Все още утрото
от нощния си сън трепери.
Настръхналата козина
на сивата мъгла
с несигурната светлина
отхлупва.
Скрежасалите клони на върба
отмерват с глух замръзнал глас
изминатия път на всяка капка.
Брегът, затънал в поза
безразличие,
представите си за опора
преповтаря.
От хълма край реката,
помежду притъмнелите
от есента
изгнили стволове,
денят прехвърли сенките
в небето,
притисна облаците
сред комините...
Закапа.
Прозорците повториха
размазаната му гримаса.
Стените свиха цветове,
из мокрите бразди потекоха.
Дърветата се сгърбиха
под маските на голи мисли.
С окъсаните си листа
обувките в калта прикриха.
От тротоарите,
под стъпките на първи минувач,
шумът изпърха с плач.
Автомобил, с ръждясал ранен глас,
отвърза светофарите...
Не взех чадър.
Излязох.
Дъждът, на жълтата ми шапка,
ще разказва как...
от есенното утро чул...
Художник Erin Spencer
четвъртък, 28 октомври 2010 г.
вторник, 19 октомври 2010 г.
Как есента пристигна при едно малко таралежче
На дъщеря ми Яна...
Слънцето току-що бе спуснало лъчи в една сребриста паяжинка между бодливите иглички на елхата. Люлееше лицето си във всяка капка, достигнала нослетата на връхчетата й. Когато нападалите през нощта листа на старата, прегърбена от плодовете дюля, се размърдаха. Подаде се учудена муцунка, две ококорени очички и две ушенца под бодлички… „Апчих” – муцунката издаде звук. Очичките се заоглеждаха. Побутна слънцето с пръст топъл лъч три капчици и те се шмугнаха покрай ушичките, погъделичкаха бодличките. На таралежчето. Да, това, което кихна беше Чудомир, едно такова малко таралежче, което от лятото живееше с майка си на малка къщичка в градината. То тъкмо беше се събудило. Майка му излизаше сутрин рано и го оставяше да си поспи. Тя обикаляше полето, близката гора. Събираше билки, плодове и орехи, гъбки и шипки за зимата. „Апчих” – пак кихна таралежчето. Изглежда пеперудка беше поръсила повече прашец от крилцата си и сега той му гъделичкаше нослето. Докато ситнеше през градината, все още се чудеше: как тъй, защо е спало под завивка от листа? Чия ръка е шила нея през нощта? Защо листата са оранжеви, червени, жълти? Изведнъж, току пред него, тупна нещо и се изтърколи сред хризантемите. Сърчицето му заби по-бързо, но любопитството го приближи по-близо. „Яяя, каква червена ябълка, - ококори очички, докато изрече Чудомир. - Като в онази книжка на Юлето, която вятърът все тъй разлиства под сайванта.” Гризна парченце. Беше сладка и сочна. Гризна пак. Напълни бузките и замижа от удоволствие. След като закуси хубаво, Чудомир се зае да потърси бързите си и бъбриви приятелчета лястовичетата. Но тях ги нямаше нито в гнездата, нито да пърхат волно в небесата. Мина покрай шипковия храст. Той пъчеше гърди с червен гердан и никак, ама никак не искаше да се закача с остри щипки. После наближи семейството тикви, които цяло лято му даваха чадърчета за сянка от листата си. Бяха се облекли в жълти ризи и видимо много наедрели се припичаха на слънце. В края на улицата, където гордо стърчеше еднокракия дървен стълб и крепеше на главата си голямото щъркелово гнездо, беше тихо. Таралежчето много се зачуди: „Къде ли са се скрили шумните му обитатели?” Неусетно стигна гората. Пътечките, които водеха из нея, се бяха заровили в шума. Замисли се над тази странна случка. Някой току над него се разсмя. Чудомир погледна в клоните: две катерички скачаха, размятваха опашки, прехвърляха в торбичките си жълъди. Едната я изпусна. И плисна дъжд от жълъди, и се набодоха в бодличките на Чудомир. Рунтавелките прихнаха на тази своя щуротия и запремятаха смеха навътре из гората. А таралежчето се натъжи. Обърна се назад и тръгна към дома. Вървеше бавно и унило. А