжеви желания<br />на августовски праскови...<br />Въже от пламък обикаля<br />за още цвят.<br />От върховете на тревички<br />копринено парче небе<br />поглежда синьо...<br />Нощта е тиха. Будна.<br />Допива огнените цветове<br />на този ден<br />и край огнището се свива...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-5812643360593257368?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-38927466486134893272010-08-27T09:59:00.003+03:002010-08-27T10:12:14.977+03:00Някога Нощта била любима на Деня и светла с обичта си, колкото и той. Живеели в хармония. Ала Денят събирал денем много грижи. Сънят тежал, дори с Нощта. И тя поела в нощ една обет - да приютява всички грижи на Деня, за да е лек съня и обичта върху блюдата на теглилката еднакво да стои. И оттогава - потъмняла... Денят се натъжил. Покрил лицето си с най-тъмни облаци и много дни все плакал. Забравил да прибира слънцето и то оставило върху небето огнена следа, докато обикаляло да търси своята врата. Нощта прегръщала Деня, поемала сълзите в шепи и с тях поливала цветята. И оттогава сутрин е росата... Денят все пак се примирил с обета след няколкото тъмни дни в живота, погледнал леко в утрото, задрямалото върху прага неприбрано слънце вдигнал и огнената нишка на следата намотал в кълбо. Цял ден го носил в джоба, търкалял го с ръце, докато заприличало на перла. Нарекъл я Луна и вечерта я вплел в косите на Нощта. Тя ослепително блестяла в тъмнината, а всеки лъч оставял по небето точица, мъничка и пулсираща от нежната хармония. Така се появили и звездите. Денят заспивал под перлената светлина на бялата луна, оставял грижите в полите на Нощта, а сутрин я покривал с лека светлина, за да поспи и тя...<br />И тъй, все тъй - до днес. А нощем, когато стане много тихо от изгасените прозорци, Луната заблестява повече. Може би я видя и ти нощес?!<br />--------<br /><br />В предишният ми постинг <a href="http://inamayi.blogspot.com/2010/08/blog-post_26.html#comments">Кръстю</a> каза в коментар:<br />Тъжна нежност,<br />нежна тъга<br />лека нощ,<br />нощна лекота :)<br />Мисля, че с тази "лекота" на сутринта се появи и приказката. <br />Благодаря!<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3892746648613489327?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-11015567959921202252010-08-26T22:20:00.003+03:002010-08-26T22:26:46.911+03:00<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://2.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/THa_XfgMzeI/AAAAAAAAAEA/DnNLaNhryBE/s1600/Tu1.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 303px; height: 400px;" src="http://2.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/THa_XfgMzeI/AAAAAAAAAEA/DnNLaNhryBE/s400/Tu1.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5509801604448832994" /></a><br /><br />Ръката <br />спря за миг <br />в простора <br />на платно... <br />Погледна <br />тези цветове, <br />в палитрата <br />на спомен, <br />вътре... <br />И го последва... <br />Превърна светлината <br />от онзи ранен, <br />дъхав дъжд, <br />в душите на лалета, <br />в седефените образи <br />на капки <br />ги събра <br />и тях положи <br />в тъмния обков <br />на жадна мед... <br />Картината <br />едва побра това, <br />което четката <br />не доизписа...<br /><br /><object width="380" height="285"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/GR2h7Oya9Wo?fs=1&amp;hl=en_US"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/GR2h7Oya9Wo?fs=1&amp;hl=en_US" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="380" height="285"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-1101556795992120225?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-2275930309359411402010-08-24T18:16:00.005+03:002010-08-24T18:26:58.351+03:00Има пътеки, почти забравили <br />на детството за босите крака, <br />с коприва, в сянката си скрила <br />поне по спомен, още жив,<br />от тяхно лято... <br />Ако изстинала от слънце нощ <br />от дрехата на ярък август, <br />отрони песъчинка в паметта <br />и тишината чуе песента <br />от бързала река в съня, <br />и шум на вятъра в камъш, <br />очите ще потърсят в тъмнината <br />отрано стъпки на зора в стъклата.<br />Има пътеки, които знаят за къде отиваш, <br />щом си разгърнал тяхното начало. <br />Там, още, от пепелта по ходилата, пари <br />и камъните спъват, както някога, <br />безгрижността под ризата,<br />на вятъра. <br />Върбите и тополите са същите, <br />запомнили не само моите години. <br />Водата между двата бряга тича. <br />Все така. Надолу. Друга. <br />Заслушвам се... <br />Дочувам приказката...<br />на душата... същата... <br />и чиста, и дълбока... <br />плавна, закачлива, шумна...<br />прошушната с понесените,<br />усетили вика на есента листа... <br />гальовна, бърза... <br />замислена за същината на това - <br />защо се движи в сянката <br />на двата бряга... <br />откраднала от вечността <br />на камъните, скрили дъното, <br />застиналите с времето въпроси... <br />и тайната на няколкото лъча, <br />избягали с лика на слънцето, <br />за шепа от прохлада...<br />Има пътеки, които пазят в нас <br />проекцията на годините. <br />И винаги ще срещаме по тях <br />началото.<br />Дори да сме почти накрая... <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/THPibZsITjI/AAAAAAAAAD4/DrqQyWqQbok/s1600/25383_1163051455707_1810470418_299976_2081621_n.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/THPibZsITjI/AAAAAAAAAD4/DrqQyWqQbok/s400/25383_1163051455707_1810470418_299976_2081621_n.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5508995729584574002" /></a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-227593030935941140?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-79520627214650650962010-08-15T16:56:00.004+03:002010-08-15T17:26:27.654+03:00За времето, в което беше влязла в ритъма на планината, написа страниците, за които нямаше година време. Сами се спираха на мисълта на пътя думите и не застиваха от страх да продължат пред многоточие. Полека взе да си усеща тялото. Видя си раменете, извивката на ханша, шията и забеляза колко е пораснала косата, очите как затварят в поглед бръчките и как искрят щастливо петънцата в тях, когато слънчев лъч се закачи в пердето. Беше й леко да е облечена така, със себе си. Сутрин разглеждаше на паячето плетката, посипана с кристални перлички роса и чакаше да светне в нея слънцето, да разпилее песента на капките. Това усмихваше и устните усещаха усмивката като разхлада и като утолена жажда през деня. Шумът на утринта, с цвъртенето сред клоните на сивите врабци и хлопките в далечината на кози, с очакващия лай на няколкото дворни кучета за своите коматчета, се сменяше с жужащия покой на ежедневието - пчелите по цветята с тяхното усърдие и равното обаждане на кукувица, просъскването на коса и трополенето в праха на някоя каруца, прехвръкване на гургулица.<br />Дните нямаха имена. Часовникът отдавна беше свършил времето си за такъв живот. Едва ли можеше да се сравни с безвремие. Но нямаше необходимост от броене на това, което преживява. Спокойното се усещаше, като природа. Можеше да спи в тревата, да диша топлината от земята като нея. Можеше да потопи крака на бързея и да мълчи, докато рибите приемат, че е камък. Можеше да слуша тъмнината, с вятъра, докато плаши птиците в гнездата, докато някоя сърна се приближава с шум на сухи съчки или да гледа в своята представа световете, които нощем й отваряше небето. <br />Вечер мислеше за смъртта, за свободата, за спомените, за надеждата. Докато разказваше на себе си как мисли за тях й беше увлекателно, разбираше. Но щом отвореше компютъра и страницата замълчаваше. Когато на самия теб ти е известно как разбираш всичко, защо ли трябва да го споделиш и с някого. И той ще мисли някак си, както отдавна вече е известно... Може би... По-вероятно е да няма още точно мнение по всички, вълнуващи въпроси. Някога, ще го напише... помисли си...<br />Откакто Чудомир й писа, че Раян от два месеца не е на този свят, се опитваше да се пребори с мисълта за "никога". Макар от известно време в себе си да усещаше, че той е спрял да вярва на живота, имаше надежда, че думите й ще го стигнат, че той ще остави нишките на скъсаната си душа под дните настоящ живот като кълбо от прежда, което скрива възелчетата под здравото. Пишеше му. Той мълчеше. Полекичка затваряше следите си. Отишъл си бе тихо, без да наранява спомените си с това, което е останало от него нито като душа, нито като тяло. "Никога". Как ли човек се бори с тази дума? <br />Не беше губила толкова близък човек и не знаеше как се свиква с "никога". Няколко дни чете старите писма. Започна от последните. После четеше напосоки, което и да е. Спомени… виновна сутрин; усмихната; тревожен ден; избягали мисли в хотел; такива, разкъсани от съжаление, до чашата с уиски; Средиземноморска юлска нощ; големите звезди на юга; работа; работа; мечти; любимите деца; Егея с древните си брегове; неудовлетвореност; изгубена вяра; потребност да си необходим; игра на справедливост; затворени завинаги приятелски очи; нощи под огромната студена пустинна луна; ръце, които стискат отвътре джобовете… Заобикаляха я, бяха й познати, тъй близки от многото прочити. Замисли се. Може ли той да е някъде тук? И да я гледа?... Беше готова да се закълне, че чу как той й казва: "Когато пишеш, премери внимателно. Не бързай с думите. Те трябва да са точните и да изглеждат вечни!" … <br />Времето изтича, както пясък през разтворени пръсти. Започнатата приказка, каквато той й бе поискал да напише някога, остана заключена завинаги заедно с недовършените стихове и разкази в дефектиралия диск на компютъра. Може би трябваше да напише нова? Например за усмивката…<br />Понякога смътно я обхващаше тъга, като студа от нощ в пустиня. Пълзеше и порастваше до страх от загуба на нещо. Прехвърляха се в паметта й образи, които не познаваше, но сякаш бе живяла с тях. Говореха. И тя разбираше… Арабски… Изгубваше се в нещо като нощ, но хората все бяха близо. Усещаше ръце на челото, разтриваха й пръстите. После се умълчаваха тревожно. Някой тихичко я викаше: "Мамо, мамо…" А тя пътуваше назад от този глас, отдалечаваше се, крещеше, ала гласът бе спрял да й се подчинява, звънеше само в нея. После болеше в коленете, в глезените й, в ръцете, вътре…<br />Наблизо сврака изкрещя и тя полека слезе от тази страна на унеса. Опипа раменете си. Боляха я. А може би не беше нейна болката? <br />Припичаше, както обедно слънце. Беше седяла на скалата неизвестно време. Равнината, която се откриваше оттам, започваше да се изпълва с жега, а сивкавия цвят трептеше вече над реката. Дърветата, отпуснали листа, помръдваха едва под пръстите на вятъра. А той се спускаше под тях, в тревата и на сянка, докато слънцето премине дневия останал път...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-7952062721465065096?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-38145795569767768622010-08-15T16:54:00.001+03:002010-08-15T16:56:09.751+03:00<span style="font-style:italic;">... Тъй се нарича още края на предчувствие...<br /></span><br /><br />Като светулка примигна два-три пъти под навеса сънената крушка, погледна стреснато, а после се заслуша в говора откъм огнището.<br />"Бай Маноле, я виж ти! Пуснаха я електриката. Не е за вярване. Направо е за разказ... "Пътуване по междуселски пътища в Балкана... все по жицата". Накрая непременно ще изкажа и похвала, за бързината, с която хората от НЕК ме стигнаха."<br />"Пиши ги пишман тях, чедо, ама има и свестни, съвестни. Като навсякъде...<br />Е, аз да те оставям, че се заседях. Пък ти ела, та да те види бабата, да ти откъсне цвете... то, докато пишеш да те гледа, другарче да ти е. Сполай ти, сине, хайде, да вървя!"<br />Подпря и с двете си ръце тояжката, изправи се полека и бавно се разгъна. Заситни по пътеката. Повтори още зва-три пъти: "Хайде, аз да вървя", а галошите провлачено оставяха следи от думите. Резето се заклати... като махало... докато утаяваше звука в изправената тишина на двора... Така остана... Колко?... Тук време нямаше. Тук времето се пълнеше, за да изтича на града в часовника, в забързаните му коли, от върховете на антените по покривите... Не се усещаше, но чуваше че диша. Тежеше върху плочите. Тревата изпълзяваше едва от тежестта. Превеждаше импулсите на времето през себе си. Те късаха обвивки болка, втвърдената тъга, красиви рамки самота... Пак болка... от неразбиране и от куршуми на обиди... Пчели жужаха близко, събираха спокойствие. Все тъй безгрижно си се трудеха. Две сини пеперуди пред очите й се гонеха. Върху ръкава на жилетката й кацнаха. Не забелязаха, че е човек. Тя беше пуснала небето да върви през нея, да се обменя със земята. И чуваше как тъничко расте тревата и под кората на асмата как течеше сок, къртица как разкъсва корени, как мравки пускат семенца от входа на мравуняк. Подсвирна кос. Превлече погледа й към небето. Там слънцето събираше парчета облаци и кърпеше с лъчи една голяма дупка над гората, а върховете на дърветата дълбаеха отново синевата със свредла и блесваше на друго място нова... Прошушна вятър в крушата. Листата й игриво затанцуваха, поклащаха се в такт...<br /> <br />Гората криеше дълбоките й чувства по-навътре, из тайните пътеки. Започваше да ги покрива сутрин с шума, разголвайки гръдта на клоните, за да запази нейната.<br />Тъй дните се редуваха, по имена. Полека спряха да й се представят. Съблякоха си ризите, в които бяха ги облекли седмиците и сутрин от прозорците я гледаха с избистрените си очи на светлина. Един през друг се надпреварваха да й показват слънцето. Веднъж - през капчици изронена от облаци мъгла. Веднъж - през дъх на оран. Или през шепотите на събудена гора. Започна да ги различава по звука. Сребристата мъгла полепваше по пъстрите листа, събираше с прашинките си капчици по малко цвят от тях и шушнеше в големите очи на огледални капки цели ноти за кристална арфа. В дъха, застанал над междата, се чуваше душа на флейта. Гората бе богата. Като оркестър. Пристъпваше по клоните й първо вятър. Разгръщаше в листата партитурите и пускаше цигулките. Погалваше гнездата и птиците рисуваха събуждането си с обои. Дълбоките й звуци идваха от стъпки на елен по съчки, а кратките, накъсяно забързани - от плахост на сърна.<br />Дърветата едрееха от цветове. Поляните омекваха в сено за зрели плодове. Лъчите, оставили най-топлите си ласки в лятото, протягаха ръце под окъселите си дрешки да се порадват ту на шипка, ту на керемида, ту се закачаха из гроздовете на калина...<br />Разходките й всеки път отдалечаваха града. Оставяха в компютъра най-дългите и будни нощи, несигурните крачки мисъл. В скалите се опираше. В живота нямаше подкрепа. По камъни в овразите разчиташе писма от летни бури. По оголелите от сеч баири я срещаха проплакали, отворените рани на земята. Пречупен клон, подпрял земята, е дал живот на новата фиданка. Елхичка е намерила покой в полянка. А друга - в борбата с вятър е изгубила сърцето си... без връх расте. Намираше причудливи парчета клони, корени, шлифовани от пътя си по камъни. Наричаше ги разкази. Подреждаше ги върху скрина. И вечер, в прожектора на свещ, ги караше да пресъздават своя свят. Започваше се с новите, дошли едва следобед. Останилите слушаха, понесени от унеса. Едни намираха с новодошлите прилика. На други ароматът беше близък, тъй както спомена от роден дом. А трети... те бяха мълчаливи, като залези... и слушаха, тъй както бряг реката си.<br />Камината редеше по стената сенки, а тишината, в залата на стаята, ги аплодираше... приемаше от топлината им...<br />Нощта подпираше вратата с тъмния небесен кош... Това, което трябваше, оставаше да дойде... някога. Но приближаваше...