"Дочуто... от някога"... пак

Така и не запомних
нито звук
от топлата симфония
над лятото...
Не го избрах.
Защото нямаше писма.
А нямах мисъл вече
от мълчания...
Не ме избраха
думите за среща...

Отсреща
зографът на нощта,
коминът,
сам,
несигурно оставил настрана
палитрата на керемидите,
без липсата на падащи
с телата на звезди мечти,
бездейства.
Тревогата стои от вчера
из стъпките на гълъби,
повторили
не отлетелите чадърчета
от пуха на глухарчета.
В праха на покрива
шахматно ги размества
вятърът
в игра да не заспи.
Острилката на стълбите
отнема часовете нощ,
а върховете на тополите
зачеркват тъмнината
от небето
много бавно.
Антените отключват
метронома на деня.
По ритъма на утрото
настройват в пътя
и посоката...

Съдбата се е спряла
в стихове.
Била е дълго там.
Отдалечила се е...
Орисниците,
написали покани,
върху издадените
стихосбирки на поети,
спят.
От символичния часовник
на площада
изтича времето
от циферблат.
Камбаната закръгля
цялото число.
А пътят се заглежда...
по сенките на две следи...

Дочаках светлината
в утрото,
която изгори
съмненията ми
върху колоните
от старата архитектура
на мълчанията ни...