четвъртък, 24 ноември 2011 г.

*Онези неща...

Онези неща,

зад които душите си крием -

по малко прозорци от лед завещан,

по малко врати от вятър събран...

Онези неща,

пред които държим в коленете лица,

под ножицата на стрелките

да стържат всекидневна ръжда...

Онези неща,

в половините сенки на зрял портокал

и трикракото столче - постеля за цял...

Онези неща,

към които избяга ароматната пара

от чай,

сутринта...

Онези неща,

за които си мисли избелялата дума

от края,

в реда...

Онези неща,

залепили с новините си стари

пожелаван от ъгъла лъч светлина...

Онези неща,

към които приляга, пред вратата,

последната шарка на чергата...

Онези неща,

откровено започвали с йероглиф от съня,

не защото са нещо, а защото от тях

ще изгрее в очите деня...

Онези неща,

в които спират смелите часовници,

изтрили времето от своята мечта...

Онези неща...

пред имената на които си признавам -

благодаря... че мога да се радвам,

да вярвам, да съм тиха,

да изтъгувам, да простя...

онези...

обикновените неща.

-------

*Случайно съвпадение с деня на благодарността.





http://ahgeorge.livejournal.com/6145.html

сряда, 16 ноември 2011 г.

Непредизвикани миниатюри

Колко може да е дълга тази нощ, щом се докосва в ъглите на светлина, чертана от лъчи на нощна лампа и музикалния компас на контрабас, загърнал с тяло мислите на някой...

Когато нощното небе приеме падащите ангели на стихнали звезди, игличките на бора стенат и спират в обърнатите капки кехлибар в смолата... по робата на тъмнината стават на копчета за незаспиване...

За ненаситния ми глад да гледам, очите са виновни... че денем две са само, а нощем, когато конете на съня препуснат, са повече от светлината... а всичкото за гледане е в тъмнината...

Угасва шарената черга, тъкана от листата на чинари, на тополи, през нишки златни есен. Иглички скреж оставят всяка сутрин болка, обръщат пътя на совалката и сменят цветовете на деня до зимно бяло...

Откакто есента се просълзи накрая и в бреговете на реката не откри достатъчно за слънце злато, остави на дърветата да нарисуват нейната тъга...

Студена вечер спуска есента, като монета, жълта, от кадифена ръкавица до протегната ръка, в изгубената сред забравата на улицата песен на акордеон...

Оставил си върху екрана на лицето ми едно петно за недовършено зеленото листо на пролетта ни... щом презимува под дъха на януари, ще съмне пак в очите ми...

Мъгла се лута по върха... и търси корените си – поляна с пара от глухарчета...

Когато искам да забравя, отглеждам сенки от яйца върху изпънатия лик на празна маса...

И само тишината в бялото платно, на някоя замислена картина, ще скрие болката, изрязана върху несподелена дума...

Дъгата е извила гръб в брадичката, затворила овала, изминатия път на погледа да скрие и чака четката да я открие...

Иконите на двата лика отгатват мислите на цветовете и леко се докосват до ръката, да й подскажат топлината...

Някой може да има какво да разкаже, когато е сам и насреща е само недопитата чаша с кафе, със следите от чакана среща...

Като знам за какво тази пролет съм вписвала с цвят за илици на зимно палто, искам първия сняг да заплаче в ръката ми, да познае капчука в окото на първото копче...

Замахвам с думи „хайде”, „стига”, към обръча на циферблата, а той накъсва в този миг и тях, и него с безмилостната ножица, заключена от времето в стрелките...

Окована в око от ковано желязо, взор за всичкия свят на врата, от стената мълчи по средата на рамка поляна, в пожълтелия кръг от листа на липи... Някак слънчево пари от тази картина... в очите...

Между нашите мисли неусетно се вписа луна, от едната страна неузряла, като приказка в свойто начало... крехка стълбица всеки с поглед описа и довърши в луната цвета...

Онази, забравена нарочно рокля, защото капките й пареха в душата спомен, като игли, е избеляла в гардероба... дали на този стих, останал отпреди, тя, както и тогава ще отива...

вторник, 15 ноември 2011 г.

На свещ за малко думи...