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3814579556976776862?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-39777958137835698452010-08-14T20:47:00.003+03:002010-08-14T21:05:30.612+03:00В горещо време мислите не стават по-лениви, а в леността на тялото намират най-голямото удобство - да си пробудят думите у нас... В такова време морето впряга всички сили да обуздае лодките, на чайките крилете са върха на толкова мечти, а вятърът се гони в слънчевите блясъци... В такова време един човек жадуваше да бъде сам сред сините стихии, да връзва вятъра с въжета от платната и да е само точка, някоя, от хоризонта…<br />Не мисля, че смъртта е състояние, което спира смисъла живот, като затваря и последната следа, оставена със сетен дъх, с написана в бележка дума и с крачки привечер по тихите алеи покрай залива, с отправен взор над покривите на града, последвал падаща в безлунна нощ звезда. Не мисля, че отвъд това, което мислим, че остава и над което роним спомени и пръст, не съществува свят, различен от това, което влагаме за смисъл в тази дума. Мисля, че той е нашата неосъзната свобода, която в този свят намираме за непотребна, заради хиляди "ако", заради параграфите в законите, заради инерцията на деня. Мисля, че в този вечен свят живеят най-ярките и смели мисли, които някога сме дръзвали да си отправим, които сме залутвали из себе си, докато, търсейки сме спорили или сме спирали безпомощно до многоточие…<br />Дали това, което огледалото показва като образ, което възприемаме, защото имаме очи, изгражда образ, който е наистина това, което сме в душите си? Може ли от мислите да се извае образ за очите? И има ли значение какъв е образът от плът, ако духовният е този, който ти допада? Не знам. Но щом замислям себе си с въпроси, значи вярвам, че възможността да е така е по-голяма.<br />Когато в този свят един ден ни събуди вест, че някой близък образ на душа си е отишъл, изгубваме за миг къде отива нишката на мисълта… Тя спира в точката на хилядите спомени, където къса техните обвивки време и те политат в устрем да достигнат този образ, освободени като него. А после, уютно сгушваме това им състояние в очите, под клепачите - когато ги затворим да виждаме къде са, какво ни казва образът от тях… Когато в този образ са се въплътили мисли, изписвани години в електронните писма, когато си привикнал да не търсиш в тях това, което запечатва снимка, живееш с този образ сякаш си извън света на твоя град, на твоята държава. Има сякаш свобода, от тази, която упорито всеки търси, а тя се среща в свободно състояние у нас, ако сме спрели да я търсим като обяснение…<br />Бих искала да разпилея думите от тези мисли като прах и всяка мъничка прашинка да е знак за свиден спомен, която да достигне в по-големия, свободен свят до образа на този, когото с очите не познах… <br /><br /><object width="380" height="285"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/mPn3JV3GHRE?fs=1&amp;hl=en_US"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/mPn3JV3GHRE?fs=1&amp;hl=en_US" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="380" height="285"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3977795813783569845?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-29793771401007752762010-08-05T19:14:00.001+03:002010-08-05T19:17:27.319+03:00Лиричните дървета <br />стихват жадни<br />в постелята <br />от топла пръст,<br />в избухналата песен <br />на щурците...<br />Лиричните дървета <br />под кехлибарения бронз <br />на прах <br />мечтаят...<br />цвета оставят в полумрак<br />под неразбраната загадъчност<br />на вятъра...<br />а залезът от този ден <br />тъгува...<br />за юли... <br />за жътвата и за светулките...<br />за недовършените <br />облачни картини<br />в платното на небето...<br />за краткия внезапен лъч,<br />откъснал унеса прозрачен <br />на стъклото...<br />Лиричните дървета...<br />поетите на всяка нощ,<br />щом спи поетът... <br />А тайните изстиват бавно, <br />на пода, <br />под счупените <br />пластове <br />романтика,<br />през сянка от луна,<br />прекрачила <br />лиричните дървета...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-2979377140100775276?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-82604185089023969122010-07-30T21:41:00.000+03:002010-07-30T21:42:08.514+03:00И не остави<br />сянката следа,<br />докато падаше<br />през урвата<br />на времето...<br />На бреговете<br />нищото<br />през краищата<br />свърза,<br />помежду тях<br />душата си съблече<br />и в белия покой<br />на вечността<br />заспа.<br />А времето,<br />усетило безкрая,<br />забърза,<br />по камъните<br />на вселената<br />потече,<br />запя на тишината<br />песента<br />и се събра<br />в началото на капка…<br />една сълза…<br />шлифовано с тъга<br />несъвършенство…<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-8260418508902396912?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-4313741155689756552010-07-18T06:32:00.001+03:002010-07-18T06:35:57.509+03:00Бъдеще...<br />В педалите на колело.<br />В откъснатите точки<br />обиколка.<br />И в сянка<br />по следобедна алея...<br />Свободното пространство<br />преминава<br />над сивата,<br />гореща маса тротоар<br />и криволичи<br />между покривите<br />по небето.<br />Оранжеви сандали,<br />бяла риза,<br />разголено от копчетата<br />рамо,<br />безгрижно летен силует<br />до долу...<br />От бъдещи плакати<br />мисли<br />на спирката за автобус<br />оглеждат се в света,<br />под шапката,<br />в очи...<br />за очилата свои.<br />Отричат възрастта<br />с написани върху салфетка<br />думи<br />и ги подреждат в кошницата<br />до ветрило.<br />И неумело разпиляват<br />всички...<br />до дъното...<br />да има винаги<br />неписани...<br />за бъдеще...<br />Ако не завали...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-431374115568975655?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-17788978055712659472010-07-11T22:06:00.000+03:002010-07-11T22:07:40.643+03:00Нощи заедност...<br />И събират<br />в крайречни завои<br />умора...<br />После кратки,<br />сплели дните минути...<br />И държалите<br />в шепите прах<br />от звездите секунди...<br />Часовете,<br />в огледало от привечер,<br />влезли в река...<br />Грог, с щипка канела,<br />в очите...<br />И топи бучки лед<br />по косите.<br />Бяла стая се кичи с мечти.<br />В гардероба живеят проекти.<br />А оставен встрани силует<br />търси в римите проза.<br />За стих.<br />За парижко червената рокля<br />дантела...<br />Колко нощно мълчание...<br />Ананасово меко...<br />По угаснали лампи<br />достига в съня.<br />По стените от спусната нощ<br />нарисува ухание -<br />мед по устни<br />и капка роса до копнеж...<br />Ситно вятър <br />поглажда декорите,<br />с тънка струя дълбае <br />в оттенъка пласт,<br />от праха на неон...<br />Ако имаше сутрин роял,<br />по клавишите щяха да тичат<br />светли сенки взаимност...<br />Нощи заедност... общи...<br />А времето - <br />то ще вземе поредната, <br />тази...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-1778897805571265947?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-51286107353615864152010-07-04T20:09:00.001+03:002010-07-04T20:14:40.163+03:00Край върха на съня<br />някой стих е забравил...<br />С тъмни, меки окови<br />нощта<br />приковава луната,<br />а в листата -<br />привързва<br />да спи тишината.<br />Вейна вятър.<br />Открехна тетрадката.<br />Замириса на лято,<br />на допрени ръце,<br />на коси разпилени,<br />на канелена пръчица<br />с бор,<br />на утеха.<br />Две безгрижни светулки<br />в песента на житата<br />откриха посока.<br />Бледа сянка<br />от спомен отмина<br />и стихът<br />от тетрадката взе…<br /><br /><object style="background-image:url(http://i1.ytimg.com/vi/DKY047DdTVM/hqdefault.jpg)" width="325" height="244"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/DKY047DdTVM&amp;hl=en_US&amp;fs=1"><param name="allowFullScreen" value="true"><param name="allowscriptaccess" value="always"><embed src="http://www.youtube.com/v/DKY047DdTVM&amp;hl=en_US&amp;fs=1" width="325" height="244" allowScriptAccess="never" allowFullScreen="true" wmode="transparent" type="application/x-shockwave-flash"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-5128610735361586415?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-48788998751492684472010-06-14T09:54:00.005+03:002010-06-14T10:08:13.310+03:00Албумът на деня затвори страниците в залез. В зениците потърси пламъче за свещ, та тъмнината от душата да погуби в тази нощ. Щурец пресипнало засвири. В слуха се мярна звук от щъркелов размах…<br />Градът потърси тишина по стихналите хълмове, разпъна грейналата тъкан на рекламите от шум съня на покривите да опази... Може би… Ако преди това не си открил случайно, че в тази нощ ти липсва времето. А то е разтегливо и различно. Дори и етикет върху бутилка с вино едва ли ще ти каже от него колко носи в себе си. Отмерва се в среднощ с кристална чаша, дълбока, колкото е поглед. С немерената реч на глъткитеоставя дъх от карамел по устните. Художник, скрил своя профил в самота, би нарисувал статуетка на жена, застинала в очакване да чуе стих, щом той не може да се впише в стъпки… <br /> <br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/TBXT2iqBhkI/AAAAAAAAADo/dnTcm3WwuQo/s1600/60215402_Bar.jpg"><img style="cursor:pointer; cursor:hand;width: 290px; height: 400px;" src="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/TBXT2iqBhkI/AAAAAAAAADo/dnTcm3WwuQo/s400/60215402_Bar.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5482521055362909762" /></a><br /><br /><span style="font-style:italic;">Художник, Roman_FRF</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-4878899875149268447?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-42366995295322966782010-05-22T00:34:00.001+03:002010-05-22T00:35:55.994+03:00Имението на звездите <br />оживява,<br />когато погледите <br />на отсъстващи<br />изпълнят нощните пътеки...<br />Изместеният хлад<br />намята раменете в синьо,<br />а устните <br />изпращат топлина<br />на бучка кехлибарен лед<br />с ръба на чашата...<br />Реверът е закичила целувка.<br />От неотдавна <br />е останала прегръдка -<br />за тази вечер артистичен шал...<br />Цветята са в очите, <br />под клепачите -<br />божури в розово, <br />до саморасла дюля,<br />под вятъра, <br />зареял поглед<br />в сянката на било,<br />между посоките на дефиле...<br />От дните закъсняла светлина<br />гради кръга луна<br />под звуци на замислено пиано.<br />А още няма лято<br />и без светулките така е тъмно...<br />Дърветата усещат птиците в гнездата.<br />С листа улавят трепета на полети.<br />И дълго призори<br />препускат в мисли с тях...<br />Да се намерят с нашите желания,<br />все още само спомени,<br />за незапълнено очакване,<br />което да забрави<br />този парещ вкус на сълзи...<br /><br />Часовникът от час<br />изпълва този стих<br />с минути вчера.<br />Нощта избърза сякаш<br />и неусетно влезе в днес...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-4236699529532296678?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-18391218341939938692010-05-09T20:55:00.002+03:002010-05-09T21:01:22.525+03:00Имало едно време… Имало?… Ама аз искам приказките да започват с… "Днес ще"... <br /><br /> И тази сутрин светлината промъкна сянка покрай уж плътно спуснатата щора и утрото огледа стаята отвътре. Разчисти сцената на масата, където боите репетираха до късно вчера картинената си игра. Събуди роклята, тъй артистично преметнала през стола свойта синева и тя със слънчогледите сред нея се размърда. Отмести лъч от някакво петно на кахлената печка. Провря ръка през всички накити, закичили стената пъстро. Докосна канапето в ъгъла. Погали две крачета боси, показали се под завивката. Остави малко тъмно в ъгъла, до входната врата, зад къщата на паяче и седна на перваза да почака с мисъл - кога денят ще си оповести програмата. А той не бързаше. Все пак неделя беше. Прозореца отвори най-напред и вдъхна славееви песни с пълна гръд. С два повея на вятър среса разбърканите кестенови клони. Под душ на облак ги изми, а в любопитните очи на теменужки остави наниз ситни капки. <br /> – Сега? - попита светлината, поклащайки безбройните крачета, все още в някакво очакване да чуе дневен план.<br /> – Сега, - изрече дрезгаво деня (не беше пил от цъфнали акации нектар). – Сега ще слушаме дъжда. Това е първия урок. За медитация, за разпределяне на цялата енергия. А после ще изпишем по прозорците слънца. Че нашето е закъсняло, не може днес да изпревари облака. Пък той, дъжда, прозорците оплита в паяжина и мислите на хората оставя в стаите без закачливите бодлички слънце, тъжни... Това ще ни отнеме предиобеда. Като наместим перпендикулярно стрелките на часовника, по улиците ще излезем и с вятър ще топим разцъфнал майски сняг, цвета на вишничките ще подсилим с малко алено. Ти, като светлина, ще ми отмериш точна мярка, колкото трябва да е дневно. Ще разповиваме цветчета рози, че да подготвим розобера. И най-накрая, ще вземем шапката на залеза, защото утре сутринта на утрото ще трябва за ранната екскурзия в полето. Ще свържем хоризонта в следи от самолет с небето и… Ти, светлина, дали обичаш някого? – прекъсна свойта мисъл изведнъж деня.<br /> На светлината и очите грейнаха. Едва сдържа усмивката зад ъгълчетата на устните.<br /> – Обичам, - рече. – Обичам… началото, когато в ранно утро с върха на пръсти галя по събуждане и сънените звуци на нощта примамват жадно. Обичам, когато получавам букети облачни, изпълнени с желания да се пилеят в хиляди конфети и в цветовете на дъга да ми изписват: "На теб, любима светлина… Оставам с обич…". Обичам жегата в следобеда с ръце горещи да ме вземе, да тръпна до примала в миражна мараня край пътя на река. Обичам да се люлея в залезната сянка, да се топя в очите му до своята последна капка…<br /> Денят едва не ахна. Широко се отвори, с ефира на душата заговори:<br /> – Значи… Ти, ти обичаш мен?! Значи за теб съм твоя ден?! - и се усмихна светло-светло…<br /><br /> Да... да… Денят и светлината се прегърнаха и тръгнаха да извървяват пътя на програмата... А роклята, онази, със слънчогледите, облече си стопанката, крачетата изпод завивката обуха чехлите, а накитите гордо, погалени от светлина, разглеждаха какво се върши в стаята. На канапето легна шарена възглавничка, а то под нея меко се разстла. Какво остана да се проследи?! Май паячето?! Да, от ъгъла с нюансите на тъмнина. Хм, горкото, едва избяга от четката за паяжини. Все още в погледа му се чете: "Ще види тази пухкавелка какво аз мога. Такава мрежа през нощта ще изплета, че цялата ще я погълна. Хм…". И на невидима за светлината даже нишка, като махало залюля телце… А аз? А вие? Не може да не сме изрекли поне веднъж: "Днес ще", нали?!<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-1839121834193993869?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-78279455366704751022010-05-08T19:09:00.001+03:002010-05-08T19:12:14.210+03:00Врата.<br />Към вътре и навън.<br />Зад нея винаги<br />за другите е сън.<br />А вън –<br />сънят е само смисъл<br />как да запишеш<br />преживяното. <br />Врата.<br />Затворена, заключена,<br />открехната, преграда.<br />Измислена да защитава.<br />А с времето –<br />разделя, прикрива,<br />мълчи със стаята,<br />загърбва.<br />Врата.<br />Изпиташ ли пред нея страх,<br />недей отваря,<br />може би крие вход на ад.<br />Но ако заговори в теб копнеж,<br />я отвори,<br />навярно вътре е надеждата<br />или<br />врата,<br />която е последна<br />и води до отворения свят,<br />към онзи,<br />откъдето сме дошли,<br />към онзи – без преградите.<br />Ако не си видял вратата?<br />Ако не си се питал има ли я…<br />Тогава?