А люлякът си е отишъл

По стълбите остана само люлякът...
До котешките лапички
и мокрите остатъци от сиви облаци,
последен аромат в пукнатини,
преди да се събуди в утрин като цвят на прах,
по който да изтича нечий спомен,
открехнал огледалото на входната врата
за кратък миг от нея да издиша
най-шареният дъх от край на черга...
А закачалката с чадър,
с изтеклите следи от сам вървеж,
да заживее с нов копнеж,
по плахите очи на прецъфтелите глухарчета.
По стълбите остана само люлякът...
И котешките лапички си тръгнаха.

Сутрин... за някого (6)

(Честит рожден ден!)


От празен вятър глас докосва.
И с устни по листата
свири шумен смях,
от белези на нощи
върху сакрален скален прах...

Далечните ковачи на лъчи,
звездите,
с очи отмерват ударите
на посяти мигове
помежду съществуващото в тях,
през бездната,
до поглед,
взрял зеници в мамещото светло...

Изгубени души се скитат без посока.
Надеждата е в безтегловност.
Единствена възможност за докосване
е пътят по насочената мисъл,
която гали и тъй заглажда свойто острие,
а после тихо следва лодката на цвят от дюля.
Усещане за самота се слива с парещият дъх,
оставила нощта в тревата,
изстинала да чака...

Дуетът черно-бяло -
родената под нощни лампи свобода
на бялата мъгла,
пропила костите до тъмно в тази нощ,
разтяга съмналото
с плавния акцент
върху клавишите на първите лъчи
за полутоновете темпериран ден
и пълни с дъх акордеонът му...
Притваряме клепачи
да задържим в мига
изплувалата в нас мелодия...

От празен вятър глас докосва.
Една сълза ръката скрива.
Светът е празен без любов...
но продължава...

Толкова тихо е след тръгване

Толкова тихо.
Постланото със помнещ прах ателие
мълчи върху боите,
пред стражите на четките
и тежкото от цвят платно.
Оловен поглед дърпа пепелната, розова,
обвеяна с мечти завеса
и вече среща в свойте нощи друга.
Душата на портрета бяга
от отразеното недоумение,
останало да се забравя
в изпълнената от отсъствие
на други сенки стая.
Проекция на маса с чаша чай,
голяма кана за компания
в безсъние на дълга нощ
и плахото надничане на тишина отвън,
загърнала се в самотата на комините.
Минутите една след друга се изтичат
в голямата и празна дума сам.
По покривите лепнат
в стъпките на пеперуди думи,
от кошница на бързащ сателит изпадали.
С разсъмването гладни гълъби
ще тръгнат да събират топлото на буквите,
первазът ще превърнат в сцена
и ще събудят с гукане
заспалото от стаята към този свят неверие.
Толкова тихо.
Събуденото дишане оглежда
по ъглите за капчица надежда.

По съкровените следи на стари отпечатъци

До дървения скрин, по който още се четат последните ми отпечатъци от жълто, което тъй и не измолих за сърце на слънцето от онзи скрит из облаците залез... Остана по поляната, в очите на глухарчета и върху месинговия обков на старата ключалка. Отворя ли най-горното му чекмедже, където спят боите, ще си събудя и съдбата... пак. А тя тъй сладко разделено спи върху изпънатите върхове на четките и в ключовете на китарата, които стягат в струните началото на “ми”... Прозрачни шапки пазят пламъка на тънък замисъл за точките на акварел. Отпор ми дават шпаклите. Замахват сякаш да ме доизграждат. Мирише тъй упойно на боров терпентин. Застиналите цветове, запазили окръглено въздишките на тубите, в очакване стоят да отдадат на жадното платно рисунъка на лист, преди да изгори в огъня на есен... Червени дири водят по-навътре в следите си от пръсти. Две изкривени тубички едва откриват буквите, за да ги прочета: ръждивочервено... синьо-червено... и въглени за рисуване... Не е останало какво да се рисува с тях или това, което са оставили е изгоряло от нажеженото червено и туптящо, прояденото от забрава на ръжда, изстинало до синьото непроницаемо на пренебрегващ поглед, в следа от черен въглен... просто път... Отнякъде дочувам тъпани на болка. Отекват в слепоочията ми. Пресягам се за свещ... Кибритена клечка изсъска, запали фитил и изохка, разлюля душата си на пламък из косите, изгасна в тялото си сбръчкано. Изплашени и сгушени един до друг, по-меките моливи изтъняха до нежността на плахи щрихи. Графитени контури запълзяха, настигнаха гърба на хоризонта. Кой се пресяга там? Тъга, не ти ли стигнаха големите отрязъци от тъмнина, които пазеше с езика на ключалката? Завинаги ли ще се свързваме, когато светлина избухне и отбележат четките разсъмване? Защо събуди пак трептенето на струните?...
А исках само да довърша своя залез... "Камбана без език... петно от восък..." - изплака на салфетката свещта и се изгуби в никога.

