КОПЧЕТА

* Знам, че писането е потребност. Ала когато физическото оцеляване стои пред прага, оставям всички думи в раклата и вземам само цветовете им за прежда и за нюансите на акварела, с които се опитвам да изказвам тях, докато копчетата се търкалят към пазара...





Извивките на вятъра по пясъка, едва запазил отпечатъка, изпратиха по мисълта ми този цвят, да продължа материята в копче.
Само лунния блясък не стига, когато го отпива росата и оглежда цвета на листата, а оттам е тъй близо, през очите, ръката, до платното от глина на копчето.



Като бях още глинена топка си мислех... как иглата ще вшие сърцето ми в най-шармантната шапка.
С остър връх мека нишка прокара по ръба на безликата дреха и овалът отвори очи за небе подир хладното пладне.



Всеки цвят е добавка по бялата кожа на моето глинено тяло. След последния щрих и онази забавна закачка на четката, проговаря естетът у мен.
За Париж може всеки да каже, каквото си ще. Но, парижко червено... само аз ви показвам... без глас.



Моят свят е начало, следвам пътя, по който ще тръгна след твойта ръка.
Аз съм, колкото мисъл преди да се впише на белия лист и обичам да пълня илика.
Колко прави са цветните линии в моята мрежа... и ръката, която полагаше тях, ни за миг не забрави накъде да повежда.



Като шарена сянка на пумпал се отпуснаха цвят подир цвят и оставиха тях върху жадното копче.
Ако можеха всички звезди да говорят, скромно биха поискали, ако не имена, то поне да им впишем короните в копчета.