<br />Тогава - измисли я...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-7827945536670475102?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-76726497569898454112010-04-21T20:15:00.000+03:002010-04-21T20:17:05.988+03:00Дали по-светлата страна <br />върху лицето <br />минава като сянка <br />или по-тъмната <br />е преградила пътя <br />с мисъл вътре?<br />Дали по мисълта <br />върви и погледа <br />или той се бои <br />от светлината, <br />преминала по пътя <br />между тях <br />до следващо премигване?<br />Не знам, но виждах слепота <br />в очи със светлина <br />и други – слепи,<br />които светлината <br />питаха за пътя...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-7672649756989845411?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-73058275513802790262010-04-14T09:59:00.001+03:002010-04-14T10:10:00.965+03:00Защото имам сънищата си,<br />в които си до мен<br />и нощните стени са скрити <br />в очите ти<br />да не тежат в слуха ми<br />с въздишките на самота,<br />които помнят<br />от отразената луна<br />при пълнолуние,<br />в отминалите вечери,<br />без силуетите на свещи<br />и двете чаши с вино между тях…<br />Защото делниците<br />нямат място<br />в иконата за обич,<br />изписана до входа<br />с твойто име…<br />Защото не забравям<br />да скрия от надеждата<br />в съня за утре…<br />Защото от никого не скрих,<br />че върху покрива<br />живее все тъй,<br />даже днес,<br />в гнездо на гълъби, поезия.<br />Защото пролетта у мен,<br />в протритата душа<br />от обещавани желания,<br />пак ражда светлина<br />в очи за пътя…<br />Защото Вселената,<br />ни е оставила добрите думи<br />и обичта зад тях,<br />небесните цветя<br />през залезните облаци,<br />дъжда,<br />за всичките цветя,<br />поникнали у нас<br />и истината в притчите...<br />които ще излязат в новолуние...<br /><br /><object width="425" height="344"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/amZmddynIU0&hl=en_US&fs=1&"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/amZmddynIU0&hl=en_US&fs=1&" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="425" height="344"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-7305827551380279026?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-84663248681949943952010-04-08T19:44:00.000+03:002010-04-08T19:45:44.400+03:00Душата ми говори,<br />чувам я,<br />но думите не знам<br />и как да взема<br />изкупление оттам...<br />защото искам<br />още да обичам…<br />Боже,<br />ти щом си я създал<br />от своя дъх,<br />налей ми в чаша вятър,<br />да се напия с цветове<br />и тъй душата си<br />дано да чуя...<br /><br />в цвета на вятъра...<br /> <br />Когато вятърът е шум<br />в крилото на орел,<br />подгонил облак,<br />тогава носи<br />своя цвят на лекота…<br />Когато е надвесил лик<br />на езерото<br />в меката вълна<br />неспирния си бяг да скрие,<br />е син, от дъното –<br />до най-дълбокото<br />на отеснелия небесен край...<br />Когато е заслушан дим,<br />с пролуките<br />на сънени искри преплетен,<br />е бялата въздишка на дантела…<br />Когато е душа в сърдита буря,<br />в две шепи кръгчета<br />от разсъблечен вишнев цвят<br />цвета си сбира...<br />Когато е игра<br />и с леката мъгла на утро<br />лъчи от слънцето намира,<br />е закачлив прашец<br />в криле на пеперуда…<br />Когато се надбягва с грива<br />от жаждата на бяг за свобода,<br />е залезно червен,<br />като мечтата на нощта<br />за следващ ден...<br />Когато се е спрял до светофара<br />и там случайно вижда<br />как чакам<br />да ме стигнат твойте крачки<br />в очите ми поглежда<br />и обичта оттам превежда<br />до всеки цвят<br />от изгрева над моя град...<br /> <br />Душата ми говори...<br />Боже...<br />Дано я чуя...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-8466324868194994395?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-7245780084955835242010-04-02T21:00:00.001+03:002010-04-02T21:35:30.924+03:00Ако площадът имаше очи да забелязва и ако помнеше поне, колкото часовник над стара сграда, сигурно щеше вече да е с впечатление, че от много време насам, почти колкото е достатъчно на дъжд да извали над половината от пътя, точно в 12.00 ч., тя сядаше на пейката, отсреща на пасажа, където чакаха трамвай случайни минувачи, а от витрините неоновото жълто пареше очите с мода. Разгръщаше голямата си папка, изваждаше като вълшебник два молива, гума и чакаше за композиция.<br />"Животът ни подрежда сам, но няма кой да нарисува тези мигове. Не сме художници. Така си казваме, макар че е заблуда и затова пропускаме какво ли не, което често е недостижимо, останало назад, в балона на момент."<br />Разбираше какво я пита онзи мъж, застанал зад прозореца на кафенето, на ъгъла, отправил в две посоки улицата, и както винаги дошъл, за да обядва.<br />"Рисувам мигове. Продавам ги, щом някой разпознае своя. Намирам често приликата в тях, но вгледаш ли се повече, ще видиш даже два момента на един и същ човек различни. Не помня вече откога рисувам. Не мисля, че на някого това ще трябва... Може да има и повтарящи се в цветовете мигове, защото хората разбираме за тях, когато се обличаме, последвали вика на модата. Понякога, не се разбира точно как, но в миговете спират силуети без лица. Най-нтересно е, че даже тъй мигът намира своя купувач. Такива хора казват, че тогава са били помежду двете настроения, не са намерили най-подходящо изражение, но пък така е по-добре за тях – биха могли да си представят повече моменти... когато се намерят."<br />През мълчаливите погледи на двамата, неосъзнато разговарящи от краищата на споделяното разстояние, преминаха поредица въпроси...<br />„През лятото, когато спирката олекне от постоянните си минувачи, рисувам покриви… Защото са измислени да пускат погледа над тях… да гледа свободата... а птиците оттам да гледат този свят, когато размишляват колко малки им изглеждат хората. И още... заради дъжда, защото той намира в керемидите платна и звуци... От миговете, за които пак съм тук, се уча... да чакам. И така живея... Но нарисуваните покриви не ги продавам. Те са животът ми."<br />Тя сякаш спря да мисли. Постави още щрих върху ревера на палтото, което онзи мъж изискано преметна на ръката си. Подсили сянката, която чашата прозрачно устремяваше към ъгъла на масата. Премести погледа от тях. Обърна нова страница от скицника и се загледа в следващия миг...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-724578008495583524?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com6tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-33815109493011913032010-03-30T08:35:00.001+03:002010-03-30T08:43:19.463+03:00Часовникът, когато е заспал<br />и зад стъклото времето избяга,<br />голямата камбана слуша.<br />По стъпките познава<br />край камъните от стената<br />кой като премине, ще остане…<br />В завоя глъхнат бавно,<br />отмерено, осмислят тук<br />и търсят в мрака<br />зова на смисъл от напред.<br />Една, две, три…<br />и входната врата ги скри.<br />Мигът без този стъпващ шум<br />изглежда винаги като безвремие,<br />като пропадане между посоки,<br />като издишване и вдишване<br />без някаква последователност.<br />Слухът разделя всяка точка звук,<br />полага я в езика от метал<br />с гласа на утрото да сподели<br />какво си е доставил с тишината…<br />Покрай оградата върви.<br />Почти не бърза. Но не спира.<br />Прехвърля мисли с пръсти,<br />а думите споделя с джоба.<br />Не е за сън такава нощ.<br />Той… само той е тук…<br />Звездите пак са много.<br />И как издържат да тежат<br />на самотата долу?!<br /><br />Часовникът все тъй без време спеше.<br />И ехото от котешките стъпки избеля.<br />Камбаната останалата самота<br />до вятъра, в душата си преля.<br />А той я залюля отвътре.<br />Дин-дан… дан, дан… дан…<br />и тъй от песента заспа.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3381510949301191303?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-87472682692104448832010-03-28T17:02:00.002+03:002010-03-28T17:06:54.257+03:00Колко плахо небето надзърна,<br />завивката на хълма с две ръце отгърна,<br />уми лице из цъфналите клони,<br />погали мъдрата глава<br />на старата камбанария<br />и скочи в двора, грейнал с цвят.<br />Закичи облаче с иглика,<br />в косите на бреза се залюля,<br />огледа се в окото на лозова сълза,<br />обходи златния венец от нарциси,<br />камбанките в зюмбюлите заклати,<br />роса от здравеца отпи,<br />прокара длани по чимшира,<br />след песента на кос<br />чадърчета глухарчета изпрати.<br />Наметна покрива със сянка,<br />за шарената черга на чардака завидя,<br />подпря чело в зида, поплака,<br />а после се усмихна,<br />изтича към среброто на реката -<br />на всичките моми венците да изчака.<br /><br />-----------------------------------<br /><br /><span style="font-style:italic;">На всички, с имена на пролет и цветя, дървета, желая обич, топлина и много здраве! <br />Благодаря на тези, които не забравиха и моето име!<span style="font-weight:bold;"></span></span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-8747268269210444883?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-8770190664716404712010-03-24T21:36:00.001+02:002010-03-24T21:46:59.821+02:00През огледалото<br />претичаха две топли букви,<br />пресякоха листа словесност<br />в изразени капки,<br />зад пелена, безкрила пара,<br />затворена в пространството на куб,<br />между стени на клетка.<br />Описаха следи и намаляха с тях,<br />посочиха посоката на тъжна птица,<br />останала без своето небе<br />в една картина.<br />Не се изплашиха от края,<br />порязаха лица в ръба<br />и се извиха с отразената,<br />погълната в прозрачността<br />на дълбините им мечта,<br />останала от изрисуваната птица<br />за поглед от кръга на полет<br />и се понесоха...<br />към тъмната страна на пода...<br /> <br />От огледалото ме гледаха очи.<br />Ръцете ми изтриха паметта<br />на капчиците пара от листа<br />и нарисуваха по въздуха<br />от отражение криле.<br />А после... им отвориха прозореца.<br /><br /><object width="325" height="244"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/RmUNadQKmnY&hl=en_US&fs=1&"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/RmUNadQKmnY&hl=en_US&fs=1&" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="325" height="244"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-877019066471640471?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-53504447587841450882010-03-14T22:18:00.001+02:002010-03-14T22:22:05.468+02:00Застинали от чакането гари<br />и бързали за влака градски пътища,<br />с безкрайно много мисли: в балони,<br />в погледи, заплетени такива из коси,<br />с горчивото кафе в небце полепнали,<br />в едно „обичам” с подпис (не се чете),<br />в пропуснат час при коафьор,<br />в тревогата на майчино сърце<br />и в шумните усмивки <br />на двама влюбени тийнейджъри...<br />По релсите си влака трака-трака,<br />спира, вади от натоварените куфари,<br />прибира други... Да, някои с мечти,<br />а някои си просто кожени и лъскави,<br />с по две лица, в зависимост от тоалета,<br />тук-там обикновени раници,<br />с туристи, с младостта си в тях...<br />Въртят се колелетата, догонват<br />по обиколката минути и още часове.<br />Прехвърлят времето в баир, <br />по равното тъй дълго се оглеждат <br />в букетите от цветове на бяло <br />из блясъка на преспи сняг...<br />Загледаха се в плажа пуст,<br />изписан с пожелания от гларуси...<br />И край. Перон и много шум <br />от колела на куфари, от стъпките<br />на всичките пристигнали съдби...<br />Кондукторът минава през вагоните,<br />с отмерен жест отлепва от седалките,<br />от коридорите, от закачалките<br />забравени или изхвърлени <br />по вече непотребност мисли<br />и си ги слага в папка с надпис:<br />„Пътуване по направлението<br />Тръгване – Пристигане<br />от дата днес”... И я затвори...<br /><br />14.01.2009 г.<br /><br /><br />-------------<br /><br /><span style="font-style:italic;">И пак, стар стих, любим на дъщеря ми... </span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-5350444758784145088?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-66696872613253573602010-03-13T19:54:00.002+02:002010-03-13T20:11:08.996+02:00Бакърената пазва на котле,<br />от радост грейнала,<br />на слънцето лика<br />с водата ще поеме<br />и през момински вити китки<br />на билки силата ще вземе,<br />под гюл ще легне тази нощ,<br />а той ще й пресипе аромат,<br />та морно чело щом положи<br />в очите на водата ранното огряло,<br />с мълчана, момина вода<br />ще росне по поляната,<br />нозете им ще облече <br />на слънцето със капки,<br />в шевиците на ризи ще попие<br />в нощвите да изсипе<br />тази росна сянка<br />и бялото брашно за питка<br />да забърка с клонка...<br />Нощта притисна чело<br />в аленото було...<br />звездите сплетоха венец в бакъра...<br />тинтява, комунига, чернотрън,<br />пелин, дилянка, костолом,<br />тъжец, лимоника,<br />разковниче, омайниче, невен, <br />босилек и вратига, гороцвет,<br />очакват мълчаливо <br />да каже слънцето:<br />"Здравей, живот!"...<br />След изгрева...<br />--------------------------------<br /><br />Някога, когато Дядо Господ <br />от кал направил първия човек <br />и го оставил да изсъхне, <br />наминал дяволът и завидял, <br />че досега не бил се сетил за другар. <br />Замахнал по творението с тоягата, <br />с която се подпирал, <br />оставил дупки в глиненото тяло <br />и си отишъл удовлетворен. <br />На сутринта, когато Господ <br />фигурката си видял, <br />откъснал няколко треви <br />и с тях запушил дупките. <br />И тъй зараснали тогава раните, <br />но на човека му останали <br />в наследство слабите места, <br />отворени за болести и за беди. <br />Тях можели да излекуват <br />само същите треви, <br />които някога използвал Господ…<br /><br />В нощта се готви утро. Не е започвало, но се оставя в сънищата от представата на вчерашния ден, когато бил е още утро и от магията, от корена на мисълта, провождаме я по магията на билките до миговете някъде напред, когато ще потрябва да ги съберем и двете…<br />-------------------------------<br /><br /><span style="font-style:italic;">И както казва моята дъщеря: "Време е самите ние да повикаме с по нещо позитивно пролетта." И пожела да й открия този стих, за нея писан, за именния празник неин, ЕНЬОВДЕН...</span><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-6669687261325357360?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-31349451865315071292010-03-06T19:12:00.000+02:002010-03-06T19:17:44.123+02:00<h1><br /></h1> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Не си отивай никога... </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Особено така. </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Без думите. </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Които винаги говорят. </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Защото липсва срещата на погледи, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">в огромното море с живот, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">захвърлени да плуват,</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">да търсят своите разпятия,</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">наричани съдби... </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Не си отивай никога... </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">не мога да изпратя вечерта </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">извън душата си </span></span><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">да спи</span></span><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">без да последва твоята по стъпките, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">без да върви до спирката, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">в трамвая, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">да изкачи етажа, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">да се огледа в тъмното око </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">на чашата ти с вино... </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Не си отивай никога... </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">аз имам още дни, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">в които да излъчвам с теб живот, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">да казвам мълчаливо думите, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">които знаеш, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">с които ме познаваш </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">и мен откриваш по дъха им...