От тишината в стаята е тъмно в ъгъла, където вярата заспива уморено. Разкъсващо тъжи звукът на флейта, слухът разплаква, жаждата гаси, отлита в точните обозначения от квадрати, които слагат мислите в прозореца и връзват белезите на забравата с определения за разстояния от правите лъчи на прах върху следи по пода...
Концентрични кръгове от капки-камъни, като сълзи белеят в мисълта на пясъка, в затвора от оградата на двор, притиснал красотата на една такава тъжна самота под пъпките на ябълка, чертаят още повече застинало мълчание...
Път между раните от залез, върху тавана на небе извива, между невидими от изумление звезди, повтарящи лицата на настръхнали глухарчета от привечер, опитали да си откъснат погледа от отминаващия ден, за да останат цели...
Луната е някъде. Своята орбита пази. Пътуваме заедно, удобно изместили, колкото трябва частици вселена и вместили себе си в тази невидима връзка - всеки сам. Откривам свое в дъгата от четка на друг. Ръката на друг опипва от своите капки по мое платно. Нощта сътворява в нас своето минало. Хвърля сънища в нашите мисли, бърка съдбите ни. После дълго наместваме сутрин картончета от пъзела на този свят из своите погледи...
Цвърченето на лястовиците извежда душата ми от сън. Присмехулникът кос подсвирква на някаква птичка, започнала от фа мажор. Небето се заселва с нетърпеливост на криле... и с жажда да успеят да живеят днес...
Зелените нюанси от тревите, от дърветата се смесват с погледа. От толкова дълбоката безкрайност пресъхват изворите на носталгия, преглъщат я очите ми, между клепачите я скриват и в краищата блесват на усмивка ъгълчета...
Червените крилца на мъничка калинка са стигнали прозореца. Облизват светлината от стъклото до прозрачно. Нетърпеливо с точиците питат колко от време остава, дордето се размекне и сърцето му... Отварям да излезе накъсанато дишане на нощни сънища. Калинката отлитна... Цветята в глинената каничка ще потъгуват малко. Ще си намерят приказка, по бяла прилика, в съседство с шапката на лампата... Време за чай е. Ухае на лайка, на мед, на ванилия. Денят е тук. Потапям се...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
"Денят е тук. Потапям се..."
ОтговорИзтриванеКакво може да се каже повече?!Поздрави за красивите постинги.
Поезия и проза в едно...
ОтговорИзтриванекартина, звук и ... тишина -
една такава... мислеща, голяма,...
разтапяща се в утрото по игрева.
Да бъде Светлина!
Отдавна не ми се беше случвало да се събудя в светло, пропуснала настойчивия звън на телефона и неговото непрекъснато напомняне, че притежава чувството за време, в което непременно трябва да ме вкара...
ОтговорИзтриванеДнес водех аз, а времето беше навън. Гледах го как превъплъщава мигащите точки от часовника в капките на цъфнали дървета върху хълма ей там, в най-далекото от мен. Разтапяше се в синьото небе, докато се изгубех в себе си. Подскачаше с крачета на врабчета в несрещналата тази пролет дюля. Надуваше балоните на облаците. Чертаеше лъчи между земята и небето и вплиташе онези мигове, с които светеха листенцата от резеда, протегнали вратлета над якичките от пъпките, изпълнили алеите с трепетния шум от разговорите си помежду, как е изпълнено наоколо и с другите сами, открили, че и тъй са заедно...
Един тъй дълъг слънчев ден, като голямото спокойствие на лятното море, а аз - аз бях моделиер на време.
Благодаря ти, Валентин, че си се потопил в деня от думи!
Феичка, радвам се, че си минала оттук! Кратка музика от пътешествие между отразената в прозорците луна, разсипала конфетите от нотите по хълма и по первазите с отблясъци на лампите и тишината на съботния град. Мирише на нощ с хлад, на сън. Забравата за миг е господар по върховете на дърветата до следващия полъх вятърен... "Повей, повей, скитнико ветре!"... Това се казва съвпадение в настроение!
ОтговорИзтриванеПоздрав, добра Фея! Нека вятърът е и твой!
Тук всичко е образи,картини,емоция,усещане за живот.Няма я носталгията от други твои стихове,защото усещанията се преживяват тук и сега.Хубаво е,че има вяра,за да заспива, да даде ред на сънищата и да се събуди с изгрева и потапянето в деня и светлината....
ОтговорИзтриванеПриятелю, нали знаеш, че за мен света е този, който срещам с поглед от парчето, което ми отпуска на прозореца рамката, този, който ме посреща в краткото пътуване от вкъщи до работа и обратно, този на музиката, която слушам, на картините, които срещам в интернет... Пролетта тъй хубаво се разполага в тези ширини и така отморяващо гали очите, че колкото и да е стегната душата, отпускат се и пръстите, впили се до болка в кокала. Светлината е живот, Мите, наистина!
ОтговорИзтриване