"Аз чакам теб…" или пиеса за пиано

Eдна огряна в бяло стая
отваря своите очи за утрото,
на него вътре му е тясно
и слънчевите му лъчи пълзят по пода
към пианото,
което най-спокойно се разказва,
като вървеж
и като дишане,
и стъпки по валял паваж
с ръце в джобовете,
когато няма как да бъдеш закъснял,
а среща още нямаш,
с непознатата,
и вглеждаш се във всяко отражение
по улицата, за лице,
което струва ти се да е тя…
Забързани са хорага,
вървят с витрините,
и няма как да видят своя образ,
а твоят е сред тях…
Пак заваля…
излязоха чадърите…
отскачат капките от изненада…
преди докосваха косите ти…
по челото е слязла струйка
от музикалната им пауза…
ти знаеш този звук, от мисъл
и усещане за нея,
докосването й
с парливо-хладни пръсти,
акорди на наситено пиано,
навлезли в орбитите капки
около очите ти
и длани в длани на стъкло,
от този дъжд отвън,
без предизвикано начало
и от игра на черно и на бяло
в акварел, без цветове
и тъжно-смешната илюзия,
че си избягал…
Затварят булевардите,
стъклата им угасват в жълто
от уличното осветление
и вечерно утихват пейките,
зад булото от капки…
отварят се изисканите светлини
на нощни светове
пианото пресича сцената
чертае глътките на питиета,
ръце от среща на един със друг
и цвят на роза вдясно…
Остават две пресечки…
шумят ти крачките отзад,
прибират се към стаята,
а тя очаква да затвориш бялото
и да облегнеш лакти на перваза,
без да запалиш лампите…