</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Не си отивай никога...</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Ръцете осъзнават голотата,</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">ако намерят пред вратата </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">заключената сянка на онази дума – липса.</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Не си отивай...</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">А тръгнеш ли, вземи душата ми...</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">тя, без това, което в мен от тебе пази,</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt;"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">не ми принадлежи...</span></span></span></address><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3134945186531507129?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-640178532501470142010-03-05T08:01:00.002+02:002010-03-05T08:08:31.980+02:00<h1><br /></h1> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">...която може би е колело или е стара фотография на песен...<br /><br /><br />*<br />Една мелодия, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">която ме разказва, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">забравя се </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">и вика с моя глас </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">вратата, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">останала </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">в пространството, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">притисната </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">от всичките страни </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">в стената. </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">От закачалката с палтото </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">пада прах. </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Рисува в спомените </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">автобус, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">през топлината от стила, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">затворена </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">от твоята страна, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">върху прозореца, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">застинал пред лицето </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">на усмивката </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">и думите, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">които с мисълта </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">изрече в себе си към мен...</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Ще се достигнем ли в съня?</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Ако заспим...</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"> </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><br />**<br />По улицата </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">стича светлина,</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">стените на следобеда </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">умила,</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">а върху тях </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">висят</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">на миналото прилепите,</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">държат зида </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">до ъгъла</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">със слънцето, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">закичило следите си</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">в цвета на храста.</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Небето е объркано...</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">защото не намира</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">къде да сложи облаче,</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">на залеза за ореол...</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"> </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span><br />***<br />А улицата спира </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">до<span> пазвата на подлез, </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>душата на акордеон да пита </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>къде да чака влака </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>с посока рай за двама, </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>къде е слънцето, </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>защо небето плаче,<br /></span><span>а гълъбите спят </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>в гнездата денем </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>и полетите са облекли </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>покрива до козирката... </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>От графиката в стълбите </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>пристъпва музика, </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>почти рисува лято... </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>прилича по звука на сбъдване, </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>ако излязат нотите </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>и се окъпят в цветна локва,<br />отпила с края си дъга </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>и ако утре улицата спре отново... </span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span>сега от нощен цвят е тъмно...</span></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: large;"><span style="font-family: times new roman,times;">в подлеза...<br /><br /><object width="325" height="244"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/Geal40Bj-P4&amp;hl=en_US&amp;fs=1&amp;"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/Geal40Bj-P4&amp;hl=en_US&amp;fs=1&amp;" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="325" height="244"></embed></object><br /></span></span></address><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-64017853250147014?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-47835180480894247202010-02-21T12:52:00.002+02:002010-02-21T12:57:52.396+02:00<span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"></span></span></span><h1><br /></h1> <span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Ако е вечер, ако звездите са далеко, а близостта ни с някой е останала в компютъра, да пием по кафе или по чай, да спрем върху екрана музиката на душите си, такава, каквато е, когато се завръща в нас след полети...</span></span><br /><p class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"></span></span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Тежат телата ни от толкова изпити чаши, от дългите ни дни и от не спалите ни тъмни нощи. Защо душите пълним с тях? Те трябва да ухаят на лалета, на окосената трева от привечер на лято, да носят с волността онези наши думи, които правят жестовете ни разговорливи...</span></span><br /></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"></span></span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Не мислим за цветя, а за сезони... сега са бели, като дъх на пролет в цветчето на вишна, закръглени по гладката страна на топлината, отсам на светлината, в стаята, в устрема й вън да тича със свободата на летежа... </span></span><br /></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"></span></span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Не сме достатъчно олекнали, защото помним часовете. А трябва да ги пускаме да отминават, тъй както облаците пускат капки дъжд... въздишат с шарена дъга... или с безброй снежинки в мислите на борови иглички...</span></span><br /></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"></span></span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">А вечерите ни са параходи, с бавни мисли… изпълнени с готовите им пътища, узрели да тръгнат в този край, където и сезонът е един - живеене... Изпускаме при среща с миговете парата и тя лети като мелодия, ако преди това сме чули тоновете в дишането на света около нас, ако капчуците в слуха ни са белязали местата за хармония в душите ни... в които вятърът ще се завърже и ще разкъсва свободата на небето и за нас...</span></span><span style="font-size: x-large;"></span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><br /></span></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Нощта се ражда в пазва, в ония гънки на земята, с които диша и гръдта на хълма. Небето я поема в звездни шепи. Ако преди вечеря слънцето с лъчите е забърсало стъклото за обратно виждане. Понякога, когато слънцето се заиграва в пясъка на спомен за крайбрежие, от шепите небесни пада този синкав прах, с шум от вълни. През лятото го виждаме в светулките, а зиме - в кристалчетата сняг...</span></span><br /></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"></span></span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Все някой липсва. И затова са враните. В очите им се пази мъдростта, а пък в крилете - истината за света... и затова са черни... В браздите търсят семена – храна за гладни. И пускат песъчинки – за вечността храна… стена от изгравирани безброй страни на песъчинки… до безкрай...<br /></span></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Историята е голяма кошница, която има дъно, обърнато към светлото... ще спя извън законите на гравитацията, върху крилете й...</span></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><br /></span></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><span> </span></span></span><br /></p><p class="MsoNormal"><br /></p><span><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"></span></span></span><h1 style="text-align: left;"><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"></span></span></h1><h1><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"></span></span><br /></h1><p class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"> </span></span></p><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-4783518048089424720?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-28010025662769192472010-02-17T23:01:00.000+02:002010-02-17T23:02:14.432+02:00<h1><br /></h1> <address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;"> </span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">Клавиши от концерт</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">и тема за поети...</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">Дълбоко пазен дъх<address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">от лято на море</span></span></address></span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">и тайни мисли,</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">сгушени в пътеки,</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">с шума</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">на изсушени билки,</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">за вечери</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">в замисленост на чайник...</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">сред зимна приказка</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">с рояци сняг,</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">примамени от светлина,</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">под шапката</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">на уличната лампа</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">да изиграят</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">танц безкрайност...</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">и капките</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">на пролетен капчук,</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">загатнати едва</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">в ръкава на душа,</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">с покана</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">някой да допише стих</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">в такава нощ, веднъж...</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">Широко се разливат звуци...</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">Поле. До хоризонта бяло.</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">И тънките следи</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">от стъпки на шейна</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">през късите звънчета</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">из заплетената грива</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">на моето далечно детство.</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">А някъде из нощите</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">се губи край на приказка...</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">Елегия. Елей за слух...</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">Цигулките златят едва</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">заспалата далечина в стъклата.</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">Унася се,</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">в дълбокото на синьото,</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">пианото...</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">Лицата зад картината</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">ще слушат после...</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">когато искриците</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">от сцената на печката<br />замлъкнат...</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">да не събудят</span></span></address><address><span style="font-family: arial,helvetica,sans-serif;"><span style="font-size: large;">смисъла на този сън.</span></span></address><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-2801002566276919247?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-49917774856015961252010-02-14T17:51:00.001+02:002010-02-14T17:53:57.483+02:00<h1><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;"><br /></span></span></h1> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Цяла нощ</span></span><br /><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">ту капчука<br /></span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">се смя, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">ту небето </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">сърдито замерваше </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">с капки нощта. </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Вятър гонеше </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">мрака през тях, </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">а в стъклата</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">повтаряше </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">с пръсти </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">дочутите пръски.