...

Вятър пак разроши
крайчетата свобода
на бора,
толкова различни
от мечтите
на високата топола.
Слънчев лъч
облече
по гърба от сняг
на тротоара
облаче,
със скъсано елече.
Мисля, че сега
ще бъде грешно
да звучи дори Шопен,
затова -
да слезем
с поглед
поне пo улицата, а?!...
Там играта изтича
в оставения коловоз...
заминали са си,
за свое някъде,
преситени до циповете
куфари...
По калната, доволна вада,
премина куче.
Не се разбра
дали я забеляза.
Отдавна
безразличието не мирише...
А на капчука песента
кълвача взе да чука,
все тъй и той мажорно,
но само че – стакато...
Кой знае колко пъти вдишвах
за всичките въздишки
на спокойствие
(подаръкът ми в този ден)...
Може би знаеш
смисъла на шахмата
и ще представиш
в своето очакване
поне уверената дама...

Чадър, късен есенен ден в топла стая след дъжд

Чадърът,
с капки дъжд,
изтекли в ъгъла,
върху килима
в синьо,
под доминото
на прозорците,
посегнали
да подредят
лирично светлина,
до кошницата
с ябълки,
отпуснали цвета
от зряло лято
до тежката мелодия
на есенните думи.
Чадърът,
с правилните
линии
бамбук,
превърнати
от нечия ръка
в извивка,
в последното
докосване
за капка.

От есенно утро... дочуто...

Все още утрото
от нощния си сън трепери.
Настръхналата козина
на сивата мъгла
с несигурната светлина
отхлупва.
Скрежасалите клони на върба
отмерват с глух замръзнал глас
изминатия път на всяка капка.
Брегът, затънал в поза
безразличие,
представите си за опора
преповтаря.
От хълма край реката,
помежду притъмнелите
от есента
изгнили стволове,
денят прехвърли сенките
в небето,
притисна облаците
сред комините...
Закапа.
Прозорците повториха
размазаната му гримаса.
Стените свиха цветове,
из мокрите бразди потекоха.
Дърветата се сгърбиха
под маските на голи мисли.
С окъсаните си листа
обувките в калта прикриха.
От тротоарите,
под стъпките на първи минувач,
шумът изпърха с плач.
Автомобил, с ръждясал ранен глас,
отвърза светофарите...
Не взех чадър.
Излязох.
Дъждът, на жълтата ми шапка,
ще разказва как...
от есенното утро чул...



Художник Erin Spencer

Капчици от лятото... с дъх на море...

*
Остана.
Лятото остана на брега.
Намери дом в едно иглу.
От пясък.
А вятърът ще го отрупа
със седеф.
И ще оглежда своя лик
за топлина...
*
Зад ъгъла
на керемида
немирен слънчев лъч
откри
искриците от топлина
в очите ми.
Разсипа се по парапета
и с камъчета от петна
започна да играе дама.
По шахмата.
На пода.
Който е до мен.
И няма да ме спре
да съм дете...
Обувките... Ще ме почакат...
Ще съм голяма после с тях...
*
Брегът е топъл
от следи.
Камъшът спи.
А вятърът,
с криле на чайки,
пътека за луна
реди.
Морето шушне.
С глас.
На мидени черупки.
Синьо. Тъмно.
Една вълна
се върна от брега.
Да вземе сили
в дълбините.
И да прескочи.
Заоблената купчина
от камъни.
Зад тях е тихо.
Иска да поспи...
*
Градче с утихнали асми
и южен дъх в смокините
намята с лунено платно
два закъснели силуета.
В жилетките на есента си.
Следите върху дланите
са топли.
И без значение къде
съдбата е посочила
да извървят по-сетне
всеки своя път.
Сега са заедно...
Като звездите си мълчат.
И се разбират като тях...
*
Последни капки вятър
процеждат палмови листа.
По раменете чезнат.
Под бялата ми риза.
И в джоба на елечето.
Над покривите слънцето
разстила път.
Морето маха отдалеко
с отблясъците от сребро...
Останахме и ние част от лятото.
Със стъпките си. По брега.
Онази малка чайка
ще впише мислите ни
с тъничката човчица.
След тях.
И с многоточие от пясък...

За дни, в които...