Сляпата старица от дюните на хоризонта

Далече, далече, там, където хоризонтът се сближава с представите ми за зелени дюни, живее една сляпа старица. Косите й - къделя бяла, душата й - живот. Разказва приказки на всеки спрял до винаги забързалата се река, прибира вечер облаците в кош, а сутрин с парата на ароматен чай ги пуска… да обикалят и събират цветове за дрехите, които нощем в своите молитви шие за оголелите от скитането сънища. Под пръстите й в дипли будят се иглики, кълба с мечтите на глухарчета, отворените шепи на лалета, от бели люляци най-леки тичинки, браздите на полета и уловеният от мислите й танц на сенки, които спят върху стените нощем, когато свещите сълзят в мълчание. Луната, даже сляпа, очите й обича и крие топлата вглъбеност в тишината, на вятъра, забравил своя звук в нозете на бреза. Небето спуска с капки дъжд накъсани въжета от бягалите с детските крачета люлки. На дните светлината свива, изприда прежда, на гълъбите с гукането я превежда до глухите ръце, които мачкат спомени в хартиените кораби на локвите. С тъгата си, в пътеки утринни увлича всяка друга и пази чисти езерата на очите, донесли пясък от пустиня. Декорите на старото небе закърпва с няколко разцъфнали до синьо макове. А вишните, когато цъфнат, любимата й котка в нощната градина я довежда, дъхът в жуженето на всичките пчели да разтопи в косите на звезди и да покрие жадното море с воал от земна пролет… Когато някой свърши своя път, в леглото на мечтите му го слага. От вечността откъсва на кипарис клонки, с трева, израсла в сянка на забрава ги превързва, поръсва ги с вода, събирана в следите от копита, прибрала образа от волността на грива и с буквите от черно-бяло на пианото ги пуска, в отново оживели за мечти криле от петолиния... Под моста се изплъзва по вълните всяка точка отражение. Последното стъпало тихо ги записва, отмята върху камъните мокрите им мигове, и в скута на старицата отронва нотите, в които тя отглежда на очите си усмивките…

Възкръсване

Голяма нощна пеперуда
с очи се вкопчи
в лъчите светлина,
престъргали стъклото,
отключваше с криле фотоните,
превръщаше ги
в атомите тъмнина зад себе си.
Дъждът пробождаше
сърцата на секундите…
До полунощ оставаше
все толкова,
каквото сочеше и
циферблатът на часовника –
голямата стрелка на кръста,
преди да е изпратила по-малката
да възвести възкръсване.
Мълчанието скърцаше,
едва успяло да загатне
с влязлото присъствие
нескритото си любопитство
за думи от изминалия ден.
Нестройните фалшиви звуци
рисуваха в пространството
представите за възвестяване…
За истината се понесе той.
Да беше дал и разум на душите ни
за просветление на истина какво е…
Остави болката, която да кърви
в черупките върху отнет живот
и залъците сладост
да пресядат в радост,
през спомена за трънния венец
на светлото въздигане.
.......................
Прозорецът преглъща отражения
от перлените водопади на пердетата
с все още ясното съзнание,
че тази нощ ще се промъкне,
за кратко в тях
написаното да премисли.

Преди луната да се вслуша във възкръсване на стих

Да кажа съм готова...
"А ти върви, обичай друга!"
Цветята ще ме утешат с букет.
А вятърът ще ме обрича да те търся
из пролетния сняг на вишнев цвят...
Небето се смали за миг,
докосна залеза,
преди да се откъсне
последната черта на облака
и отнесе завинаги
кълбото от тъга,
избистрило самата дума "обич"
в дъгата на клепач от хоризонт...
Прощавай! Дори "не трябва"
носи вдъхновение,
по пръстите на болката,
през силата, с която диша,
за да прегръща с нея струните...
Поезия върху звука на устните
повтаря краткостта на миг.
На пулса в слепоочията пада мисъл.
Отива си от мен последният ти дъх.
От синьото се стичат
върховете на кристали.
Дълбаят в сянката си
силует през твои щрихи.
Реката, с топла буква "я",
отива да прегръща през нозете хълма...
Погубващо пълзи душа на флейта,
в ръба на чашата изпитва моя слух
приемам ли изминатия път.
Аз няма да те имам...
защото си проблясък в името на залез,
а аз - съня в коси на нощ.
Очаквам да възкръсне тази обич
в безумното мълчание на моя стих...