“Благословен еси, Господи...”
Влез в светлината от кандилото
и нарисувай с пръст
... невидимата моя нишка,
кръст за молитва на душата ми.
И освети скосените лъчи на тъмнината,
дай разум на очите,
а на сърцето - милост за смирение.
И гърбицата с несполуки,
забравяни и неизричани похвални думи,
от раменете ми свали,
подносът за една да ти направя –
благословен да си,
задето милостта ти имаме!
Със сол от сълзите по нощната ми риза
ще ти замеся обредния хляб,
пред който ще се изповядам
и ще ти поверя кръщелното си име,
и с дясната ръка
от лявата ще взема
останалите си,
събрани за молитва думи –
проводи твоята милост
до тези, дето те познават
и до онези,
чиито имена без път блуждаят...
Светилникът люлее
уловени сенки,
стените ги разказват,
таваните рисуват светлина,
достигнала до тях
от този стих за псалми...

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

Есенно по пълнолуние... или за мислен глас след музиката на валдхорна

В поле от градски шум,
на изход от метро,
редеше глас валдхорна.
Кръгът от звуци
падаше в калта,
оставяше следи,
от цвят...
на мак,
трендафил,
теменуга,
роза...
ухания от лятото,
докосване
от пеперуда.
Човекът с шапка
на райета
и тъмносив чадър
забави сянка,
погледна малък ъгъл
от калната полянка
и се усмихна много сходно.
Валдхорната, изпъстрила калта,
отправи стъпки...
по стената,
намери дървената стряха,
надвесените любопитни керемиди...
и всички звуци отлетяха,
закичиха с цветя
стъкла на автобуси,
заплетоха криле в листа...
Шумът в града заспа...
Дъжд заръмя.
Последен пътник мина.
Човекът със валдхорна
във следващия миг се вписа...
"Обичам чай в среднощ,
косите на жена,
когато спускат бяла панделка,
зад облаче застанала луна
и тръпка от горчиво вино,
старо...
Да тръгваме ли?
А?
По своята следа..."
Валдхорната прибра.
А някъде полето,
с голямата луна над него знаеше,
че някой не заспа...

петък, 21 октомври 2011 г.

Покрай едни “несподелени приказки“

От планината слезе точно този вятър, за който се досещах, че познава есента не само като щрих. Наметна ме с искряща паяжинка, случайно литнала след птиците на юг, за да е закачлива моята походка и се отпусна до ръката ми. Несигурно помислих, че улиците ми завиждат за това, но после си добавих тихо, че ако са приятели на мои стъпки, докато ги откривам, е всъщност много по-добре. Застанал до отворен къс небе, приятел стар, разбира се поет, докосваше с неписан стих един немирин лъч, изгубил пътя към земята в моя лик. Усмивки имаше за двама, а може би дори за ятото врабци, изпълнили кипариса от двора. Мисля, че спомените ще простят забързаните пропуски от наши думи и няма да изтрият редовете, оставени след тях за още. “Като започната картина изглежда планината през очите ти.” Това не беше точно гласът на стария приятел, а кратко описание на пътя по-навътре в мен. (За малко да забравя как изглеждаше, преди той да открие онзи ден.) “Сигурно помниш наметалото, натрупано от есенни листа, покрило улица край парка... Защото аз не съм излизала оттам,” - взех да си мисля тайно. Сега е толкова изминато, а времето държи юзди на път и разпознава срещи... “Колко полезно е да си свободен,”- изрече вятърят и ме отмина. От рамото ми паяжината се сви до копчето на пелерината, голямото, с оранжевите котки . “Кажи ми, може ли чадърът да обърне вятъра ... защото искам да открия тази улица, където да забравя нови стъпки, докато ти измисляш мен... като заглавна страница в албум, от фотографии, настигали онези мигове, които помни лятото, смокинята, изгърбената дюна върху шума от вечер над прибой. ” А този стил е подчертано артистичен и смятам да изтъкна, той ми подсказа да разкажа случката от онзи ден. Поне измислих вятъра. Но всичкото за есента е точно тъй.

понеделник, 17 октомври 2011 г.

Към "Сутрешно... на някого... от днес", но вече без някого...