Има дни, в които...
душата ти е тяло,
а мислите са
забранени плодове.
Ако посегнеш да ги обереш -
не ще са зрели.
И затова - да помълчим,
тъй както аз...
за най-добре...
Приемам слънцето да облече
по-топло мойто сиво слово
и чакам есента да не отмине...
Не я обичам плаха,
а в дните си,
когато е обагрена
до пълното щастливо...
Не е достатъчно да е септември.
А утрините да са медни.
И вятърът
да крие длани в шума.
По жиците
да се нанижат капки,
а няколко
да очертаят
върху бодлите
и на шипката корона.
Прозорецът
да ме държи отвътре.
А облаците
да не са така бездомни.
И може би,
жилетката да си ме спомни...
Има дни, в които...
такситата минават пълни,
а тротоарите отново търсят
под летните чадъри синьо...
Афишите напомнят думи
от вчерашен театър,
посоката му помнят...
Витрините,
като в безкраен кадър,
отглеждат хора,
а поносимите неща...
те са в обувките и носят мен...
Има дни, в които...
часовниците мислят раздвоено -
между голямата и малката стрелка.
Писмата... те отлитат,
тъй както птици в път за юг.
Цветята зад стъклата -
откъснати от своя дух.
И само улиците са си същите,
със светофарите
до пешеходнните пътеки
и белите полета на остта...

Край огнището

Зад хоризонта на деня
нощта събира съчки.
Рисува с тях око на кръг
и с парещата гръд
на топлата земя
го пали...
След тънка нишка
димен път
рояк светулки се издига -
в мечтите светлина
да срещнат Персеидите...
Денят припуква
в спомена на съчките -
изгрява в тях
с цвета на лятото.
С графитените пръсти
въглени редят:
опушени листа от прах,
червени макови крилца,
триъгълните люспи блясък,
прихванати от слънчев лъч
в река,
изминатият път от колело,
зелено-жълтата редица
от глухарчета
и зрелите оранжеви желания
на августовски праскови...
Въже от пламък обикаля
за още цвят.
От върховете на тревички
копринено парче небе
поглежда синьо...
Нощта е тиха. Будна.
Допива огнените цветове
на този ден
и край огнището се свива...

Едни лалета...

Ръката
спря за миг
в простора
на платно...
Погледна
тези цветове,
в палитрата
на спомен,
вътре...
И го последва...
Превърна светлината
от онзи ранен,
дъхав дъжд,
в душите на лалета,
в седефените образи
на капки
ги събра
и тях положи
в тъмния обков
на жадна мед...
Картината
едва побра това,
което четката
не доизписа...

Оттатък...

Лиричните дървета
стихват жадни
в постелята
от топла пръст,
в избухналата песен
на щурците...
Лиричните дървета
под кехлибарения бронз
на прах
мечтаят...
цвета оставят в полумрак
под неразбраната загадъчност
на вятъра...
а залезът от този ден
тъгува...
за юли...
за жътвата и за светулките...
за недовършените
облачни картини
в платното на небето...
за краткия внезапен лъч,
откъснал унеса прозрачен
на стъклото...
Лиричните дървета...
поетите на всяка нощ,
щом спи поетът...
А тайните изстиват бавно,
на пода,
под счупените
пластове
романтика,
през сянка от луна,
прекрачила
лиричните дървета...

За времето...

Албумът на деня затвори страниците в залез. В зениците потърси пламъче за свещ, та тъмнината от душата да погуби в тази нощ. Щурец пресипнало засвири. В слуха се мярна звук от щъркелов размах…
Градът потърси тишина по стихналите хълмове, разпъна грейналата тъкан на рекламите от шум съня на покривите да опази... Може би… Ако преди това не си открил случайно, че в тази нощ ти липсва времето. А то е разтегливо и различно. Дори и етикет върху бутилка с вино едва ли ще ти каже от него колко носи в себе си. Отмерва се в среднощ с кристална чаша, дълбока, колкото е поглед. С немерената реч на глъткитеоставя дъх от карамел по устните. Художник, скрил своя профил в самота, би нарисувал статуетка на жена, застинала в очакване да чуе стих, щом той не може да се впише в стъпки…



Художник, Roman_FRF

Цвета на вятъра

Душата ми говори,
чувам я,
но думите не знам
и как да взема
изкупление оттам...
защото искам
още да обичам…
Боже,
ти щом си я създал
от своя дъх,
налей ми в чаша вятър,
да се напия с цветове
и тъй душата си
дано да чуя...

