За музата... която ти оставих... да запомниш

Оставях дълго
пред вратата белези...
Надявах се
да разрешиш
на приказките,
от мълчаливите ни срещи,
да влязат
под римувания свод
на твоя дом
от стихове...
Надявах се
да не изминеш сам
последните минути
под часовника,
забравил за площада,
от който
гълъби изпиват
всяко безразличие...
Надявах се
копринените шалове
да са реалност
от въздуха
на твойта стая...
Надявах се
да разбереш
защо праха
не може да запомни
моя лик,
а ти
не ще изпишеш
повече от линия
по него...
Надявах се
да забележиш
колко е времето
в саксията с бръшлян...
Оставях дълго
пред вратата белези...
А ти рисуваше
по въздуха
неуловими знаци,
за музата,
която дишаше у мен...
която ти оставих,
да запомниш...