Откъде да започна? От дългото мълчание, което оставих да ме оплете и отдели от другото ми аз? Или от споходилото ме желание да съм сред пишещите, но не като невидимият им читател, а като... Трудно ми е да кажа като какво. Може би просто искам да съм видима в този свят, който винаги съм смятала за по-истински, не защото е по-желан, а защото е по-достъпен за полетите на душата...
Препълних се от ежедневие и от тълпа по тротоарите, в трамвая, в парка. А от витирините по улиците ослепявам. Оставила бях мисълта да спи под мотото, което бях избрала след кончината на приятел: "Това, което има смисъл вече няма"... Твърде много няма се събраха, натежаха. Прозорецът остана нависоко, от погледа далеко и залезите се изгубиха за него, а изгревите спряха да се четат по облаците до комините на ТЕЦ-а... Понякога нощта пропуска къс луна, сама, откъсната от покриви, от сенки, в които се спотайват клони на дървета... Понякога открадвам няколко минути полет, додето погледът достига, без да се препъне в ярките реклами на мобилни оператори и на хотели... Понякога за кратко си представям на планината силуета и се подсещам да не забравям, че е там, докато аз стоя на светофара и мислено плета от мисли броня за шума, за погледите на невиждащите стъпките си хора, преди да са увлекли моя... Понякога миговете се изпълват с толкова откъснати моменти и всеки моли за начало, да продължи до края, извървяват се върху екрана на очите ми, пресъхват от горещия им вятър и се затварят под клепачите от сън... Щях да измисля състояние, което може да събира красивата мелодия на всеки ден с изписваните ноти в мен, когато пръстите докосват буквичките от клавишите. Щях да открия начин да покажа образи на невидяно. И да закрия тъмната страна на тъмнината... Изглежда засега ще ползвам светлината, за да покажа себе си отново. После ще продължа и с щях...

сряда, 31 август 2011 г.

Имаше ли вчера светлина?


Днес сякаш по-различно сутрешният лъч наднича между прашинките по очилата, разделя цветовете на дъгата по кожата на бузите и бръчките, оставени там от последната рождена дата, ми се усмихват отразено свойски...

Забързано забравям лоши думи и погледите, завистливо мен препъвали. Преплитам нежност в плитката на дъщеря ми и с най-добрия поглед я изпращам. Запомнила съм колко много имам с нея. И колко дълги са ни дните през сезоните.

Шумът от нощните коли, които надпреварват времес фарове, заспива призори и светлината се рои от синята душа на планината. В съня протяга длан и мисълта се пита: от вчера ли дойде или в очите ми те ражда този ден?

Кафето още с аромат тежи на стаята, държи в плен сънищата ми, докато профилът на сянката не ми помаха от дивана. Там слънце от прозореца наднича и цветовете на покривката привлича. От вчера незплетените бримки светлина наниза около новите листа на индришето.

Избирам новите си дрехи за срещите навън. Отключвам в себе си поета да ме попита: „Ти знаеш ли дали и вчера имаше в деня от светлината ?”. Замисли ме, нали? Та затова ще кажа: да... но в моите очи тя беше друга... и още повече - остана в образа на вчера...

петък, 10 юни 2011 г.

Ще те извикам...

Ще те извикам...
Сега,
когато обедът е скрил
лице в лозята,
а сребърния прах
в листата на маслините
трепти в копнеж
за лунния пейзаж довечера,
когато цялата любов
ще цъфне с устни
в нечий шепот...
Сега,
когато хълмовете приютяват
медно слънце
и дъх на грозде,
сол и смях
се стеле върху тях...
Сега,
из камъните бели
ще изтича песен,
със загрубели
и безгрижни боси стъпки,
за свобода на птица жадни...
Сега,
когато грижите се изговарят,
за да останат по скалите,
да ги притиснат в пясъка вълните...
Сега,
когато струните в лютнята
са дъх от вятър,
разплел на фара светлината...
Сега,
когато тишината
в шепите остава
да посънува топлината на коси...
Сега,
когато въздухът на юг е ласка,
изпратена от шарката на метеор,
дълбокото небе изгубила,
когато крайпътното дърво
изслушва нечия въздишка
и сгушва в бръчките на тъмната кора
поредна глътка сок за утре...
Ще те извикам...
Сега...

петък, 20 май 2011 г.

Пътят, за който...