в цвета на вятъра...

Когато вятърът е шум
в крилото на орел,
подгонил облак,
тогава носи
своя цвят на лекота…
Когато е надвесил лик
на езерото
в меката вълна
неспирния си бяг да скрие,
е син, от дъното –
до най-дълбокото
на отеснелия небесен край...
Когато е заслушан дим,
с пролуките
на сънени искри преплетен,
е бялата въздишка на дантела…
Когато е душа в сърдита буря,
в две шепи кръгчета
от разсъблечен вишнев цвят
цвета си сбира...
Когато е игра
и с леката мъгла на утро
лъчи от слънцето намира,
е закачлив прашец
в криле на пеперуда…
Когато се надбягва с грива
от жаждата на бяг за свобода,
е залезно червен,
като мечтата на нощта
за следващ ден...
Когато се е спрял до светофара
и там случайно вижда
как чакам
да ме стигнат твойте крачки
в очите ми поглежда
и обичта оттам превежда
до всеки цвят
от изгрева над моя град...

Душата ми говори...
Боже...
Дано я чуя...

Предпролетно... от февруари

Цяла нощ
ту капчука

се смя,

ту небето

сърдито замерваше

с капки нощта.

Вятър гонеше

мрака през тях,

а в стъклата

повтаряше

с пръсти

дочутите пръски.

С тишина

за искра

от светкавица

стаята дебнеше,

а стените

приспиваха в ъгли

страха

Светна шапка

на облак

и стъписа небето

пред прага на утрото.

Изтъня тъмнината,

по ръба

на перваза

се свлече.

Огледално пастелно

в светлина

по прозорците

този ден

се изрече.

И отвори

за слънцето порти

под огромна

и ярка дъга.

Мечта за лятото

Защото бялото
е спряло
своя топъл цвят
в съня
и детските ръчички
са прегърнали
измачкано
завивката,
почти както
листа тетрадка,
вече лодка,
в пристанището
на килима
стаята,
под аления залив
на вълшебника-чадър
от пируета
на обувките за танц,
поел наситеност,
за да крепи тавана
в първата му
стъпка белота,
когато се събуди
в пролетта
с мечтата си
за лято...

Не мога да намеря точното заглавие...

Мелодията съм... до твоя слух
на думите непреводимите значения...
по-скоро са цветя,
от нощите за приказки,
в извивките на гърбавите покриви
с окръглената замечтаност на луна
в среда на диадема
в обков от камъчета на звезди...
и в редовете на писма
за цветовете на очите
от жълтите криле
на лято с пеперуди пили...
часовници,
застанали под нощните си сенки
на циферблатите със шепите
политналите си минути да ловят...
и жаждата на тъмнина
за светлината от луна
през котешки очи в безлуние...
и сън, останал все така замислен
зад стъклата,
в усмивката на стара дама,
от пряката пресечка
зад театъра, до парка,
излязла на балкона
да вземе шал от вятъра,
когато чула как врабче
в прозореца на нощния афиш почуква...
а вятърът постлал с листа пътека,
та есента към празника да мине
до празните места при входа,
измислени от капките,
докато разучавали дъждовна роля -
как се превеждат облаци,
когато в бялото мълчание
крадат мечти от себе си...
Не може да е сън.
Нито е звук от детство.
А само стълба от не знам къде за някъде...
покрай портрет на шут,
на някой крал от приказка любимец,
без своята обикновеност да осмива...
усмивките лежат по стълбите...
очакват да засвири вятър
върху роялите от покриви
и тъй да се събудят...
тогава, в прозорците ще изтънее
розовия дим
и от небето ще се спусне люлка,
с преливащи в началото на утро облаци...
за тях не стига само този път -
в дланта на страница
и аз ще пратя цвят
по стълбицата от мелодия,
на ум която изговорих,
докато пак мечтах...
да, тази, от не знам къде за някъде...
ти знаеш за къде...

Събуждане в очите на...

