Пътуване какво е?

Застинали от чакането гари
и бързали за влака градски пътища,
с безкрайно много мисли: в балони,
в погледи, заплетени такива из коси,
с горчивото кафе в небце полепнали,
в едно „обичам” с подпис (не се чете),
в пропуснат час при коафьор,
в тревогата на майчино сърце
и в шумните усмивки
на двама влюбени тийнейджъри...
По релсите си влака трака-трака,
спира, вади от натоварените куфари,
прибира други... Да, някои с мечти,
а някои си просто кожени и лъскави,
с по две лица, в зависимост от тоалета,
тук-там обикновени раници,
с туристи, с младостта си в тях...
Въртят се колелетата, догонват
по обиколката минути и още часове.
Прехвърлят времето в баир,
по равното тъй дълго се оглеждат
в букетите от цветове на бяло
из блясъка на преспи сняг...
Загледаха се в плажа пуст,
изписан с пожелания от гларуси...
И край. Перон и много шум
от колела на куфари, от стъпките
на всичките пристигнали съдби...
Кондукторът минава през вагоните,
с отмерен жест отлепва от седалките,
от коридорите, от закачалките
забравени или изхвърлени
по вече непотребност мисли
и си ги слага в папка с надпис:
„Пътуване по направлението
Тръгване – Пристигане
от дата днес”... И я затвори...

14.01.2009 г.


-------------

И пак, стар стих, любим на дъщеря ми...

Магията, която крие тази нощ за рано утре

Бакърената пазва на котле,
от радост грейнала,
на слънцето лика
с водата ще поеме
и през момински вити китки
на билки силата ще вземе,
под гюл ще легне тази нощ,
а той ще й пресипе аромат,
та морно чело щом положи
в очите на водата ранното огряло,
с мълчана, момина вода
ще росне по поляната,
нозете им ще облече
на слънцето със капки,
в шевиците на ризи ще попие
в нощвите да изсипе
тази росна сянка
и бялото брашно за питка
да забърка с клонка...
Нощта притисна чело
в аленото було...
звездите сплетоха венец в бакъра...
тинтява, комунига, чернотрън,
пелин, дилянка, костолом,
тъжец, лимоника,
разковниче, омайниче, невен,
босилек и вратига, гороцвет,
очакват мълчаливо
да каже слънцето:
"Здравей, живот!"...
След изгрева...
--------------------------------

Някога, когато Дядо Господ
от кал направил първия човек
и го оставил да изсъхне,
наминал дяволът и завидял,
че досега не бил се сетил за другар.
Замахнал по творението с тоягата,
с която се подпирал,
оставил дупки в глиненото тяло
и си отишъл удовлетворен.
На сутринта, когато Господ
фигурката си видял,
откъснал няколко треви
и с тях запушил дупките.
И тъй зараснали тогава раните,
но на човека му останали
в наследство слабите места,
отворени за болести и за беди.
Тях можели да излекуват
само същите треви,
които някога използвал Господ…

В нощта се готви утро. Не е започвало, но се оставя в сънищата от представата на вчерашния ден, когато бил е още утро и от магията, от корена на мисълта, провождаме я по магията на билките до миговете някъде напред, когато ще потрябва да ги съберем и двете…
-------------------------------

И както казва моята дъщеря: "Време е самите ние да повикаме с по нещо позитивно пролетта." И пожела да й открия този стих, за нея писан, за именния празник неин, ЕНЬОВДЕН...

На теб... който си...

Ненамерилите,
ненамерилите отговорите въпроси...
откриват думите си
по следи от вятър,
заровил моите из пясък,
из клоните на старата върба,
привела тяло за вода
в изсъхналата и изтекла,
във утолилата си жаждата река...
в изписалите се с вълни,
препълнени от обичта си към скали,
към бряг,
към топла пазва пясък дълбини...
в криле на бяла яхта,
повторила цвета надежда
от този в свобода на чайка...
и избелялото небе
във вечност на Вселена...
Ненамерилите,
ненамерилите отговорите въпроси...
в среда на път учудено стоят
и слушат своя звук от раковина,
от шепот на хвърчило,
стаило шум от изтъканата коприна
на усмивката...
от недочутите, изречени на ум
от тебе думи...
и от стиха ти,
лунно плел платно за мен,
за жадната прегръдка
на очите ми...
ще ти отдам от тях душата си,
душата жарка на родено лято,
от моя ден... рожден...
и от преливането на игра -
от облаци във слепота,
в ръцете ни,
събрали волността
да дишат през поезията стихове...

