от нощния си сън трепери.
Настръхналата козина
на сивата мъгла
с несигурната светлина
отхлупва.
Скрежасалите клони на върба
отмерват с глух замръзнал глас
изминатия път на всяка капка.
Брегът, затънал в поза
безразличие,
представите си за опора
преповтаря.
От хълма край реката,
помежду притъмнелите
от есента
изгнили стволове,
денят прехвърли сенките
в небето,
притисна облаците
сред комините...
Закапа.
Прозорците повториха
размазаната му гримаса.
Стените свиха цветове,
из мокрите бразди потекоха.
Дърветата се сгърбиха
под маските на голи мисли.
С окъсаните си листа
обувките в калта прикриха.
От тротоарите,
под стъпките на първи минувач,
шумът изпърха с плач.
Автомобил, с ръждясал ранен глас,
отвърза светофарите...
Не взех чадър.
Излязох.
Дъждът, на жълтата ми шапка,
ще разказва как...
от есенното утро чул...
Художник Erin Spencer
Няма коментари:
Публикуване на коментар