жълъдчетата върху гърба подрънкваха припряно закачливо. Когато стигна по средата на полянката, едва не го събори на земята заек. Добре, че се подпря на гъбка, та не падна. Изправи се и тръгна пак. Толкова беше се замислило, че даже не усети новия товар – до жълъдите се поклащаше с голямата си периферия, спасителната гъбка. Таралежчето прекоси двора и когато се наведе да влезе през входа на дупката, където се криеха, когато валеше, се зачуди защо едва премина. Вътре ухаеше на ябълки, на къпини, на мащерка, на мама... „Мамо, мамо, ти си тук! Мамо, защо ги няма лястовиците? Защо и щъркелът не трака с клюн? Защо днес шипката не се заяжда с мен? А тиквите защо са жълти? Защо пътечките се крият в листни дрехи?” Майка му се усмихна и топло го погали с поглед: „Виж ти, детето ми любимо е пораснало! Събирало е гъбки, жълъди, въпроси – рече тя”. Остави жълъдчетата в килера, а гъбката – на слънце да изсъхне, наля по чашка ароматен чай и отговори: „Днес лятото си тръгна, мило! На лястовиците с крилете отлетя, на щъркелите подир тракането с клюн към топлото на юг се спусна. Нощес ветрец повя, доведе есента. Тя е художник, като пролетта, но знае ярки шарки. Облича ябълки и круши, дюли, грозде в сладки дрешки. Рисува нощем по дърветата, а от листата шие ризки за пътеките, за храстите, да са дебели, да им е топло под снега на зимата. Приспива пъпките по клоните за зимен сън. И луковички на лалета слага в кошница. Та щом забарабани в первазите капчук, щом съмне под камбанка на кокиче и се отрони от ледена висулка топла капчица, да ги намери пролетта и да им нарисува цветове и стъбълца...
Ето, това е есента, дете. Тя идва да припомни, че трябва да се сбират плодове, да се подготвят всички за студа, да знаят, че труда от лятото намира благодарност тъй и в зимни нощи с нас дочаква пролетния глас..."
Слънцето току-що бе спуснало лъчи в една сребриста паяжинка между бодливите иглички на елхата. Люлееше лицето си във всяка капка, достигнала нослетата на връхчетата й. Когато нападалите през нощта листа на старата, прегърбена от плодовете дюля, се размърдаха. Подаде се учудена муцунка, две ококорени очички и две ушенца под бодлички… „Апчих” – муцунката издаде звук. Очичките се заоглеждаха. Побутна слънцето с пръст топъл лъч три капчици и те се шмугнаха покрай ушичките, погъделичкаха бодличките. На таралежчето. Да, това, което кихна беше Чудомир, едно такова малко таралежче, което от лятото живееше с майка си на малка къщичка в градината. То тъкмо беше се събудило. Майка му излизаше сутрин рано и го оставяше да си поспи. Тя обикаляше полето, близката гора. Събираше билки, плодове и орехи, гъбки и шипки за зимата. „Апчих” – пак кихна таралежчето. Изглежда пеперудка беше поръсила повече прашец от крилцата си и сега той му гъделичкаше нослето. Докато ситнеше през градината, все още се чудеше: как тъй, защо е спало под завивка от листа? Чия ръка е шила нея през нощта? Защо листата са оранжеви, червени, жълти? Изведнъж, току пред него, тупна нещо и се изтърколи сред хризантемите. Сърчицето му заби по-бързо, но любопитството го приближи по-близо. „Яяя, каква червена ябълка, - ококори очички, докато изрече Чудомир. - Като в онази книжка на Юлето, която вятърът все тъй разлиства под сайванта.” Гризна парченце. Беше сладка и сочна. Гризна пак. Напълни бузките и замижа от удоволствие. След като закуси хубаво, Чудомир се зае да потърси бързите си и бъбриви приятелчета лястовичетата. Но тях ги нямаше нито в гнездата, нито да пърхат волно в небесата. Мина покрай шипковия храст. Той пъчеше гърди с червен гердан и никак, ама никак не искаше да се закача с остри щипки. После наближи семейството тикви, които