Споделена мелодия

Когато очите изпеят сълзите на утрото.
Когато листата се скрият в дърветата.
Когато вятърът в тръстиките завърже люлките.
Когато ръцете на треви помолят облак за коси от капки.
Когато от пръстта изплува на крилете парата.
Когато музиката на водата впише тишината.
Когато полет на орел опре с чело скалата.
Когато отлив издълбае с жажда прилива.
Когато пътят избелее от далеко.
Когато цвят на лотос се отвори в дом за лъч.
Когато с всеки миг реката дойде, а после си отиде с друг.
Когато огънят запали на тъмата корена.
Когато лунен лик изплува от дълбокото.
Когато от мъглата се откъснат клони.
Когато точките в кръга затворят себе си.
Когато стъпките оставят такт.
Когато камъните срешат водопад.
Когато сянка затрепти в дъха на свещ.
Когато миналото се засели в спомен.
Ще ме откриеш в своята хармония...

Събуждане

На всички приятели с имена на цветя и дървета... за празника днес.

Поляната просветна утринно. Кълбцата от роса опънатите струни на тревите будят с погалващо търкулване и звук на арфа се понесе към гората. Листенцата поклащат люлчици и първите лъчи на слънцето разтварят златните крилца на сънените елфчета. През няколко акорда се протягат, в мелодията на обой се вплитат и слизат в тъмните места на старата гора. Докосват бледите листа на храстите, рисуват стъпките на валс за аромат по здравец, във водопада на върбата весело се къпят, на вятъра листата под главата дърпат, по устните го гъделичкат, по веждите пробягват. "Деца!", си рече той, приседна до дъба, въздъхна и полетяха пухчетата от глухарчета, тополите изсипаха за танца балеринки, в камбанките лофант очите им погледнаха, разклатиха звънливите прашинки с пръстчета. "Еееех!", въздъхна пак и ябълката го посипа с нежност в розов цвят. Усмихна се, по белезникаво калпаче гъбчица погали, от паяжинка се наведе, капчици отпи и по реката се понесе, като самата волност. Гората махаше за поздрав от птичите крила, пригласяше за валса на цветята и носеше звука на шлейфа...

От вчера, през тази нощ, до днес...

От тишината в стаята е тъмно в ъгъла, където вярата заспива уморено. Разкъсващо тъжи звукът на флейта, слухът разплаква, жаждата гаси, отлита в точните обозначения от квадрати, които слагат мислите в прозореца и връзват белезите на забравата с определения за разстояния от правите лъчи на прах върху следи по пода...
Концентрични кръгове от капки-камъни, като сълзи белеят в мисълта на пясъка, в затвора от оградата на двор, притиснал красотата на една такава тъжна самота под пъпките на ябълка, чертаят още повече застинало мълчание...
Път между раните от залез, върху тавана на небе извива, между невидими от изумление звезди, повтарящи лицата на настръхнали глухарчета от привечер, опитали да си откъснат погледа от отминаващия ден, за да останат цели...
Луната е някъде. Своята орбита пази. Пътуваме заедно, удобно изместили, колкото трябва частици вселена и вместили себе си в тази невидима връзка - всеки сам. Откривам свое в дъгата от четка на друг. Ръката на друг опипва от своите капки по мое платно. Нощта сътворява в нас своето минало. Хвърля сънища в нашите мисли, бърка съдбите ни. После дълго наместваме сутрин картончета от пъзела на този свят из своите погледи...
Цвърченето на лястовиците извежда душата ми от сън. Присмехулникът кос подсвирква на някаква птичка, започнала от фа мажор. Небето се заселва с нетърпеливост на криле... и с жажда да успеят да живеят днес...
Зелените нюанси от тревите, от дърветата се смесват с погледа. От толкова дълбоката безкрайност пресъхват изворите на носталгия, преглъщат я очите ми, между клепачите я скриват и в краищата блесват на усмивка ъгълчета...
Червените крилца на мъничка калинка са стигнали прозореца. Облизват светлината от стъклото до прозрачно. Нетърпеливо с точиците питат колко от време остава, дордето се размекне и сърцето му... Отварям да излезе накъсанато дишане на нощни сънища. Калинката отлитна... Цветята в глинената каничка ще потъгуват малко. Ще си намерят приказка, по бяла прилика, в съседство с шапката на лампата... Време за чай е. Ухае на лайка, на мед, на ванилия. Денят е тук. Потапям се...

Накъсани стихове... от градината, където

***
Косата е посипана със скреж,
а някъде отвътре е сезона лято...
липи ухаят с най-упойващите аромати,
изпращат поздрави със своя дъх
на нашите души,
а времето ще прецъфти във цветове
и пак ще има дни за всеки...