24.07.2008 г.

Дочуто... от някога

... и чакам светлината в утрото,
за да си изгоря съмненията
върху едни колони
от архитектура на мълчание...


Под покрива на твоята ръка
с косите си ще вляза...
да ме посипеш с думи от писма
на нашите прехвърляни мълчания,
които времето запомни
в крилата си за слизане -
у теб едното, а у мене другото,
за да си имаме съдба...
от две полукълба на пясъчен часовник,
между прозрачната им рамка,
обреченост да не премине моста
в отворите за две ръце, които казват:
няма път, когато легнал е часовникът...
Небето пак е нощ, затворен кръг,
изпълнен от чертежите
на непресечените пътища от пожелания,
изречени след падащи звезди...
Ще ми напишеш ли по новолуние
дочутия си стих?!... Аз бях...
Все още съм си там,
в извивката на тъмната страна
на тази лунна стълба,
под гънките мълчание
на изоставената пелерина...

"Аз чакам теб…" или пиеса за пиано

Eдна огряна в бяло стая
отваря своите очи за утрото,
на него вътре му е тясно
и слънчевите му лъчи пълзят по пода
към пианото,
което най-спокойно се разказва,
като вървеж
и като дишане,
и стъпки по валял паваж
с ръце в джобовете,
когато няма как да бъдеш закъснял,
а среща още нямаш,
с непознатата,
и вглеждаш се във всяко отражение
по улицата, за лице,
което струва ти се да е тя…
Забързани са хорага,
вървят с витрините,
и няма как да видят своя образ,
а твоят е сред тях…
Пак заваля…
излязоха чадърите…
отскачат капките от изненада…
преди докосваха косите ти…
по челото е слязла струйка
от музикалната им пауза…
ти знаеш този звук, от мисъл
и усещане за нея,
докосването й
с парливо-хладни пръсти,
акорди на наситено пиано,
навлезли в орбитите капки
около очите ти
и длани в длани на стъкло,
от този дъжд отвън,
без предизвикано начало
и от игра на черно и на бяло
в акварел, без цветове
и тъжно-смешната илюзия,
че си избягал…
Затварят булевардите,
стъклата им угасват в жълто
от уличното осветление
и вечерно утихват пейките,
зад булото от капки…
отварят се изисканите светлини
на нощни светове
пианото пресича сцената
чертае глътките на питиета,
ръце от среща на един със друг
и цвят на роза вдясно…
Остават две пресечки…
шумят ти крачките отзад,
прибират се към стаята,
а тя очаква да затвориш бялото
и да облегнеш лакти на перваза,
без да запалиш лампите…

Тишината... аз

Немисъл
по мисъл
не вярва,
изплита се
в нишката дъх.
Неправда
правдива
присяда,
пресяда
от цветност
в духа.
Залагаш,
залягаш,
раздаваш,
дълбаеш,
отваряш,
не пазиш се…
вглеждаш се...
колко дълбоко
си влязъл
навътре...
изгубил си?
себе си?
чувствата?
много давал си…
непотребен си...
Свършиха думите…
с край…
безпощадно…
бич…
без оБично…
изведнъж
се изля
тъмнината
от нищото,
в светлината,
преля
и настана онази,
красива тъга
в тишината
на стаята,
освети се от нямане,
затрептя,
облепи ме,
разголи ме
и ме сви
до върха
на иглата от страх…
не успя да ме пръсне…
няма ме…
нито в думите,
нито в мислите,
нито в стаята…
тишината съм,
пустата,
изкънтяла
от празното,
пирамида
без връх
и в пустинята
пясъка,
разпиляна
от вятъра
в атоми,
песъчинкови,
тежест
и бреме за всеки,
по когото
са стъпвали
мислите…

----------------

01.09.2008 г.