Като стар пергамент
пътят кожата своя
в коловоза придърпа,
отеснелите дири изпъна,
като пори на лято отвори
(за надежда)
и молитва за стъпки на дъжд
с всеки камък повтори.
В хоризонта
вдяна двете посоки,
на гърба си преметна баира
и с вихрушка от прах
на небесния мир
тихо, плахо
сякаш нещо продума.
От крайпътната нива
тишина го прегърна,
на щурците от песните
всички нишки протрити
в цветовете на мак
той превърна.
След случайна каруца
се закашля с отминало ехо.
После всяка минута със спомени
умножи с часове, часове, часове...

вторник, 10 май 2011 г.

КОПЧЕТА

* Знам, че писането е потребност. Ала когато физическото оцеляване стои пред прага, оставям всички думи в раклата и вземам само цветовете им за прежда и за нюансите на акварела, с които се опитвам да изказвам тях, докато копчетата се търкалят към пазара...





Извивките на вятъра по пясъка, едва запазил отпечатъка, изпратиха по мисълта ми този цвят, да продължа материята в копче.
Само лунния блясък не стига, когато го отпива росата и оглежда цвета на листата, а оттам е тъй близо, през очите, ръката, до платното от глина на копчето.



Като бях още глинена топка си мислех... как иглата ще вшие сърцето ми в най-шармантната шапка.
С остър връх мека нишка прокара по ръба на безликата дреха и овалът отвори очи за небе подир хладното пладне.



Всеки цвят е добавка по бялата кожа на моето глинено тяло. След последния щрих и онази забавна закачка на четката, проговаря естетът у мен.
За Париж може всеки да каже, каквото си ще. Но, парижко червено... само аз ви показвам... без глас.



Моят свят е начало, следвам пътя, по който ще тръгна след твойта ръка.
Аз съм, колкото мисъл преди да се впише на белия лист и обичам да пълня илика.
Колко прави са цветните линии в моята мрежа... и ръката, която полагаше тях, ни за миг не забрави накъде да повежда.



Като шарена сянка на пумпал се отпуснаха цвят подир цвят и оставиха тях върху жадното копче.
Ако можеха всички звезди да говорят, скромно биха поискали, ако не имена, то поне да им впишем короните в копчета.

Обличането на Хармония

Обличането на Хармония
Събирам в ръцете си
богините харити.
Откривам с тях
неподозираните нишки
съвършенство
към цветове,
които крият голата Хармония -
невидима,
с едва загатнати черти
полепнало въображение...
и боса...
Щом вечерта притвори
зад звездната врата небе,
Пейто, Фаена, Клета,
предат сияйните желания
на боговете...
Плетат ефирна тъкан,
наричат бримките по имена -
Кристална капка в цвят невен,
Замръзнал кехлибар
от пазвата на бор,
Жасминови листенца в огърлица,
от Портокалови цветчета броеница
и Панделка от вишнев цвят,
и Копчета от минзухари в пролет,
Камбанки от шишарки,
Канелени корички аромат,
Акцент червена шипка
и Ръжен клас във всяка гънка,
и Бисерчета дъжд, и Перли снежни…
В ръцете ми богините харити пеят.
И диплят рокля.
За среща на Хармония
с очите на света ...

петък, 25 март 2011 г.

В градината с абстрактни линии

Като два края в кръг
и барабаните на две лица,
зад толкова отдадени,
отдалечени светове...
В кошарата на свободата
зрее вятър...
От звуците на стъклени мъниста
капчукът влиза в ледената призма
на кратък слънчев лъч...
Зачеват точката на лятна буря
от плетеница на изтекъл сняг
и топлината на зимувалите гълъби...
Междинен звън,
заради пръстите,
прегърнали с дъха си флейта...
Червената зора,
заситнила в очите на роса,
пресича линиите мисъл
между студените овали сивота...
Следите й оставят имена
на камъни
в несиметрично предсказание...
Бамбуков повей
сипе вишнев цвят...
в една мелодия...

неделя, 20 март 2011 г.