</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">С тишина</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">за искра </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">от светкавица </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">стаята дебнеше,</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">а стените </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">приспиваха в ъгли</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">страха</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Светна шапка </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">на облак</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">и стъписа небето</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">пред прага на утрото.</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Изтъня тъмнината,</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">по ръба </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">на перваза</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">се свлече.</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">Огледално пастелно</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">в светлина </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">по прозорците</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">този ден </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">се изрече.</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">И отвори </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">за слънцето порти</span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">под огромна </span></span></address> <address class="MsoNormal"><span style="font-size: 14pt;"><span style="font-size: x-large;"><span style="font-family: times new roman,times;">и ярка дъга. <br /></span></span></span></address><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-4991777485601596125?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-2091719269228783562010-02-02T23:48:00.002+02:002010-02-02T23:58:07.453+02:00Защото бялото<br />е спряло<br />своя топъл цвят<br />в съня<br />и детските ръчички<br />са прегърнали<br />измачкано<br />завивката,<br />почти както<br />листа тетрадка,<br />вече лодка,<br />в пристанището<br />на килима<br />стаята,<br />под аления залив<br />на вълшебника-чадър<br />от пируета<br />на обувките за танц,<br />поел наситеност,<br />за да крепи тавана<br />в първата му<br />стъпка белота,<br />когато се събуди<br />в пролетта<br />с мечтата си<br />за лято...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-209171926922878356?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-91111062827729502512010-01-20T20:08:00.004+02:002010-01-20T23:09:43.825+02:00А може би<br />снегът не само скри<br />руините<br />на старата ни къща,<br />изчисти покрива<br />от счупените керемиди,<br />извая клоните<br />на старата върба<br />с молива в бяло,<br />приспа изгърбения праг<br />и проследи по двора<br />измръзналите лапички<br />на котка...<br /><br />Снегът<br />в кристалите събра<br />условието<br />на откритията си...<br />за топла вечер<br />на капчук<br />и бяла пазва<br />на кокиче,<br />и пролетния дъх<br />на вятъра,<br />закичил<br />своите представи<br />за толкова очаквано<br />в очите на прозорец,<br />взел облаче<br />в лъчи на залез...<br /><br />Снегът вали...<br />затрупва символи.<br />Не всички.<br />Само неподходящите.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-9111106282772950251?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com8tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-67961997164515502182009-12-30T21:22:00.006+02:002009-12-31T09:03:13.142+02:00Протягам двете си ръце,<br />приемам звуците в кръщение<br />и освещаването на криле,<br />издигнали от гласове,<br />въздушната камбанария<br />за слизане на херувими в химни.<br />Звучи рисунък,<br />очите го разстилат по слуха,<br />разлива се върху ефирната душа,<br />повдигнала на пръсти тялото<br />да стигне залива на купола<br />и да запише приливите<br />от дълбоки звуци<br />и приглушена светлина<br />в среброто на въздушното,<br />притихнало платно<br />на храма.<br />Иконите безгласно молят<br />камбаните да си мълчат,<br />да пият с жадните зеници<br />на медните езици<br />всяка капка звук.<br />А камъните в пода<br />и стъпките на прах дори<br />приспиват с тайна...<br />Стените са притихнали за свише.<br />Небето свежда чело за молитва.<br /><br /><a href="http://www.youtube.com/watch?v=vyFkPd6fEuI&amp;">http://www.youtube.com/watch?v=vyFkPd6fEuI&amp;</a><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-6796199716451550218?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-10958338058883469652009-12-27T19:02:00.001+02:002009-12-27T19:05:17.984+02:00Снеговете си тръгват<br />в капчука...<br />върхове натежали<br />на старата църква,<br />с топли звуци<br />от коледен звън<br />и сребро<br />от разсипани хилядни капки,<br />дар от песен на ангели,<br />в часовете рождественски<br />пели...<br />Многогласно<br />на покрива спи тишина.<br />От олук<br />да послуша капчук<br />е дошла.<br />Вятър гамата къса,<br />удължено разделя<br />времената на капките.<br />Мекота за звука<br />в гърбовете на котките търси,<br />мълчаливо приседнали прагове<br />на накацали<br />в кривнали улици<br />къщи...<br />Снеговете си тръгват<br />в капчука...<br />По дъжда,<br />завалял в утринта<br />за събуждане,<br />след вика на часовника.<br />Всяка капка<br />сама се смълчава,<br />на перваза застава<br />едната до друга...<br />Още, още...<br />За слуха е мелодия,<br />ода с мигове пълна -<br />капка, капка... <br />тяло на щастие...<br />Снеговете си тръгват<br />в капчука...<br />страховете<br />стопили завинаги...<br />в тази толкова топло<br />пристигнала,<br />моя Коледа...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-1095833805888346965?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-82432485817084267342009-12-22T23:16:00.003+02:002009-12-22T23:22:34.550+02:00<strong><span style="font-size:130%;">линията след, когато е прехвърлила върху...<br /></span></strong><br />Едва загатнато разсъмване<br />топи очите на нощта<br />в прозорците.<br />Мъглата още спи в реката.<br />Дъждът е построил<br />блестящата пързалка в пътя.<br />На лампите прожекторите свалят<br />листата от декорите.<br />От стаите процежда сън<br />към коридорите<br />в следа на одеяло...<br /><br />На тази гара<br />листопадът е забравил<br />да прибере от клоните<br />последните си звуци.<br />На пейките в чакалнята лицата<br />са спрели да живеят утре,<br />застинали в очакване<br />да чуят колелата...<br />„ Влакът...<br />пристига на пети коловоз<br />и тръгва в 8... "<br />Зад римите на този шум,<br />останали да топлят ъглите,<br />говори сякаш само тишината...<br />А влакът е прибрал<br />набързо тръгването от перона<br />и е изпратил слезлите<br />с дъждовните си капки<br />по стъклата...<br /><br />Улица.<br />Завършва с друга<br />в своето начало.<br />Понякога преразпределя с нея<br />заетото пространство,<br />докато разминава помежду <br />колите с хора,<br />на мястото,<br />наречено кръстовище...<br />Това за улицата си е край.<br />Оттам поглежда по-нататък.<br />Без някога да види как започва.<br />Ако началото й го разкаже някой,<br />със сигурност ще го запомни... някога.<br /><br />Октава над онази линия,<br />която очертава в края локва,<br />събира силуетите около нея тъй,<br />че да оставят кръгове<br />в повърхността<br />с две камъчета детство...<br />претичали в очите<br />от полета на преминаващите влакове...<br />по струните на пешеходната пътека.<br /><br />Днес прави стъпчици по мисълта,<br />помежду двете точки на далече.<br />Останалото се изпълва<br />от дължината на съзнанието,<br />което прави паметта да е завинаги...<br />Има истини,<br />които и под ризата на кръпки<br />си остават същите,<br />да свързват....<br />Има музика, която вика имена,<br />без да използва звуците.<br />Записана е от обратната страна<br />на устните.<br />Има... свят, който пази...<br />непозната топлина от длани,<br />които даже и ръкавите на двете й ръце<br />не помнят...<br /><br /><object width="325" height="244"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/bTYKQuZ9Nug&amp;hl=en_US&amp;fs=1&amp;"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/bTYKQuZ9Nug&amp;hl=en_US&amp;fs=1&amp;" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="325" height="244"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-8243248581708426734?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-50451148703910768882009-12-16T11:44:00.000+02:002009-12-16T11:48:10.200+02:00Прашен <br />таванът мълчи.<br />Няма дни.<br />Закъснели играчки<br />делят тъмнината на раклата.<br />Паметта,<br />построена в ъглите,<br />забравя<br />имената на дните.<br />Закачалки<br />се крият из роклите.<br />А в една периферия,<br />на замлъкнала шапка,<br />обикаля праха<br />и не спира да търси<br />следите от пръсти<br />на вятъра…<br />Колко тихо<br />звъни тишината<br />в ключалката,<br />а стените изпиват <br />на глътки<br />тези глухи,<br />непознати,<br />но чакани стъпки…<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-5045114870391076888?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com6tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-24542803429697422552009-12-14T23:14:00.001+02:002009-12-14T23:17:49.550+02:00Черно и бяло...<br />Взаимност в съответствие.<br />Когато има граници.<br />Зависимост на полутонове.<br />Докато нотите<br />не търсят смисъл.<br />И кръстопът.<br />За разговор на хоризонти -<br />светло,<br />докато се събужда<br />и тъмно,<br />когато се загражда в сън...<br />Затвор за двата свята.<br />Ако не са намерили<br />баланс отвътре.<br />Да има помежду. <br />И танц...<br />Забрава до възвишеност.<br />Закръглени черти.<br />Заради правите на пътища.<br />Небе, в капака на роял.<br />Крило за две ръце.<br />В отворите<br />за отраженията ни...<br />за черно и за бяло.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-2454280342969742255?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-27346198277723514942009-12-13T21:05:00.000+02:002009-12-13T21:06:04.108+02:00От очакване<br />вечерта натежа.<br />Часовете се свиха<br />в косите ми.<br />Заръмя.<br />От рекламните лампи<br />закапа<br />в ситни капки мъгла.<br />Тишината протегна ръка.<br />В своя шал<br />ме загърна.<br />И така...<br />те дочакахме.<br /><br />От нощта<br />не запомни<br />свещта светлината.<br />Дълго гледа стената<br />и играта в платното й:<br />сенки две -<br />тя и той,<br />под небето,<br />на своите шепи...<br />После кратко въздъхна.<br />Изгасна.<br />И така...<br />тях запомни.<br /><br />Утринта влезе тихо.<br />Разтопи се в стъклата.<br />Стана светло на стаята.<br />Затрептя по съня закачливо.<br />Пропълзя му под миглите.<br />И така...<br />мен огледа в очите ти.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-2734619827772351494?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com6tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-56654468529920521512009-12-11T19:22:00.000+02:002009-12-11T19:24:41.385+02:00Секундите подреждаха<br />бодливи мисли<br />по лист до бяло празен.<br />Преситена<br />от снощно вино чаша<br />с гръдта си ги прорязваше,<br />попиваше горещите им остриета,<br />оставили<br />прободени следи в плътта,<br />все върху бялото,<br />с неправилни от обгоряло точки,<br />тъй както<br />изпълзялата по голо тяло<br />граница от впито...<br />Ръце, дотолкова повярвали на есента,<br />са отразили върху себе си листата й...<br />като съзвездия,<br />приели за съдба последен път.<br />По спомените на стъклото<br />търсят точен цвят,<br />за розата,<br />която спи в сърцето на поет.<br />Толкова нощ се е разляла в дните,<br />та шепите едва я скриват<br />в тази своя, много нежност<br />и в смисъла на обич<br />искат да изтрият<br />изпепеляващата тъмна нейна жажда<br />тъй светлото да скрива...<br />Изтичат и последните следи<br />от омагьосаната половина на часовника.<br />За повече, къде отиват,<br />в стъклото се чете...<br />зад прозорливата прозрачна същност<br />да е несбъдната мечта на огледало...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-5665446852992052151?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-41409299326638431582009-12-07T23:15:00.002+02:002009-12-07T23:20:59.836+02:00Пътеките,<br />в които<br />някой е дълбал<br />от мрамора<br />на тъмнина,<br />за да остави мисълта<br />на своите желания<br />в необходимостта<br />да има и след него стъпки,<br />събират смисъла си<br />в стъпала...<br />по тях поне<br />сезони да вървят,<br />ако с достигане<br />на утрото<br />не са останали<br />единствено в съня<br />на свилата се в сянка,<br />колкото отминало,<br />безименна и стара нощ...<br />Понякога и есен<br />може да премине...<br />когато се съблича,<br />в хербария от свои стихове,<br />оплетени с шума<br />на паднали листа...<br />а тях да чуе вятър...<br />и да положи в шепите им<br />бялото очакване,<br />на многоточията<br />от целувки,<br />замръзнали<br />в кристалите<br />за снежно щастие...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-4140929932663843158?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-25442630859760718222009-12-02T20:02:00.000+02:002009-12-02T20:03:41.695+02:00И пак е днес.<br />Макар и с друга дата.<br />И пак ще се свали.<br />В среднощ.<br />Тъй както стар актьор<br />си сваля маската...<br />след късното<br />вечерно представление...<br />Прозорецът държи на мен.<br />Изписал ме е в рамка.<br />И ме показва на брезата.<br />Аз съм без грим.<br />А тя ми ръкопляска.<br />С листа.<br />И с шепите на вятъра<br />конфети в жълто<br />хвърля пред стъклото...<br />като след късното<br />вечерно представление...<br />Дърветата, извън сезоните,<br />са наблюдатели.<br />На всички дни.<br />И на прозорците.<br />С портретите.<br />Които винаги държат на нас.<br />Да ни показват.<br />На сезоните...<br />след късното<br />вечерно представление.<br />Заради "пак" и "днес".<br />Макар и с друга дата...<br />И в някоя среднощ...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-2544263085976071822?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-66825163213787164902009-11-30T11:12:00.004+02:002009-11-30T12:57:38.310+02:00В отворената стая<br />денят разля свеж дъх,<br />а няколко акорда,<br />забравени върху пианото<br />откриха топлината в ъглите.<br />И улицата влезе...<br />след мързеливата далечност<br />от устните на саксофон,<br />с разбудените колела<br />на подранил велосипед<br />и стъпките на бриз<br />по дървения мост към кея...<br />Съвсем едва мелодия закапа,<br />през есента,<br />останала в листата<br />от сънищата на мъглата,<br />отрони се<br />и слънчевия лъч,<br />задрямал на перваза,<br />прибра с целувка<br />на кристална капка.<br />Избра минути две<br />над чашата с кафе<br />и с песъчинки захар<br />ми поднесе себе си...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-6682516321378716490?