Толкова тихо е след тръгване

Толкова тихо.
Постланото със помнещ прах ателие
мълчи върху боите,
пред стражите на четките
и тежкото от цвят платно.
Оловен поглед дърпа пепелната, розова,
обвеяна с мечти завеса
и вече среща в свойте нощи друга.
Душата на портрета бяга
от отразеното недоумение,
останало да се забравя
в изпълнената от отсъствие
на други сенки стая.
Проекция на маса с чаша чай,
голяма кана за компания
в безсъние на дълга нощ
и плахото надничане на тишина отвън,
загърнала се в самотата на комините.
Минутите една след друга се изтичат
в голямата и празна дума сам.
По покривите лепнат
в стъпките на пеперуди думи,
от кошница на бързащ сателит изпадали.
С разсъмването гладни гълъби
ще тръгнат да събират топлото на буквите,
первазът ще превърнат в сцена
и ще събудят с гукане
заспалото от стаята към този свят неверие.
Толкова тихо.
Събуденото дишане оглежда
по ъглите за капчица надежда.