Колкото до времето, забавно е когато има кой да го държи

Имало едно време един далечен град. Толкова далечен, че звездите били безкрайно близо, колкото сън в очите под клепачите и хората си украсявали с тях шапките, откъсвали по някоя за нощна лампа или си ги разменяли като подаръци за най-големите си празници. Хората живеели в измислени от тях дворци, но не каквито вече си помислихте. Ще се опитам да ви ги опиша, но най-напред ще ви разкажа откъде започва тази, цялата измислица. Някога царят, дядото на дядото на дядото на царя, който управлявал тогава, издал заповед: градът да се превърне в сцена. Всеки дом на покрива да има ветропоказател, за да напътства вятъра, когато спре да слуша някоя пиеса или когато влезе в сребърен тромпет да чуе по-добре как ще изсвири неговата песен той, а после, знае се, ще е забравил за къде е тръгнал. Мъжете да издигнат, направо от улиците, стъпала, край тях да има перила и по една площадка, към всяка стая, където посетители да си оставят шапките, палтата и чадърите, а също кученцата и покупките или да разговарят с домакините по теми за отсрещния театър или за слънчевата сцена на небето, тъй невъзможна за постигане на този, разтворен винаги във въздуха блестящ, ухаещ, топъл слънчев цвят. Също така, под клоните на всичките дървета, да се положат плетени кошове, та в тях да се събират падналите ноти, от песните на птиците и зорко да следят за тяхното напълване, защото и децата знаят колко е важна за храната на Петела и точката след нотата. Петълът, който стоял величествено важно на площада, криле разпънал върху дворцовата кула, която спирала върха си чак в тавана на небето, притежавал цялото време и затова в града бил на голяма почит. Всяка вечер, точно когато слънцето откъсвало от голямата си пита последните лъчи и ги разхвърляло като житни класове по хълма, където криело пътя към дома си, няколко стражи донасяли кошовете с ноти и докато се чували звуците на увертюри, докато по всички сцени монолозите сменяли диалози, започвали да сипват нотите в изпразнената воденичка на Петела. Само след това звездите се показвали, а пък луната се протягала и се окачвала ту да виси до пердето, откъдето излизала, ту точно над Петела и винаги след това, особено когато е започнала да се прозява, да избелява и да заспива - съвсем на другата страна на тази нощна сцена, почти където вечер свършва слънцето. Когато всичките пиеси спуснели за край завеси, когато музикантите, изсвирели творбите, затворели в калъфите си инструментите и скриели по някоя звезда в ръкавите, та да зарадват пред съня любимите, тогава и градът заспивал. Ако случайно минеш някой път оттам, ще чуеш как в гърдите на Петела пулсира времето: тик-так-тик-так-тик-так... уверено, закрилящо, реално, точно, толкова равномерно, че ако спреш по-дълго там, не знам, но мисля трябва да внимаваш, възможно е и да заспиш. Петелът винаги усещал когато трябва да излюпи слънцето. В града разказвали, как някога, когато времето било голямо и разпиляно, когато секундите, минутите и часовете се търкаляли из пясъка, из клоните, а хората ту тръгвали за някъде, ту лягали да спят или обядвали преди закуска, а някои се забавлявали да гледат свойта сянка. Тогава един от тях извикал "Еврика", защото бил открил как да пресява тази, скучната обърканост и да подрежда в смислен ред секундите в минутите и с тях да пълни часовете - затворил ги в големи сфери, а тях съединил с тръбичка. Така започнало да се организира времето, да бъде подредено. Първо вървяло от едната сфера в другата, с пясъка, а после започнали да му рисуват ореол, по който отбелязвали минутите и часовете. Секундите, тъй като винаги са кратки, тях натоварили върху една стрелка изкусно тънка, да не тежи, където и да се намира и както си върви да пуска по една секунда. После, когато времето започнало да става много важно, го криели в кутии, които все смалявали, смалявали, докато станат, колкото върха на палец. Някъде там, навярно по средата, градът когато вече имал между къщите си улици, когато на площада, на царя в двореца издигнали и кулата, тази която се подпира в тавана на небето, един от майсторите рекъл, че би било добре да я завършат с нещо, което да съдържа в себе си началото, да отброява всеки миг нататък и да не свършва, да казва колко точно слънцето да става, да се изхранва лесно без да притежава, да може да поддържа ред но без да се намесва със съвет и нито денем, нито нощем тук да пречи. Сигурно щели дълго да се лутат в мисли, ако не бил един старик, навремето моряк и вечен пътник. Той се досетил, че виждал някога голяма и красива птица, с хубав глас и много точна, която хората в различни царства почитали достатъчно, като отглеждали по няколко в дворовете. И тъй, градът получил своя дар - Петел. И времето му поверили. И тъй като с това се свършили пък грижите им, на хората не им останало нищо друго, освен да си измислят причудливости за покривите на дворците, за прозорците и за дворовете, да пишат музика, а пък жените да си шият рокли, децата да рисуват хвърчила, а бабите да си разменят плетки. Не помня откъде, дали когато съм минавала през този град, но съм си взела спомени оттам. Един от тях ми е останал в снимка - зад маските на хората, знам, че ще видите и царя, и децата, и жените, стражите, мъжете. А аз... аз съм била навярно фотографът там...