цяло лято му даваха чадърчета за сянка от листата си. Бяха се облекли в жълти ризи и видимо много наедрели се припичаха на слънце. В края на улицата, където гордо стърчеше еднокракия дървен стълб и крепеше на главата си голямото щъркелово гнездо, беше тихо. Таралежчето много се зачуди: „Къде ли са се скрили шумните му обитатели?” Неусетно стигна гората. Пътечките, които водеха из нея, се бяха заровили в шума. Замисли се над тази странна случка. Някой току над него се разсмя. Чудомир погледна в клоните: две катерички скачаха, размятваха опашки, прехвърляха в торбичките си жълъди. Едната я изпусна. И плисна дъжд от жълъди, и се набодоха в бодличките на Чудомир. Рунтавелките прихнаха на тази своя щуротия и запремятаха смеха навътре из гората. А таралежчето се натъжи. Обърна се назад и тръгна към дома. Вървеше бавно и унило. А жълъдчетата върху гърба подрънкваха припряно закачливо. Когато стигна по средата на полянката, едва не го събори на земята заек. Добре, че се подпря на гъбка, та не падна. Изправи се и тръгна пак. Толкова беше се замислило, че даже не усети новия товар – до жълъдите се поклащаше с голямата си периферия, спасителната гъбка. Таралежчето прекоси двора и когато се наведе да влезе през входа на дупката, където се криеха, когато валеше, се зачуди защо едва премина. Вътре ухаеше на ябълки, на къпини, на мащерка, на мама... „Мамо, мамо, ти си тук! Мамо, защо ги няма лястовиците? Защо и щъркелът не трака с клюн? Защо днес шипката не се заяжда с мен? А тиквите защо са жълти? Защо пътечките се крият в листни дрехи?” Майка му се усмихна и топло го погали с поглед: „Виж ти, детето ми любимо е пораснало! Събирало е гъбки, жълъди, въпроси – рече тя”. Остави жълъдчетата в килера, а гъбката – на слънце да изсъхне, наля по чашка ароматен чай и отговори: „Днес лятото си тръгна, мило! На лястовиците с крилете отлетя, на щъркелите подир тракането с клюн към топлото на юг се спусна. Нощес ветрец повя, доведе есента. Тя е художник, като пролетта, но знае ярки шарки. Облича ябълки и круши, дюли, грозде в сладки дрешки. Рисува нощем по дърветата, а от листата шие ризки за пътеките, за храстите, да са дебели, да им е топло под снега на зимата. Приспива пъпките по клоните за зимен сън. И луковички на лалета слага в кошница. Та щом забарабани в первазите капчук, щом съмне под камбанка на кокиче и се отрони от ледена висулка топла капчица, да ги намери пролетта и да им нарисува цветове и стъбълца...
Ето, това е есента, дете. Тя идва да припомни, че трябва да се сбират плодове, да се подготвят всички за студа, да знаят, че труда от лятото намира благодарност тъй и в зимни нощи с нас дочаква пролетния глас..."
понеделник, 18 октомври 2010 г.
Каменна брошка
Измивам сънищата си
и преобличам с мисли
образа,
в лицето ми останал гол.
Горчиво сива риза скрива
душата в двора й.
От копчетата капе мед,
с пелин от виното,
наливали ръцете ми,
на самотата нощна
за утеха,
на тази нейна древност,
плакала у мен.
Сакото ме държи
в прегръдка.
От жадните за топлина
ръкави
ръцете ми изтичат.
И с брошката
от вкаменели думи
сърцето си
заключвам зад решетка…
и преобличам с мисли
образа,
в лицето ми останал гол.
Горчиво сива риза скрива
душата в двора й.
От копчетата капе мед,
с пелин от виното,
наливали ръцете ми,
на самотата нощна
за утеха,
на тази нейна древност,
плакала у мен.
Сакото ме държи
в прегръдка.
От жадните за топлина
ръкави
ръцете ми изтичат.
И с брошката
от вкаменели думи
сърцето си
заключвам зад решетка…
петък, 15 октомври 2010 г.
Сутрешно... на някого... от днес
От съня се измъквам. Влизам в себе си тайно. И отключвам врата след врата. Търся. Кълнове. На мисли. От различните думи-семена...