Художник Sigmar Polke

Кой кратко блесна
и трепетно съня ми разпови?
Кой в сянка
от воала на пердето
се облече
и му приши с лъчите си очи?
Кой посребри в нощта града
и от комините
издърпа струни дим
в средата на прозрачната цигулка?
Кой в шепи от кристал
небето потопи,
и от дантелен облак вино пи?
Ръка прокара през лицето
и се забули в тишината си.
Кристалче дъх от стаята
разпръсна в паяжинки.
Пътека бяла си постла,
премери с поглед
колко е останала нощта,
без глас повика утрото
и изгравира името си
по прозорците – Луна…

Започвам да си мисля…

Следобедът ме взе
и в безтегловността
на есенния ден,
разтвори шепи.
Пред мен изтича
старата пътека,
онази, под скалите,
със знаците
от криволиците
в годините,
с които ме превеждаше
да спра в брега на моста.
Опитвам да намеря силуета,
ала реката отразява слънце,
трепти с коприна
по повърхността.
В покой, от мрамор по-устойчив,
дърветата разглеждат
свои образи.
Застиналите чувства
идват с всеки дъх,
когато ги погледнеш.
Под стрехите на къщите
живеят мигове от ранно слънце
и твърда сянка от следобед
с вечерната усмивка на жена
под наметало.
В пробягалите проходи,
от изповядани
и непроведени в живота срещи,
протягат свой разкош
маслинови листа,
жасмин и портокалови стени…
Фенерите на дрямката
отдават право.
Редицата от маси в синьо,
оставила от утро спомени,
разглежда минувачите.
Стените в бяло пазят светлина.
Прозорците върху первазите
чертаят нощ,
гадаят колко е било необходимо
да се срещнат двама…
По улицата старите павета
отразяват самотата.
По ъглите пълзят лозници
и алено оставят своята следа.
Ще ги намери тази нощ
въздишката на есента,
а утре ще са ледени сърца
в очите на слана…
Брегът изпива кратките вълни,
а те отнасят мисълта
върху крилете си от бяла пяна
към правите от пътища
около хълма,
белязъл със завой
възхитата си от покой…

Заради тях

*Всяка част от нас е лодката,
която носи памет,
както капката,
откъсната от облака
за път между очи,
които правят мисълта
от нишка в мост,
по който ще премине този,
за който някога е писано
в една от притчите,
белязали страха от пропаст:
“Под водопадите
следите се запазват
най-добре,
ако успееш да се уловиш
за падащата пелена,
която устремява силата
на капките вода да са река”…

* Сънят,
когато разполага
с времето,
а птиците
от облаците
шият дрехи
и разпиляват мислите
в частици от секунди,
вълните крият
топчетата пясък
в мидите
и инкрустират с тях
ръба на въртележки…
Небето си люлее
детството на тях…
морето го приспива
с песен…
коралите се смеят,
както някога…

* Конете на мечтите ни
преследват светлина,
заплела огън от сърца
из гривите
и някога ще я достигнат
в погледите на звезди
и ще оставят прах
от пътя си
в опашка на комета…
така ще виждат винаги
и този,
по който някога
са тръгнали…

* Далече,
в полетите
на разрухата,
където
тегнат мисли
от забрава
и пътища
към къщи
държат
в ръцете си
застинали желания
на ветрове
за дом в пердета,
небето готви
тротоарите си
за летища…
Ще приюти
последните надежди
на вселената,
преди
да се затвори
светлината
за планетата…

* Няма как да помниш
колко много знае
този свят за теб…
стоиш в голямата среда
от звуци,
с които се изпълва
пътят ти,
а ти следиш живота
на онези точки,
застинали в очите
за зеници…

Предчувствие за сън

Върху унесен в дрямка следобяд,
дъждът поръси първите слова за губер.
В градината тежат от дар
смокиня, ябълка и нар.
От пожълтелите листа
на белостволата бреза,
която пази цяло лято ъгъла
за срещата на двете улици,
започва песента на тази есен.
Докосва галещо тревата,
завива семената
и търси из пръстта кафявите очи
на луковичките от пролетни лалета…
Ще скрие миден дъх до тях,
от тялото на юли...
и загорели ласки бриз …
и ноти няколко,
които бързайки да скита,
изсипа от поля на август
с безгрижната свирня щурец…
от празници останал шум
и незапълнени квадратчета за празници...
Слухът в земята ще се стопли.
И дни ще израстат на пролет…