сряда, 23 февруари 2011 г.

Много дни, започвали след многоточия

... Няма тишина, когато мисълта е паднала в очите ниско долу и плува в меката завивка от мъгла из тях... от гравитацията в нотите се лута... и приютява всичката тъга, която устните не са изрекли... от мълчание... заслушани из нишката на тънкия акордеон...

... Някъде... може ли да сме отново заедно, заради онези влезли светлини, които мислите ни са оставили от своето споделяне...

... Дърветата, облекли мантии от клони, танцуват с вятъра пиеса "Ден и нощ"...

... Дали си казваме онези думи, които докато мълчим в нощта пред ласкавата пелерина на луната, ни мамят мисълта да не говорим...

... Уроците записваме в дебелата тетрадка на живота си... Четем понякога преди заспиване... На сутринта кориците са приютили думите и ние тръгваме навън без тях... И пак грешим...

... Дълбоко в нас са пътищата от преди, затрупани от пясъци на думи, от непотребни срещи, от вятъра, навеял преспи време, защото сме били небрежни към вратите си... Стените ни са крехки, а пръстите, от толкова отломъци в борбата ни, все с вятърните мелници, са загрубели... раняват, дори когато пишат с нежност стих...

... Синьо от думите на нощ... извън наситения ден... в сурдинка се превръщам... разтварям се... сред тишината съм прашинка... тревичка-лък за песен на щурец...

... Повикай ме, от края да избягаме, щом тишината на пътеката заспи и лудите дървета затанцуват в сенките, и ти... не си забравил сънищата ми в отворената си тетрадка за мечти... повикай ме, ще се извия в тънка струя горски дъх и ще приема теб, в листата си...

... Нали завършващата фаза, след ударите на длето, е новото начало на жест от мраморно докосване... със сянка, пропуснала през пръстите небе...

... Сутрин, когато гълъбите се замислят над света, покрили покрива в редица, усещането за преходността не стига, да вдигне цялата заблуда над града...

... Ще уловим ли някоя минута днес, преди да ни погълнат пак часовниците?!

... След всяка стъпка пада звук, а вятърът играе с всички... и размишлява до забързаните кестени... издава устни и целува светофара... с вродената си артистичност сваля шапки... и мъдри врани роши... пресича пътя на ръце и шарена вихрушка прах повдига... сега, като дете, под дюлевата шума спи... а може би сънува...

... Изтече последния звук светлина, с изтънелия цвят океан се събра и разля топлината на лятното слънце... Край брега се изправиха палми и посегнаха плавно, с ветрило, вечерта да прегърнат... По сандали се спусна луната, булевардът изведе в шума, на сатенени рокли и смях и изпусна звезда да погали едва бяла ленена шапка.. от лунната сянка, когато е била тъй близо, че и дъхът се скривал в джоба, за да не я отпрати с жест в далекото...

... И нищо, че докато свалях от гърба си ризата да споделя с нуждаещите се това, че нея имам и от доброто ми е топло, а те ми взеха и отнесоха обувките, палтото... И нищо, че е толкова покрусна мисълта за тази част процент души, които имат в себе си сърца, а не ръждиви копчета... Това, че има музика, спасява смисъла...

понеделник, 21 февруари 2011 г.

Мълчанието на миналото...

... Или как да заглушим грешките, останали като разхвърляни от вятъра по клоните накъсани торбички в нас...