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-44307328793779803162009-11-27T12:18:00.002+02:002009-11-27T12:21:09.181+02:00<a href="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/Sw-n8MdV_oI/AAAAAAAAADQ/fBg_RxH-jy8/s1600/untitled.bmp"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5408726330073546370" style="WIDTH: 213px; CURSOR: hand; HEIGHT: 320px" alt="" src="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/Sw-n8MdV_oI/AAAAAAAAADQ/fBg_RxH-jy8/s320/untitled.bmp" border="0" /></a><br /><div>А облаците са оставили<br />на пътя коридори,<br />парчета от небе,<br />все още не застлани меко<br />с думи в синьо.<br />Те нямат знаци<br />от криле на птици,<br />дори не са докосвани<br />от самолети.<br />А от очи...<br />Една жена разстилаше<br />върху простора бели стихове,<br />все още ненаписани<br />и затова чупливи.<br />Като замръзналите капки<br />върху тънка чаша,<br />несиметрично правилни<br />преди да се разлеят в скреж.<br />От облаците<br />се откъсваха въздишки.<br />Опитваха се<br />да настигнат времето,<br />което беше минало,<br />през техните възглавници<br />и беше разпиляло пух<br />дори на хоризонта<br />по комините.<br />А времето е само миг,<br />за който се разказва<br />в старите часовници.<br />Понякога успява<br />да го задържи поет<br />с ръце в косите на жена<br />подир среднощ<br />под спрялата да диша тишина<br />в уют на стая.<br />В подвързаните стихове се казва,<br />че времето се среща нощем<br />в един все още топъл силует, </div><div>на рокля,<br />едва посегнал да погали<br />в мрамора любимия...</div><br /><div></div><br /><div></div><br /><div></div><br /><div>----------------------</div><br /><div>От един ден, едно небе и спомени за Яворовата къща...</div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-4430732879377980316?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-61822607025307863202009-11-24T09:16:00.000+02:002009-11-24T09:18:35.070+02:00Мелодията съм... до твоя слух<br />на думите непреводимите значения...<br />по-скоро са цветя,<br />от нощите за приказки,<br />в извивките на гърбавите покриви<br />с окръглената замечтаност на луна<br />в среда на диадема<br />в обков от камъчета на звезди...<br />и в редовете на писма<br />за цветовете на очите<br />от жълтите криле<br />на лято с пеперуди пили...<br />часовници,<br />застанали под нощните си сенки<br />на циферблатите със шепите<br />политналите си минути да ловят...<br />и жаждата на тъмнина<br />за светлината от луна<br />през котешки очи в безлуние...<br />и сън, останал все така замислен<br />зад стъклата,<br />в усмивката на стара дама,<br />от пряката пресечка<br />зад театъра, до парка,<br />излязла на балкона<br />да вземе шал от вятъра,<br />когато чула как врабче<br />в прозореца на нощния афиш почуква...<br />а вятърът постлал с листа пътека,<br />та есента към празника да мине<br />до празните места при входа,<br />измислени от капките,<br />докато разучавали дъждовна роля -<br />как се превеждат облаци,<br />когато в бялото мълчание<br />крадат мечти от себе си...<br />Не може да е сън.<br />Нито е звук от детство.<br />А само стълба от не знам къде за някъде...<br />покрай портрет на шут,<br />на някой крал от приказка любимец,<br />без своята обикновеност да осмива...<br />усмивките лежат по стълбите...<br />очакват да засвири вятър<br />върху роялите от покриви<br />и тъй да се събудят...<br />тогава, в прозорците ще изтънее<br />розовия дим<br />и от небето ще се спусне люлка,<br />с преливащи в началото на утро облаци...<br />за тях не стига само този път -<br />в дланта на страница<br />и аз ще пратя цвят<br />по стълбицата от мелодия,<br />на ум която изговорих,<br />докато пак мечтах...<br />да, тази, от не знам къде за някъде...<br />ти знаеш за къде...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-6182260702530786320?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-24427904033532407622009-11-23T08:07:00.002+02:002009-11-23T08:13:39.367+02:00Ненамерилите,<br />ненамерилите отговорите въпроси...<br />откриват думите си<br />по следи от вятър,<br />заровил моите из пясък,<br />из клоните на старата върба,<br />привела тяло за вода<br />в изсъхналата и изтекла,<br />във утолилата си жаждата река...<br />в изписалите се с вълни,<br />препълнени от обичта си към скали,<br />към бряг,<br />към топла пазва пясък дълбини...<br />в криле на бяла яхта,<br />повторила цвета надежда<br />от този в свобода на чайка...<br />и избелялото небе<br />във вечност на Вселена...<br />Ненамерилите,<br />ненамерилите отговорите въпроси...<br />в среда на път учудено стоят<br />и слушат своя звук от раковина,<br />от шепот на хвърчило,<br />стаило шум от изтъканата коприна<br />на усмивката...<br />от недочутите, изречени на ум<br />от тебе думи...<br />и от стиха ти,<br />лунно плел платно за мен,<br />за жадната прегръдка<br />на очите ми...<br />ще ти отдам от тях душата си,<br />душата жарка на родено лято,<br />от моя ден... рожден...<br />и от преливането на игра -<br />от облаци във слепота,<br />в ръцете ни,<br />събрали волността<br />да дишат през поезията стихове...<br /><br />24.07.2008 г.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-2442790403353240762?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-49868943949498875052009-11-22T19:42:00.001+02:002009-11-22T19:44:31.997+02:00Не ме моли<br />да съм<br />по-малко южна,<br />по-малко лятото<br />да ме облича!<br />Обичай младостта<br />на есента ми,<br />докато в двора<br />с цветовете тича...<br />Прегледай покривите<br />за поеми,<br />изпуснати<br />от нощните бохеми -<br />поетите,<br />дъжда на Персеидите<br />дошли да вземат<br />в шепи...<br />Залязла нощ<br />в очите ти<br />на утрото у мен<br />раздава мисли.<br />Камината стои,<br />все тъй встрани,<br />за нуждата да сме сами,<br />докато пази<br />ревниво-мълчаливо<br />с жаравата си<br />тъмнината,<br />в стаята,<br />от танците на свещите,<br />преди догаряното им<br />разсъмване...<br />В платното на стената<br />рисунка от играта<br />се присъни.<br />Ще слезеш ли<br />да облечем надеждата...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-4986894394949887505?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-6565944644737395892009-11-21T07:30:00.003+02:002009-11-21T07:38:14.207+02:00<a href="http://2.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/Swd8kQyH7mI/AAAAAAAAADA/YCWyQPUMYjI/s1600/%D0%BF%D0%B0%D1%8F%D0%B6%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%B8.bmp"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5406426840103906914" style="WIDTH: 238px; CURSOR: hand; HEIGHT: 320px" alt="" src="http://2.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/Swd8kQyH7mI/AAAAAAAAADA/YCWyQPUMYjI/s320/%D0%BF%D0%B0%D1%8F%D0%B6%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%B8.bmp" border="0" /></a><br /><br /><br /><div align="justify">Гълъбите, щом завали по покривите самота, четат в листа, прехвърлени от вятъра в края на нощта, дочаканите стихове на Залез... и пишат върху мидени черупки (някой е оставил до старите антени цяло състояние от тях) някакви послания...</div><br /><br /><div align="justify">Може би вечерта не може да намери думите, които странник като теб е оставил на времето да пази тях, та някой ден жена, позната повече от вечерта, по тях да те открие…<br /><br />Възможно е, по снежна диря от нощен водопад, политнал от далекото небе, да има има милиони пеперуди, поднесли на вчерашните облаци постелята за сън… Има нощи, които се строят върху превалели оси отпреди и знания за следвани събития…<br /><br />И пак за вечерта… когато слиза по стълбата от полутонове на мрамор, а песъчинките дълбаят улей за условно предсказуемо в по-светлите ивици… в тях кратките пасажи от съмнения, разтапят смисъла да продължават ли…<br /><br />Има очарования, оставени в символите на писма. За тях разказват пощенските марки. През разстоянията, за които има приказки, а те стоят в музеите до сигурните им следи – пликове, преди гълъбите да са открили адресатите…<br /><br />Когато ударите на минутите се впиха в циферблата и разделиха кръговете на стрелките от преследване, една въздишка слезе от случайността. Последва късното перо, оставено да пази стиховете за часовници…<br /><br />Как да разкажа на съня, че съм го имала преди?! Той мисли с рижавите мисли на ръкави, с останали по тях следи от погледи и ключ към слезли ангели, забравени от миналото в клетка… </div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-656594464473739589?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-1900436648228861402009-11-19T23:17:00.000+02:002009-11-19T23:20:06.928+02:00<div align="justify"><br />Чаша... наполовина пълна с вечер, наполовина с вино и споменът за светлината от деня, потънала до дъно... С цвета на ягоди говори слънчев склон, отгледан от реката, преди да е израсъл в планина. Има дъх от боси стъпки през роса и сплетени по глезените песни на самодиви, вселени в езици на треви преди разсъмване... Дълго ароматът броди и гали по зърната на лоза за още. Забравя се в приятния им хлад и търси в свечереното небе на Залез нежността... Опива... В такава нощ не може да се спи... В прозореца се е подпрял града да слуша... а някой е оставил в стаята ми приказки.</div><div align="justify"> </div><div align="justify"> </div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-190043664822886140?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-15306140746999854992009-11-18T00:32:00.001+02:002009-11-18T00:36:29.127+02:00Така и не запомних<br />нито звук<br />от топлата симфония<br />над лятото...<br />Не го избрах.<br />Защото нямаше писма.<br />А нямах мисъл вече<br />от мълчания...<br />Не ме избраха<br />думите за среща...<br /><br />Отсреща<br />зографът на нощта,<br />коминът,<br />сам,<br />несигурно оставил настрана<br />палитрата на керемидите,<br />без липсата на падащи<br />с телата на звезди мечти,<br />бездейства.<br />Тревогата стои от вчера<br />из стъпките на гълъби,<br />повторили<br />не отлетелите чадърчета<br />от пуха на глухарчета.<br />В праха на покрива<br />шахматно ги размества<br />вятърът<br />в игра да не заспи.<br />Острилката на стълбите<br />отнема часовете нощ,<br />а върховете на тополите<br />зачеркват тъмнината<br />от небето<br />много бавно.<br />Антените отключват<br />метронома на деня.<br />По ритъма на утрото<br />настройват в пътя<br />и посоката...<br /><br />Съдбата се е спряла<br />в стихове.<br />Била е дълго там.<br />Отдалечила се е...<br />Орисниците,<br />написали покани,<br />върху издадените<br />стихосбирки на поети,<br />спят.<br />От символичния часовник<br />на площада<br />изтича времето<br />от циферблат.<br />Камбаната закръгля<br />цялото число.<br />А пътят се заглежда...<br />по сенките на две следи...<br /><br /><em>Дочаках светлината </em><br /><em>в утрото,<br />която изгори </em><br /><em>съмненията ми<br />върху колоните<br />от старата архитектура<br />на мълчанията ни...</em><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-1530614074699985499?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-28650588662123553952009-11-18T00:26:00.003+02:002009-11-18T00:32:36.557+02:00<em>... и чакам светлината в утрото,<br />за да си изгоря съмненията<br />върху едни колони<br />от архитектура на мълчание...<br /></em><br /><br />Под покрива на твоята ръка<br />с косите си ще вляза...<br />да ме посипеш с думи от писма<br />на нашите прехвърляни мълчания,<br />които времето запомни<br />в крилата си за слизане -<br />у теб едното, а у мене другото,<br />за да си имаме съдба...<br />от две полукълба на пясъчен часовник,<br />между прозрачната им рамка,<br />обреченост да не премине моста<br />в отворите за две ръце, които казват:<br />няма път, когато легнал е часовникът...<br />Небето пак е нощ, затворен кръг,<br />изпълнен от чертежите<br />на непресечените пътища от пожелания,<br />изречени след падащи звезди...<br />Ще ми напишеш ли по новолуние<br />дочутия си стих?!... Аз бях...<br />Все още съм си там,<br />в извивката на тъмната страна<br />на тази лунна стълба,<br />под гънките мълчание<br />на изоставената пелерина...<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-2865058866212355395?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-4629142813621641642009-11-15T18:14:00.001+02:002009-11-15T18:33:13.274+02:00По право,<br />последни стъпки<br />отнасят заедно<br />с посоката на тротоара<br />и раздялата,<br />върху която тегнат<br />все по-малко думи…<br />В душата пари топлина<br />от сдиплени минути<br />на два,<br />различни с времето си дни,<br />завинаги преплели<br />сливане в едно,<br />заради този свят в живота,<br />познат им отпреди…<br />Приличия със сбъднати площади,<br />по знак от стълби се протягат<br />и слиза с тях <br />отдавна чакано откриване.<br />Ръцете пазят по извивките<br />среднощните си люлки за коси,<br />а дланите крепят<br />най-тайни техни шепоти.<br />Под пъстрия пуловер<br />още дишат<br />написаните с пръсти стихове…<br />Градът заплака с капки дъжд,<br />защото си отиваш<br />и пак у мен оставяш<br />липсата на теб.<br />Обичам…<br />и затова повтарям<br />за слуха любими думи<br />по всичките ти две страни.<br />А капки, кацнали по раменете,<br />из пътя ще ти ги повтарят,<br />да не забравяш тази моя,<br />написана от тебе приказка…<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-462914281362164164?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-42503504566785441602009-11-10T02:08:00.001+02:002009-11-10T02:13:36.077+02:00Претегли половината от звук,<br />излязъл под сурдинка на тромпет<br />и плъзна в паузата глас...<br />от поглед на кафява топла мисъл,<br />която се прокрадваше в душата й<br />през дверите на нейно позволение.<br />А тя, изпридаше от двете състояния<br />неравна нишка<br />за дрехата на толкова години<br />с всички техни дни,<br />изминали под куполи на думи,<br />на красиви облаци<br />от всякакви измислици,<br />преплете я през възлите на въздух,<br />засядал в гърлото на топки.<br />И изведнъж я свърши.<br />И миналото се покри...<br />Диагоналите, започнали от ъгъл<br />помежду лактите на две ръце,<br />объркано посягаха да си предават точки<br />по нотите на тайната за други музика,<br />започната в слуха<br />от сладка тръпка на вибрато от въпроси...<br />Сърцето приказка ли е,<br />която си прилича с тъмнината в нощ?<br />Или е «може би» в загадката,<br />престъпила по песента<br />в един от вариантите й?<br />Онзи, с кадифената лиричност,<br />изсвирена от романтичен бас,<br />пианото на уличния шум,<br />забравен до началото на пейка вън<br />и стъпчиците дъжд под четките небесен брас...<br />Аз мисля да ти я изпея...<br />Ще те дочакам да те срещна пак... <br /><br /><object width="325" height="244"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/VRYrKulDBmo&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/VRYrKulDBmo&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="325" height="244"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-4250350456678544160?