Мислех си (така и не пораснах, да не вярвам толкова дълбоко на думите, преди да са пренощували по-дълго в мен)... Мислех си, че има смисъл да обичаш, да даряваш светлината от очите си, да топлиш с дъх ръцете си, в живота сам, за да погалиш с топлина годините, изписани върху едно лице, да срешиш тревожните му мисли с пръсти... Егоистично е. Да очакваш насреща си това, от което имаш нужда. В черупчести веднага се превръщаме, когато искаме да си запазим алчно своето. От всякоя попаднала в слуха ни дума, изграждаме в черупката си клетка. Хем думата да не стои свободна, за да ни казва, хем да е по-наблизо, да я изричаме, когато ни потрябва... Изменчивата ни природа рисува дрехите на изражение с такива цветове, че да прикрие в нас войната и жаждата да нараняваме, когато някой е докоснал дума от черупката... Пред ликовете си в дланта, задаваме въпроси. Преоблечени. Тъй както шутове. За да не ни е страх от срещата. С отпечатъците истина на нашата съдба. И бягаме от нея зад мисълта, че в нас е сигурният свят... Едва, когато се зазидаме, разбираме, че си я носим... в дланите.
понеделник, 11 октомври 2010 г.
Нарцис...
Денят въжета свлече.
По хълма
с край за хоризонт.
Ръбът на остър облак
плъзна нож.
Небето от земята сряза.
От всички краища
мъниста плиснаха.
Заблъскаха стъклата
нишки дъжд.
От лявата страна
на мисълта ми,
проблесна ъгъл...
Точно. Огледало.
И се забравиха,
из него,
дъжд, небе,
до съмване, поне...
Усещане за вятър
издърпа топлината
през прага на вратата.
И стаята запълни
с изстиналите кубчета
въздушни молекули...
да се види...
Измит,
до алчност за отблясъци,
повдигна чело тротоара...
И се приспа.
С короната
от есенни листа...
И мисълта за сцена...
Сред променливата на локви
ревниво очерта със светлина
ликът си уличната лампа.
Избистри го
сред многото дъждовни капки.
И завидя...
На образа си...
Своя…
Художник, Vladimir Kush
По хълма
с край за хоризонт.
Ръбът на остър облак
плъзна нож.
Небето от земята сряза.
От всички краища
мъниста плиснаха.
Заблъскаха стъклата
нишки дъжд.
От лявата страна
на мисълта ми,
проблесна ъгъл...
Точно. Огледало.
И се забравиха,
из него,
дъжд, небе,
до съмване, поне...
Усещане за вятър
издърпа топлината
през прага на вратата.
И стаята запълни
с изстиналите кубчета
въздушни молекули...
да се види...
Измит,
до алчност за отблясъци,
повдигна чело тротоара...
И се приспа.
С короната
от есенни листа...
И мисълта за сцена...
Сред променливата на локви
ревниво очерта със светлина
ликът си уличната лампа.
Избистри го
сред многото дъждовни капки.
И завидя...
На образа си...
Своя…
Художник, Vladimir Kush
петък, 8 октомври 2010 г.
Време е...
Време е.
За всеки миг,
забравен в шала.
За пръстите,
докосвали едва
цвета
в илиците на ризата.
В писмата за дъжда.
В цветята от градината,
с напразната мечта
да са букет.
Време е.
За капките,
пресекли пътя
на златната река
от дълги фарове.
Време е.
Да си отрежем светлина
от всяка сбъдната дъга,
описала момент
в живота на махалото.
Време е.
Да споделим с очи
секунди в залез.
В прозореца отвън
да скъсаме
афишите за дъжд.
И да отключим в себе си
вратата,
с ключа,
останал под
изплаканата изтривалка
на душата.
Време е.
Да скрием миналото
в снимките
и да го отразим в сега...
Не е достатъчен часовник.
Само.
А трябва и ръка.
Която да го пренесе.
И затова...
е време...
Художник, Vladimir Kush
За всеки миг,
забравен в шала.
За пръстите,
докосвали едва
цвета
в илиците на ризата.
В писмата за дъжда.
В цветята от градината,
с напразната мечта
да са букет.
Време е.
За капките,
пресекли пътя
на златната река
от дълги фарове.
Време е.
Да си отрежем светлина
от всяка сбъдната дъга,
описала момент
в живота на махалото.
Време е.
Да споделим с очи
секунди в залез.
В прозореца отвън
да скъсаме
афишите за дъжд.
И да отключим в себе си
вратата,
с ключа,
останал под
изплаканата изтривалка
на душата.
Време е.
Да скрием миналото
в снимките
и да го отразим в сега...
Не е достатъчен часовник.
Само.
А трябва и ръка.
Която да го пренесе.
И затова...
е време...
Художник, Vladimir Kush
Абонамент за:
Публикации (Atom)