За музата... която ти оставих... да запомниш

Оставях дълго
пред вратата белези...
Надявах се
да разрешиш
на приказките,
от мълчаливите ни срещи,
да влязат
под римувания свод
на твоя дом
от стихове...
Надявах се
да не изминеш сам
последните минути
под часовника,
забравил за площада,
от който
гълъби изпиват
всяко безразличие...
Надявах се
копринените шалове
да са реалност
от въздуха
на твойта стая...
Надявах се
да разбереш
защо праха
не може да запомни
моя лик,
а ти
не ще изпишеш
повече от линия
по него...
Надявах се
да забележиш
колко е времето
в саксията с бръшлян...
Оставях дълго
пред вратата белези...
А ти рисуваше
по въздуха
неуловими знаци,
за музата,
която дишаше у мен...
която ти оставих,
да запомниш...

Следнощно и заради вятъра

Онази сутрин, когато равното разсъмване забождаше с дъха прозорците, а топлите ми устни още сричаха съня, вратата беше спряла стих - по-бял от цветове кокиче, с раздадени за някого слова, прегърнати, объркани и плахи. Зад всяка буква - миг, желание и търсена под светлина от свещи топлина, присъствие след силует в очакване, в протегнати от жажда шепи след листа... Напразно някой ще се вслушва в думите на вятъра, ще крие вярата сред пръсти и в нощния си дъх ще сгрява своите „Ела...”