Сляпата старица от дюните на хоризонта

Далече, далече, там, където хоризонтът се сближава с представите ми за зелени дюни, живее една сляпа старица. Косите й - къделя бяла, душата й - живот. Разказва приказки на всеки спрял до винаги забързалата се река, прибира вечер облаците в кош, а сутрин с парата на ароматен чай ги пуска… да обикалят и събират цветове за дрехите, които нощем в своите молитви шие за оголелите от скитането сънища. Под пръстите й в дипли будят се иглики, кълба с мечтите на глухарчета, отворените шепи на лалета, от бели люляци най-леки тичинки, браздите на полета и уловеният от мислите й танц на сенки, които спят върху стените нощем, когато свещите сълзят в мълчание. Луната, даже сляпа, очите й обича и крие топлата вглъбеност в тишината, на вятъра, забравил своя звук в нозете на бреза. Небето спуска с капки дъжд накъсани въжета от бягалите с детските крачета люлки. На дните светлината свива, изприда прежда, на гълъбите с гукането я превежда до глухите ръце, които мачкат спомени в хартиените кораби на локвите. С тъгата си, в пътеки утринни увлича всяка друга и пази чисти езерата на очите, донесли пясък от пустиня. Декорите на старото небе закърпва с няколко разцъфнали до синьо макове. А вишните, когато цъфнат, любимата й котка в нощната градина я довежда, дъхът в жуженето на всичките пчели да разтопи в косите на звезди и да покрие жадното море с воал от земна пролет… Когато някой свърши своя път, в леглото на мечтите му го слага. От вечността откъсва на кипарис клонки, с трева, израсла в сянка на забрава ги превързва, поръсва ги с вода, събирана в следите от копита, прибрала образа от волността на грива и с буквите от черно-бяло на пианото ги пуска, в отново оживели за мечти криле от петолиния... Под моста се изплъзва по вълните всяка точка отражение. Последното стъпало тихо ги записва, отмята върху камъните мокрите им мигове, и в скута на старицата отронва нотите, в които тя отглежда на очите си усмивките…