***
Дали не
остарява
времето, тъй както тича?
Обича ли?
Листата мигове
не са ли вече
антики за цветовете от секунди?

***
Крепостта
руши я само времето
и бурените на забвението в
летаргия приспиват
акустиката в залата за срещи...

***
Отлитнаха, сами,
така решиха,
като безмълвен сън в
реално време,
останал
в кутия за загадки,
емблема
на носталгията ни...

***
Отново е време, наречено
бреме, по-скоро - живот.
Или е различие, дали безразличие?
Чудашки въпрос...
А старите мигове, слизат по стълбите...
Морето си търсят, мечтаят за новите...

***
Зората в зов се
аленее, в
криле на птица бавно се
разтваря,
а после
тънко се повтаря по
крайче на
око...

***
Задушно е.
А тъй
далече ми е
съкровеното...
Тревожно в
ъгъла се
крие от
лошите
очи и
тъй
отваря погледа за друго.

***
Ценя
елегантното,
леко
удобното
влизане
край заспали
Атласи...
Тръбачите за
идване нека
да пазят звука си,
а той да е котешка лапичка,
възглавничката й
атлазена,
мълчанието й,
а утре
тръгване едно да няма как да
изненада никой...
ясно и
премислено да се
реди
една
поема,
рими в
амфибрахий,
тема за
известното изгубено...

***
Пусто. Вятърът гони сам себе си.
Разгръща дрехите, облекли хората.
Естетика на суетата търси.
Драма с думи дълбае душата.
Мигове. Толкова кратки, че пълнят
един силует, на открития път,
не веднъж се отварял пред мен
да ме вземе със себе си...

Сутрин... за някого (5)

От купчинките светлина, които вчера, знам, остави залеза под лампите да си оглеждат мисълта, се отдели най-първо нощно синьо. Страхът на покривите от полепналата самота се скри в комините, а пътят избеля. Отвориха се и пътеките. Последва празнично небесно. Стените се измиха и изплуваха. Дърветата отърсиха остатъците тъмно в стволовете, засилиха цвета в пръстта. Последно изпари се дневно синьото. То е основно за небето, особено когато пролетта гостува на земята и изпробва всички цветове в пастелно. Застава в клоните и с дъх рисува свежо, опияняващо импресионистично... Съмна. Мисъл сграбчи погледа и спусна плътните пердета. Заключи всички сетива и се настрои за отключване едва, когато слънцето застане в старт за залез.

Ще нарисувам сънищата си...

Ще нарисувам сънищата си...
Събудих се.
Все още съм в гората
и мисълта ми търси онова дърво,
което топлеше ръката,
приспиваше дъжда
в напуканите устни на кората.
Часовникът заспа.
Единствен знае колко цвят
да сложи под звъна за моето събуждане.
Пропуснах прехода
и ще ми липсва
светлия нюанс зелено на листата.
Притискам поглед в отразените
и търсещи очи върху прозореца,
отпивам глътката пастелно синьо
от пропълзялото краче на утро
и с пръсти търся първите си думи.
Диктува пулса запетаи, многоточия.
От пламъчето на цигара,
дъха на някого да стопли уловило,
припламва главна буква.
Рисувам по короната на пирамида
от още нацъфтелия през тази нощ,
пресипнал да се взира вишнев цвят.
Мъгливо, от росата синьо,
прибавя от цвета за търсене
и хармонично се подрежда
в нозете на дърветата,
облизва с капчици очите на тревите,
посоките на светлината разпределя.
От уличните лампи падат знаци,
че скоро ще заспят и те.
Небето пали цвят след цвят
от първите лъчи на слънцето.
Очите ми откриха и това което търсеха.
Намерих своето дърво
по приликата между тях
и по листенцата с живот...

Нощен цвят

Кап-кап-кап-кап...
Зададен ритъм
с метронома на чешмата.
Нощта от стаята
седи в креслото.
Брои завъртането
през очите на рекламата.
Прави място за мен.
Вече двете сме в ритъм.
Кап-кап-кап-кап...
в един цвят:
за стената,
тавана, за пода -
отсъствие.
Тишината завихря звука
и кръжи.
Чувам своите мисли
след въздишките нощни.
Смисъл намирам
да стигна до край -
ще последвам съвета на ритъма,
да приготвя деня си за работа.
Кап-кап-кап-кап...
Прозорец отварям.
Чувам хората.
Още спят. Всеки в стаята.
Извън света в съня, отвън,
се викат славеи.
Изплуват корабите,
натоварени до бяло с цвят.
Посипват утрото.
Раззеленява.
Кап-кап-кап-кап...