Кой знае? Дали ако изричаме пред всички близки и пред себе си, че се отричаме от миналото, за което имаме вина, че се е случило, когато младостта е носела у нас от лутането на незнание, на неосъзнатия бунт срещу налаганите осъзнати рамки на обществото, на първите пропукали съзнанието мисли, че не се живее само, за да се яде, а има думи, под които се отварят отговорности, а те притискат към калта все още незасъхналите цветове от акварелните криле, които сме рисували до вчера в детските представи за живот? Дали след този акт, като саморазстрел, зад себе си ще имаме цвета на бялото платно? Дали това, което сме оставили след себе си, платното ще покрие? А грешките, които с думи на отричаме изгаряме, дали не са от тъканта, която е градила тялото на нашата душа и няма ли да се отвори празнота по нея? Дали за грешките си трябва да се съдим по аршин на бич? Когато правим грешна крачка, след нея чупим ли кракът накриво стъпил или записваме у нас къде минава правилния път? Не мисля, че за миналото ни важи това, което за историята - да го пренаписваме всеки път, застанали след няколко години по-високо. И колкото и да го украсяваме с лъжи или да трием снимки като недостойни паметници, това, което се е случило остава като спомен, лош или добър, но наш. Погребваме под пепелта, с която сме посипвали косите си ненужното и върху нея ръсим семената на цветя, животът по-натам да вземе нещо нужно от пръстта, тъй както е в живота на природата.
Трудно ще съберем торбичките, които сме изхвърляли с така ненужното. Трябва да мине време и да се убедим, че зад възела в торбичката не може да се скрие това, което сме употребили. И не този е начинът да се спасим от грешките. И не с обратното на тази мисъл - да живеем с тях, като с боклуците. Да се научим да оставяме на правилното място всяка...

понеделник, 14 февруари 2011 г.

P.S.

Акорди самота,
прочетени
по триизмерните решетки
въздух,
в студената, но моя стая.
От величавостта
на гръмки мисли,
прочетени в афишите за гордост,
по кръпките на бялата ми риза
тръпки лазят.
Усещам лепкавите пръсти,
на думите,
по всички ъгли словоблудствали,
заверата на своето да прикачат,
та щом от някой ъгъл тръгне път,
те да са ръб на знаме...
Слухът ми
капки звук мечтае,
от тишината да избави
тази самота
и гордостта на моя род
в очите да остане...
Но тази гордост, що
на бедното ми тяло
тя да покаже,
че с мене бог ще се почувства то,
щом смогнат да въртят ръцете
чукът-слово
и тъй от дните с труд
да изковават ореол...
Не тази гордост,
която искат да извикам,
а тази,
с която стария орел лети високо
и по-високо, още, още,
и с поглед вдига своята скала...
Колко ненужни
плодове измисляме,
когато духовна ни плът
е гладна.
В украса ги потапяме.
От нарисуван шоколад.
И захар,
от срутени въздушни кули прах.
В гротескната символика на ново
салфетки ретро слагаме,
лепило слой,
две четки яхтен лак
(за блясък и за здраво)
и своите творби така редим.
Под тях
със златни букви вписваме
обърнатите ноти на правилния ред.
Но вместо петолиния,
протягаме ръце,
за милостиня,
с двете шепи...
Колко леко земята върти
свойто стойностно бреме...
И няма точно вдъхновение
за своята мелодия...
Когато всеки звук
застане пред секунда
приема образа на саможертва...

четвъртък, 27 януари 2011 г.

Не само днес

На П.

Днес само,
заради странната
привичка
да забравяш
(поискам ли),
днес ще открия думите,
с акцент за теб...
Изгубените ласки
лутат безтегловност
в отсъстващо (от мен)
пространство,
а рамото,
все още пази (знам)
сън с дъх от моя
и скришната сълза,
отнесла в себе си това,
което ти разбра...
Нощта разнася шепот (твоя)
дори след теб.
В прозорците оставя
капки заедност,
с онези кръгли думи,
които ти
не мислеше преди
тъй гласно...
слухът ми ги намираше
из мълчаливата отмора
на очите ти...
Днес само,
все още съм
с прашец от твоя сън,
говоря в себе си на теб,
планетите открил на мое име,
в нощта на полети
с разпръснатите цветове
разсъмване,
когато докосването (всяко)
е изжадувана година нежност...
По избелелите за сън стени,
когато утро прошуми,
с ръце намираш моите желания,
отключваш с устни
огнените цветове,
от стаята издигаш върхове,
душата ми да ги открие
с твоята
по път от йероглифи на въздишки...
Днес само,
когато времето ни взема крачки
от мисълта за утре
и дните стават толкова ужасно дълги,
днес (не само)
и думите ми искат теб...