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-32307150839896933652009-11-09T06:55:00.001+02:002009-11-09T07:04:56.862+02:00Eдна огряна в бяло стая<br />отваря своите очи за утрото,<br />на него вътре му е тясно<br />и слънчевите му лъчи пълзят по пода<br />към пианото,<br />което най-спокойно се разказва,<br />като вървеж<br />и като дишане,<br />и стъпки по валял паваж<br />с ръце в джобовете,<br />когато няма как да бъдеш закъснял, <br />а среща още нямаш,<br />с непознатата,<br />и вглеждаш се във всяко отражение<br />по улицата, за лице,<br />което струва ти се да е тя…<br />Забързани са хорага,<br />вървят с витрините,<br />и няма как да видят своя образ,<br />а твоят е сред тях…<br />Пак заваля…<br />излязоха чадърите…<br />отскачат капките от изненада…<br />преди докосваха косите ти…<br />по челото е слязла струйка<br />от музикалната им пауза…<br />ти знаеш този звук, от мисъл<br />и усещане за нея,<br />докосването й<br />с парливо-хладни пръсти,<br />акорди на наситено пиано,<br />навлезли в орбитите капки<br />около очите ти<br />и длани в длани на стъкло,<br />от този дъжд отвън,<br />без предизвикано начало<br />и от игра на черно и на бяло<br />в акварел, без цветове<br />и тъжно-смешната илюзия,<br />че си избягал…<br />Затварят булевардите,<br />стъклата им угасват в жълто<br />от уличното осветление<br />и вечерно утихват пейките,<br />зад булото от капки…<br />отварят се изисканите светлини<br />на нощни светове<br />пианото пресича сцената<br />чертае глътките на питиета,<br />ръце от среща на един със друг<br />и цвят на роза вдясно…<br />Остават две пресечки…<br />шумят ти крачките отзад,<br />прибират се към стаята,<br />а тя очаква да затвориш бялото<br />и да облегнеш лакти на перваза,<br />без да запалиш лампите…<br /><br /><object width="325" height="244"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/LvRwn_ZGyYM&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/LvRwn_ZGyYM&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="325" height="244"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3230715083989693365?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-32103843395454636792009-11-05T12:34:00.002+02:002009-11-05T12:43:50.868+02:00Забравена,<br />помежду есента<br />и пясъка в часовника,<br />заседнал в гърлото<br />от недовършени минути<br />и без ръка,<br />която да обърне<br />времето да тръгне.<br />Наклонена черта<br />ни определя грешките<br />и „никога” –<br />направената крачка<br />към това,<br />което никой няма.<br />Достатъчно е<br />лесно да поискаш<br />и недостатъчно и трудно<br />да дадеш,<br />като онази липса,<br />останала в по-стъклената,<br />празна част,<br />изстинала от не отчитане<br />на времето<br />за тялото<br />на пясъчен часовник.<br />Колко правилни линии,<br />но без улици,<br />без значение<br />колко срещи<br />на точки пропуснали<br />и все тъй…<br /><br /><object width="325" height="244"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/5BNcTGU02FU&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/5BNcTGU02FU&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="325" height="244"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3210384339545463679?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com13tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-86515558176155172802009-11-03T05:38:00.005+02:002009-11-03T05:46:54.196+02:00<a href="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/Su-nQOFJyjI/AAAAAAAAAC4/HJes3KwODNM/s1600-h/%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0+%D1%80%D1%8A%D0%BA%D0%B0.jpg"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5399718375339969074" style="WIDTH: 277px; CURSOR: hand; HEIGHT: 320px" alt="" src="http://3.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/Su-nQOFJyjI/AAAAAAAAAC4/HJes3KwODNM/s320/%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0+%D1%80%D1%8A%D0%BA%D0%B0.jpg" border="0" /></a><br />Художник Sigmar Polke<br /><br />Кой кратко блесна<br />и трепетно съня ми разпови?<br />Кой в сянка<br />от воала на пердето<br />се облече<br />и му приши с лъчите си очи?<br />Кой посребри в нощта града<br />и от комините<br />издърпа струни дим<br />в средата на прозрачната цигулка?<br />Кой в шепи от кристал<br />небето потопи,<br />и от дантелен облак вино пи?<br />Ръка прокара през лицето<br />и се забули в тишината си.<br />Кристалче дъх от стаята<br />разпръсна в паяжинки.<br />Пътека бяла си постла,<br />премери с поглед<br />колко е останала нощта,<br />без глас повика утрото<br />и изгравира името си<br />по прозорците – Луна…<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-8651555817615517280?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-75824115467748091052009-11-02T10:25:00.003+02:002009-11-02T10:37:19.308+02:00Когато е дъждовно,<br />а вратата<br />не затваря стаята,<br />с приспивно темпо<br />вятър вае капки,<br />до звуци<br />на посипали се<br />песъчинки...<br /><br />Валя...<br />окаля и цветята,<br />и листата из пръстта...<br />Падна нощ,<br />под чадъра от тъмното<br />скри на мислите мотото.<br />В гнездата<br />звуците живот сънуват,<br />в крилца<br />надеждата си стискат,<br />в дъха на утрото<br />да пуснат своя<br />и сънищата<br />с трели да изпишат...<br /><br />Две очи<br />невъзможно мъждукат,<br />не заспиват да търсят<br />на думите смисъла,<br />през ръцете<br />протягат надеждата<br />и опипват в калта...<br /><br />А вятърът<br />отряза по филия слънце<br />за вечеря,<br />на гладните<br />за светлина дървета<br />я раздаде,<br />загърна в облаци остатъка<br />и го прибра,<br />на падналата нощ<br />в килера-хоризонт...<br />Трохичките разхвърля<br />по небето,<br />в очите на звезди<br />да светят...<br /><br />Нещо в тъмното блесна,<br />на очите в лъча...<br />песъчинка безценност<br />в добро...<br />Може би е начало,<br />може би на затвора<br />вратата се скъса...<br />Може би просто утрото...<br /><br /><object width="325" height="244"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/Zs0SXMtCy3c&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/Zs0SXMtCy3c&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="325" height="244"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-7582411546774809105?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com9tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-15464920863428788612009-10-31T17:50:00.003+02:002009-10-31T19:15:33.840+02:00<a href="http://www.magentocommerce.com/images/uploads/tomorrow.jpg"><img style="WIDTH: 500px; CURSOR: hand; HEIGHT: 345px" alt="" src="http://www.magentocommerce.com/images/uploads/tomorrow.jpg" border="0" /></a> <div> </div><div>Когато ти от път се върнеш, </div><div>дори по куфара ти има думи. </div><div>От него бързат да излязат </div><div>в рими ризи, </div><div>метафорите-колиета, </div><div>жилетката, </div><div>поела лек лежерен бриз, </div><div>носталгия от стаята в хотела </div><div>най-тъмно ъгълче </div><div>по четката за зъби е заела, </div><div>една за никой нищичко </div><div>не значеща от магазина сметка, </div><div>от деколте на блуза – </div><div>майчина въздишка </div><div>и в пръстените – </div><div>срички на “довиждане”… </div><div>През тях разказваш, </div><div>бързаш да се върнеш </div><div>във още топлия от тебе път, </div><div>а той все повече затваря нишката </div><div>и пълни там тъгата. </div><div>И те затварят мислите. </div><div>И в теб отекват думите-затворници. </div><div>И страховете ти плетат </div><div>въжетата за оглушаване</div><div>да спре отвътре този екнещ тътен. </div><div>През теб говорят… думите ли? </div><div>Или отвън без думи </div><div>теб те вика някой? </div><div>В миг се отваря бял екран прозрение – </div><div>над суетата тя стои, вселената, </div><div>в покоите й гният притежания, </div><div>а от главите са останали </div><div>в праха безименните ореоли. </div><div>И светлината се разтваря в тишина, </div><div>а тишината тъй трепти от светло, </div><div>че вече не стоят у теб </div><div>въпросите какво е вечност… </div><div> </div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-1546492086342878861?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-32213346022593657862009-10-28T06:49:00.002+02:002009-10-28T06:53:42.117+02:00Сиво е.<br />От сплетени<br />в душата облаци.<br />Ръката ми<br />придържа своя лък,<br />невидим за очите,<br />посяга в празното<br />от струни място.<br />Луната е прогорила<br />всички пътища.<br />Сега мълчи.<br />Една след друга<br />слизат парещи сълзи<br />и очертават<br />с пътя струни.<br />Докосването им боли,<br />но може да се свири,<br />ако не закъсняваш много<br />и вярата не изтънее<br />в камъните<br />на пътеката от мисли.<br />Тетрадката с бележки<br />бавно вкаменява<br />и само скулптор<br />ще намери в нея редове<br />за всичките,<br />откъснали се сенки<br />от пръски на фонтани<br />и звуците<br />на капещи листа.<br />Във вечерта<br />се губят цветовете.<br />Остават само<br />думите от стих,<br />необходимо пъстри,<br />за да открия<br />смисъла за утре.<br /><br /><object width="325" height="244"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/ZQsd2tAIgUE&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/ZQsd2tAIgUE&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="325" height="244"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3221334602259365786?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-36218194588964596032009-10-27T06:38:00.004+02:002009-10-27T06:47:01.469+02:00<em>На най-добрия мой приятел… с вяра!<br /></em><br />Събуди се.<br />Скалата се дочу<br />в съня на времето<br />как се изрича,<br />как влива своя дъх<br />в потока на вселената<br />и миговете<br />между песъчинките,<br />които имат нейно минало,<br />които са докосвали<br />плътта на мисълта й някога,<br />през вятъра на нейните години,<br />отвориха й свободата си,<br />отпиха със въздишка тоя дъх<br />и станаха въздушни капки<br />с лунни орбити,<br />отблясъците по вълни,<br />които редом с нея стихнаха,<br />заслушани<br />в утехата от равното й дишане…<br />животът й да продължи…<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3621819458896459603?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-81731439226337338242009-10-25T08:20:00.004+02:002009-10-25T08:29:22.198+02:00Сън няма толкова,<br />че в мене да остави спомени.<br />Всяка крачка е нова -<br />по малко от качване, слизане.<br />Нямам бъдеще още.<br />Имам само частицата “ще”.<br />И моливи до болка подострени,<br />за да пишат… поне… ще…<br />Ще имам утро<br />и гълъби ще гукат серенада.<br />А слънцето ще мие<br />с топъл дъх стъклата.<br />Прозорецът ще замълчи,<br />ще скрие поглед зад пердето<br />и в стаята ще съмне.<br />От улицата вятър ще ми свирне,<br />ще метна шал<br />с небрежността на детство,<br />косите в пъстра шапка ще завържа,<br />ще скитам в този ден за среща с “ще”…<br />С тополите ще пускаме<br />в реката жълти кораби<br />с товар от слънце всичките,<br />а сянката на моста<br />ще брои начало на отплуване.<br />Поляната, изрязана между дърветата<br />да скрие обичта на времето,<br />с последен топъл дъх<br />тревата ще постеле.<br />Щурче захласнато ще дърпа струни,<br />небето ще мени над мен<br />от залеза откъснати бои за акварели,<br />ще взема в тях рисунъка<br />от мои мисли… Ще...<br /><br />Последните лъчи се издължават,<br />обгръщат с поглед стволовете на дърветата<br />и дълго търсят клоните да спрат.<br />Зад хълма вечерта започва.<br />Реката е изляла унеса и ромоли.<br />Терасите над нея са застлали бели маси.<br />Очакват срещите на хората - запалили са свещи.<br />Ще… Частица бъдеще…<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-8173143922633733824?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-16814187067926297702009-10-18T22:46:00.007+03:002009-10-19T01:52:10.386+03:00<div align="justify">Всичко, което ни се случва в този свят е с някаква определена цел. Намирането ни, дори и да не търсим… Но търсенето може да е мисъл. Усещането за потребност проповядва и повежда. А пътят е несигурна надежда, повита в пелените на тъгата да вървиш все сам. И ако друго няма, поне от мислите кристализира мъдрост в миглите… </div><div align="justify">Но мъдрост от щастливи мигове не чакай... те тъй са кратки… едва чертаят със себе си циферблата време… тъй както паяче плете началото на паяжината си, несигурно и тънко, без убеждението, че е на подходящо място за градеж на бъдеще… Щастливи мигове, по-бързи от деления в секунди, драскулка върху гладката страна на всяко нас, прашинки разпиляна вечност… Почудата не стига как повърхността, едни очи и длани, успява да открие времето и то да я бележи, че може да привлича, да приема, да отдава, да гради... със себе си... да пряви видими оставените белези, да има мисъл в хората за нейното усещане, да спира на брега, да иска да премине, да търси, да я отвява вятър, да й изстъргва ръбовете някоя скала... Прашинка, непобедимата частица време, отчупено от нееговите части, скрепени с лепнещо пространство... <em>тя</em>...</div><div align="justify">Никой не намира себе си за откъс без сюжет. Не се заглежда в звездите, ако не е разбрал, че са нагоре. Не може да отсъства от предложението на режисьор, особено, ако е вселена... Небитието е от плътност на отричане. Скала без всичките прашинки, скъсали сърцата си в напразността да определят колко да е трвърдостта й... И тя тече в условности, в промените на въздуха, за който няма правила, а право... Зависи винаги от тишината, издълбана в епитафиите, в цветята, клетки за отвеждане на аромата от недрата към отлитането му до нечии криле... Може би смисълът от нейно съществуване се придобива от измерването на дълбочината, до която стигат границите й безкрай, когато се раздалечават от сърцето й, защото имат усета за някаква противоположност и в себе си, и някъде в пространството от положителни и отрицателни страни, с които се преследва времето между стрелките им. Преследва безтегловност, определени стойности, които с часовете си ни стягат, вкопчили се в нас да им измислим имена… Наричаме каквото искаме да си вплетем от всичкото заобикалящо, за да сме някъде в него, вън от него, но да управляваме... А то е... Разлива се и стига, и не стига, и е възможно да е точка, права, част от мисъл, полутон, ако там някъде живее песен... </div><div align="justify"><strong><em>"А песента живее повече от тишината…”</em></strong> (Благодаря ти за пролуката, в която има място за криволичещи следи, които да изпълват в две посоки!)</div><div align="justify">Големите очи на тази нощ запалиха отвътре светлината в лампите... в прозорците потрепкват с повече далечина, откъснати от сетивата с блясъка на хладната прозрачност на стъклата... Не искам песента да дам на тишината и я разтварям на себе си в слуха... прониква в мен, за да вървя по острите й ноти, да се изгубвам между правите черти на "coda", да сядам на петолиния от струни на китара, забравила да вземе най-тънката си от душата, на която се подпира сцената... Откривам съответствие върху прилежно водени бележки на гърба, но трудно мога да извадя тях от себе си… забиват се като стрели да станат те страна на светлото… да кажат с многогласието си онази фраза, липсвала на тишината… </div><div align="justify"><strong><em>"Кестените бяха разстояние, което дъждът раздели преди луната..."