Оптимистично

И утре си отиде.
В розетката
от цяло денонощие
рисувах ъгли,
прави сенки
и кръгове
от капки дъжд
из локви,
слънца с лъчи от мисли
как завихрят
в себе си безкрай
с прашец от слънчогледи...
Рисувах си небе
с луна
и празни думи за звезди.
Изтрих ги с края.
Небето беше много тъжно,
а моите очи
от миналата нощ са сухи…
Рисувах хоризонт.
В ръба му се крепеше пътя
и хвърляше зад себе си
една след друга светлини.
Не го изтрих.
Нека върви към своя нощ…
Рисувах си очи.
Очите на бездомно куче,
което чака с всеки
пристигане на автобус
за някъде
и никога не е само.
Картината така стои.
Нарича се “Очакване”…
Един следобед нарисувах.
С улица. И ябълки.
И топли топчета на лешници,
които падат зряло.
Шумът от хората изтрих.
Оставих да е бяло…
Попълних празните места
с най-ситни точици
от многоточия.
Отвсякъде погледнати
приличат на мечти,
но неизричани.
Дори да избледнеят,
ще оставят своето присъствие,
че са били…
Взаимствах от един поет
усмивка на жена,
за да я нарека Поезия…
Поставих я
и повече не я видях…
Рисувах... Щях…
да нарисувам утрото,
което днес видях.
Изливаха си облаците
от спокойно синьото
и изсветляваха,
към розата в зората
се разтапяха,
докато съмна…
Но не успях.
Това е друго утре.

По спомени от разказите на море

Морето уморено се отдръпна,
помисли малко,
в миг замлъкна,
а после се отпусна
по нозете ми,
изплака ненаситената жажда
и да прегръща, и да ражда.
Подслон в последен дом
е дало на росата,
на ситния дъждец от нощ,
на сила от порой в гората,
на сняг, когато си отива
с яростта от планината.
Звук от заплакал
в тъмното бамбук щом чуе,
събира в шепите кристалите
от острата, бодлива гордост
на не един самотен връх,
несподелени някога
от някой с дъх.
В червен отблясък
от залязло слънце
пустините на мисълта си
сгрява зиме.
Когато страхове събудят дъното,
студени, в лед сковани пръсти
късат песента му.
С криле на розово фламинго
зората дълго, шумно
вдига слънцето от изток.
Забързаният дъх
от отеснялото корито на река
последно сбогом
ще представи на брега.
Дълбокият напев на чан,
с накъсаното,
присмехулно ехо на дола
из златоткан талаз ще скрие.
От съскане на въглен
щом дочуе жажда
за стъпките на нестинарка
в небето дълго ще се вглежда,
с омарата на жегата
от раковините си ще избяга…
Вървях с брега и слушах, слушах.
Далечини от път познах.
Нощта все тъй се луташе,
на вятъра в посоките
пътека търсеше.
Придърпах си я за другар,
а тя обгърна рамото ми с шал.
Морето още се разказваше.
Накъсваше мърморене
на ранобудна лодка
с бягащ шум.
Наблизо сянка на скала
в мъглата се разтвори,
пропусна фара и се скри
на тъмното в отворените порти…
Една вълна разплиска утрото,
провлече шала на нощта
по гребен на вълна,
в синджир оплете с пяна стъпките
и мисълта ми на морето с тях предаде…
на някой друг за мен
пред утрото си да разкаже...

“… синя любов на червения лотос”

И времето замря
върху гласа
на синкавата светлина -
две шепи
върху водната повърхност,
слънчев дар
за цвят от вчера.
Дълбоките покои
тегнеха от тъмно.
А планината падаше едва
по миговете от мъгла,
като отхвърляше от себе си
последните следи на хаоса.
Водата ги попиваше
и пълнеше кръга
на новата луна със сила.
На дъното животът зрееше
и с корените
в тинята белееше
за път нагоре,
с плод любов в сърцето
на времето за новото начало.
Зелен поднос
събираше дъха на въздуха.
Очакваше стъблото за разсъмване.
В две кратки линии
замисляше се розово.
Източиха се върховете
до приятно топло.
Заоблиха глава на цвят
и зашумя от възприятие.
Разтвори пъпка
своето съкровище,
разкри неизразимото.
И светлина разля
голямата си обич синя,
отвътре цветовете се събудиха,
душата се запали…
червено огънят погледна
в лотоса…
Една пчела приседна да се стопли.