</em></strong> </div><div align="justify">Кестените, избрали да са цели ноти, търкулнаха от топлината си в посоката на празното, от скъсаната струна място... купчинка пръст, останала от бучка. Върху пръстта оставиха бележка, вдълбана в точно място за оставяне... После, от края на залата, от номер 18-ти на последен ред, една застинала върху седалка нота, останала наполовина от нощния, притискащ с тъмнината студ, намери сили да извика: "Как ми се иска да съм в нечий глас онази, липсващата част..." </div><div align="justify">Студено е на дрешките с бодли, самотно викат в тъмното... ще потъмнеят от тъга по блясъка в очите си, които се превърнаха в деца, кафяви кестени, за да намират себе си чрез тях по пътищата, до които са живели... От часовете на раздялата започва есента. Различни са, пораждат се в различно време, устроено да е между измислените паралели, които късат и луната на парчета, бавно, тъй както пътят къса разстояния... </div><div align="justify">Вратата, проекция на тъмнината, от лявата страна на залата, намери паднала сълза... на шут, когато свалял грим встрани избягала.... Без представление пътеките в театъра са сиви и нямат сили да започнат свой живот, затрупани от думи на актьори, от думите по пръстите на хората, държали облегалките... За кратко може би живеят, когато публиката аплодира себе си, разбрала... Къде ли спят поетите, когато не разказват на нощта си сънища? В клавишите на старото пиано, в сурдинка на тромпет, под наметало от последен залез... или през петолинието гледат на света оттатък?!... Възможно е... Ако не бяха там прожекторите, тези тъй похотливи погледи, прогарящи възможностите да се скриеш, дори и зад декорите. Измислените монолози летят като забравили да си излязат в светло ангели, а тъмнината ги обича. Тя винаги приема в своето въображение каквото може да намери. Дори не се замисля за остатъците маски, за книжните салфетки, за станиолените топки... <em>от всичко става нещо</em>... Най-трудно се рисува силует на празна сцена. От сенките на всичките акорди можеш да изтриеш само нотите, но ще забравиш колко празно ще оставиш там, защото ще изпиеш техните останали в душата звуци... Разпределителите в тишината спят между останалите, незакупени програми. Таванът има следсценична треска. Не се намери никой да го види... А трябваше, за да зъврши своята пиеса...</div><div align="justify">Наситено е сякаш, плътно и препълнено от взиране. Ще избелеят спомените за отминалото представление. До следващия залез ще е прашно. А идващата нощ ще се представи по-наситено, забулена в дълбок воал, от всичките парчета сцена, в които е оставял взор таванът... като художник с четката си стъпки от преминалата сянка на луна. И ако някъде, в най-невъзможната минута, когато приближаването е само мисълта, с която капката мастило ще облече върха на нечие перо, ако завоите пропуснат идващата светлина, ако по свещите пробягат плахи думи и от въздишките им излетят стопени ноти, поетите ще могат да заспят... </div><div align="justify">Големите очи на тази нощ броиха дълго линиите слово. Обиколиха времето на стаята веднъж, а после пак по толкова за всеки ъгъл. Белязаха и края на спектакъла между написаните думи, изгубили си смисъла в начало и тази топла точка след последния, "напуснал" виртуалното въображение замислен зрител, по-скоро дъх от дух на спомен за загадка... възможно ли е изгасена светлина да се запази... да освети тъй пътя?!... </div><div align="justify">Ако е... <strong><em>"капка светлина в чаша..."</em></strong></div><div align="justify"> </div><div align="justify"><strong><em></em></strong></div><div align="justify"><object height="240" width="360"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/a2j-QYaid0k&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;"><param name="allowFullScreen" value="true"><param name="allowscriptaccess" value="always"><embed src="http://www.youtube.com/v/a2j-QYaid0k&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="360" height="240"></embed></object></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-1681418706792629770?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-76168557839386538322009-10-16T11:54:00.002+03:002009-10-16T12:12:32.497+03:00Спокойните минути<br />се взривяват от мълчание,<br />а шалът ми<br />нетърпеливо чака.<br />Живея от усещане<br />за сбъдване<br />на най-отдалечения<br />си летаргичен сън.<br />Преди да знам това<br />съм имала видение...<br />Блестящ<br />от слезлите реклами<br />тротоар<br />и вятърът,<br />забравил да излезе<br />от косите ми...<br />Река в спокойствие<br />на полунощ<br />притегля взор<br />в светулките<br />от улични фенери,<br />огледали<br />в повърхността<br />заспалите комини<br />на тихите<br />от мрака улици...<br />И мълчаливи пръсти…<br />Сезонът има<br />своето условие –<br />да го намерим.<br />От приликите<br />да напишем стих.<br />От разликите -<br />той да ни направи<br />фойерверки…<br />ако луната се е скрила<br />или звездите<br />са при някого на бал.<div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-7616855783938653832?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-50486271493296332092009-10-15T22:53:00.003+03:002009-10-15T23:03:44.564+03:00Следобедът ме взе<br />и в безтегловността<br />на есенния ден,<br />разтвори шепи.<br />Пред мен изтича<br />старата пътека,<br />онази, под скалите,<br />със знаците<br />от криволиците<br />в годините,<br />с които ме превеждаше<br />да спра в брега на моста.<br />Опитвам да намеря силуета,<br />ала реката отразява слънце,<br />трепти с коприна<br />по повърхността.<br />В покой, от мрамор по-устойчив,<br />дърветата разглеждат<br />свои образи.<br />Застиналите чувства<br />идват с всеки дъх,<br />когато ги погледнеш.<br />Под стрехите на къщите<br />живеят мигове от ранно слънце<br />и твърда сянка от следобед<br />с вечерната усмивка на жена<br />под наметало.<br />В пробягалите проходи,<br />от изповядани<br />и непроведени в живота срещи,<br />протягат свой разкош<br />маслинови листа,<br />жасмин и портокалови стени…<br />Фенерите на дрямката<br />отдават право.<br />Редицата от маси в синьо,<br />оставила от утро спомени,<br />разглежда минувачите.<br />Стените в бяло пазят светлина.<br />Прозорците върху первазите<br />чертаят нощ,<br />гадаят колко е било необходимо<br />да се срещнат двама…<br />По улицата старите павета<br />отразяват самотата.<br />По ъглите пълзят лозници<br />и алено оставят своята следа.<br />Ще ги намери тази нощ<br />въздишката на есента,<br />а утре ще са ледени сърца<br />в очите на слана…<br />Брегът изпива кратките вълни,<br />а те отнасят мисълта<br />върху крилете си от бяла пяна<br />към правите от пътища<br />около хълма,<br />белязъл със завой<br />възхитата си от покой…<br /><br /><object width="325" height="244"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/MELTYwLT4wU&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/MELTYwLT4wU&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="325" height="244"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-5048627149329633209?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-39296008571187591902009-10-13T07:40:00.005+03:002009-10-13T09:11:31.495+03:00<em> На Ра...</em><br /><br /><div align="justify">От стържещи листа, подгонени от вятър се събудих. И от загатнатата светлина , проникваща отвън. Разсъмваше. Небето пускаше по малко слънце между тъмните, по-плътни облаци, които бе приело по-навътре и между леките, по-бели, като накъсан от играта на деца памук, с които май се забавляваше и вятъра. Подхвърляха си ги и си играеха на "нарисувай този цвят" със слънцето, а щом той заприличваше на тъмните, го мятаха при другите. Когато напласти достатъчно, за да покрие по-голямата си част, отвори изтока и слънчевото злато се разтече върху къщите. Излишъците бяха малко и тях небето взе за себе си. Не биваше да носи толкова наситен мрак в началото. Добре изглеждаше във фрак, но представлението е чак довечера. </div><div align="justify">За днес валежът слънце стигаше. С това добави по листата още жълто и само то, защото е небе и знаеше кое как, даде знак на вятъра да му затвори портата. А той това и чакаше. Завтече се през покривите, оплете се из кабелите на антените, разхвърля ято гълъби и с двете шепи грабна от липата крилатите й семенца, защото беше обещал от вчера днес да ги поразходи. От най-високото ги хвърли и те разперили кафявите си роклички, описваха спирали, докато се пързаляха по раменете му. Помете със замах алеите и струпа всичките листа поравно пред вратите и из храстите. Хареса днешен вестник от сергията и го разстла, както вълшебното килимче Аладин, но после се загледа по витрина и го остави на една бреза. А тя, погледна го с върха, но не разбра, защото там листата бяха млади и го предаде на по-големите си братя, клоните. Те му обърнаха веднъж внимание, веднъж се закачиха в някаква голяма буква "О" и май решиха, че не пише на езиците, които знаеха, не го зачетоха и той се свлече върху тротоара. И както беше вече поомачкан, и както вятърът достатъчно се бе оглеждал във витрината, преметна го два пъти и сви ъглите, та да му заприлича на кълбо и го подритна право в гърлото на коша за боклук... </div><div align="justify">Не мисля повече да му обръщаме внимание, на вятъра. Премества се ту из акациеви клони (не знам защо си мисли, че стоят раздалечени и не си говорят, та ги сближава), ту из прозорците наднича и ха не си посмял да му обърнеш мъничко внимание, се сърди и по стъклата чука с песъчинки. </div><div align="justify">Небето си съблече фрака, защото с тъмните си облаци го пробва за довечера, нали ви казах, че ще има представление и си облече синьото елече, направо върху ризата с най-романтичните ръкави. Но продължи да си играе с облаци. Рисува зайци, водопади, криле на самолет, наподоби дори и профила на мой познат поет. Рисуваше ги с увлечение. Замахваше с ръка и пускаше за малко слънце. След плътен щрих надолу с четката го скриваше.</div><div align="justify">Звънят тръбите от строежите. А през стените чувам разговорите и на съседите. Хей, вие там, които спите още, ставайте! Денят ви вика с цялата си светлина...</div><div align="justify"> </div><div align="justify"><object width="325" height="244"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/11u7O-hYMRg&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/11u7O-hYMRg&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="325" height="244"></embed></object></div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-3929600857118759190?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-65526498989554473912009-10-11T20:45:00.010+03:002009-10-11T22:32:14.251+03:00<a href="http://1.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/StIwND8AqQI/AAAAAAAAACw/OnvYPH35pI0/s1600-h/%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8.jpg"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5391424704869345538" style="WIDTH: 320px; CURSOR: hand; HEIGHT: 294px" alt="" src="http://1.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/StIwND8AqQI/AAAAAAAAACw/OnvYPH35pI0/s320/%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8.jpg" border="0" /></a><br /><br />Отглеждам<br />в рамката<br />на огледало<br />огнен цвят.<br />Мечти за синьо.<br />Изгладила<br />съм ръбовете й<br />до полутон<br />на меко<br />старо злато.<br />За повече<br />оттенък –<br />цвят,<br />повторен<br />много пъти,<br />за да застине <a href="http://4.bp.blogspot.com/_WZ3G0PGbDbs/StIvJWFSgzI/AAAAAAAAACo/To167PrYVTY/s1600-h/%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8.jpg"></a><br />в рамка.<br />Отминали съдби<br />ме гледат<br />избеляло,<br />от времето,<br />в което<br />са били<br />до днес –<br />по приликата<br />да са в рамка…<br />-----<br /><div> </div><div>Мечтите... </div><div>те често са </div><div>в <a href="http://www.stihovebg.com/Poeziya/Druga-poeziya/Sbadvane/90851.html">неказаните думи</a>. </div><div>За тях</div><div>реалността </div><div>не съществува, </div><div>бяга </div><div>и затова </div><div>ги търсим </div><div>в сънищата си... </div><div>А рамка за мечти </div><div>почти не се намира... </div><div>освен...</div><div>ако не познавате</div><div><a href="http://www.craftwomen.blogspot.com/">вълшебници</a>... </div><div>-----</div><br /><div>Днес срещнах топлината от приятелството. </div><div>Тук. </div><div>И не че трябваше да ми го казват или че аз не знаех. </div><div>И не че то има нужда от представяне, показване. </div><div>Но много искам да изрека, заедно с думата благодаря признателността си към двама души: <a href="http://rariart.blogspot.com/">Руми</a> и <a href="http://nyamamideya.blogspot.com/">Влади</a>.<br />Трудно мога да напиша още много думи към тази. </div><div>Признавам, че не умея да поднасям постингите си с интерес и често съм далече от обсъжданията ви в коментарите. </div><div>Понякога ви отговарям в стих. </div><div>Понякога довършвам ваша мисъл в друг.... </div><div>Близките ми знаят, че страня от рамките, макар да ме привличат нестандартните. </div><div>Исках да продължа, тъй както другите, наградите... </div><div>Но нямам рамките... </div><div>Пък и едва ли ще ми трябват в този миг, когато ще напиша: бих искала да продължат нататък да раздават с жар приятелство... всички, които са влизали в <a href="http://inamay.blog.bg/lichni-dnevnici/2009/01/30/risuvanata-mi-mechta-za-kyshta.284312">"Рисуваната ми мечта за къща"</a>, която с тяхното участие аз построих тук, <strong><em>в този блог</em></strong>...</div><br /><div> </div><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-6552649898955447391?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com4tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-687304663092274412009-10-10T22:11:00.002+03:002009-10-10T22:15:32.397+03:00Зад грешката на хълма,<br />прекрачил по-напред<br />часа на залеза,<br />в протегнатата към деня<br />ръка на вятър,<br />с умората на рамо, само,<br />по склона на небето<br />слиза слънцето.<br />Все по-заглъхват<br />стъпките му в стълбата<br />към скритата усамотеност<br />на морето приближават.<br />Лъчите му се люшват,<br />в скалите губят<br />от последното си ехо…<br />кристално синьо най-отгоре…<br />замлъкват после в изумрудено…<br />и още… прегорял корал<br />върху наситена<br />до теменужено на волност<br />мантия,<br />тъкана от русалките<br />за принц…<br />И раковините отварят слух,<br />повтарят нотите<br />от вчерашна вечерня,<br />провеждат светлината,<br />утаена,<br />в графитените,<br />крехко меки сводове<br />дантелен камък<br />на най-голямата камбанария.<br />Отпускат зажаднелите<br />да тръгнат звуци,<br />пресичат плетеницата<br />от хиляди езици,<br />през медните отвори<br />на овалите преливат,<br />задъхват се<br />в насрещните вълни,<br />чертаят арки<br />и пълнят с плътен тон<br />отворените куполи.<br />В листата на витражите<br />се вплитат,<br />разливат се<br />до огъня на входа,<br />за краткия отрязък светлина,<br />в миг отеснял…<br />Нощта пилее<br />тъмната си рокля<br />в заглъхващи<br />от повторението дълбини… <br /><br /><object width="325" height="244"><param name="movie" value="http://www.youtube.com/v/5-1IoHlOAsA&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;"></param><param name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src="http://www.youtube.com/v/5-1IoHlOAsA&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="325" height="244"></embed></object><div class="blogger-post-footer"><img width='1' height='1' src='https://blogger.googleusercontent.com/tracker/6519038680601619050-68730466309227441?l=inamayi.blogspot.com' alt='' /></div>inamayhttp://www.blogger.com/profile/12004296292672455195noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-6519038680601619050.post-64906687478001329062009-10-10T07:33:00.001+03:002009-10-10T07:35:42.065+03:00<div align="justify">Имало едно време една непреодолима жажда. Тя живеела в главите на хората, които си лягали много късно и ставали още, докато било тъй тъмно, както нощем, но колелото на деня било освободено вече от лоста на времето и скърцало в небесните недра, отпускайки по малко светло. Жаждата се хранела от бързи сънища и от вълшебствата, с които всеки ден природата измисляла, за да дарява своя дом. Повеждала този, у когото живее, към своята жажда – нощем, в бързото сънуване, когато преминава полунощ, защото времето тогава влиза в кратките си часове и затова така насища бързо сънищата, а сутрин, когато и най-много ожаднява, когато ден и нощ си смесват цветовете, а старата мома Зора, на Слънцето добрата икономка, сварява мляко