петък, 25 септември 2009 г.

Портрет от сън

От онзи сън, по който
имах още от боите за рисуване,
на образи,
преминах с пръсти
и събрах чертите ти...
и върху бялото платно
на този ден
положих крехките ти
очертания...
наподобих
излъчването ти от вятъра,
от който имах много съобщения,
по скулите добавих карамел
от прегоряло слънце,
по челото прокарах пътища,
от твоите... те са съдбата ти,
а някои им казват просто бръчки...
по устните ти има прах
от всички спомени
и затова са сухи...
очите ти...
не мога тях да видя още,
не се издава този цвят...
и затова се връщам пак...
в съня си...

четвъртък, 24 септември 2009 г.

Когато имаш нещичко... като очакване

Едно, две, три…
Как лесно се брои.
А дните?
Как преброяваш тях?
Как се преборваш
с мислите за часове?
Броим и тях.
Не спим.
Заспиваме.
И в утрото
се будим...
пак броим…
Едно, две, три…
И розата
на слънцето
се появи.
Галантно,
с реверанс,
тъй както
твоята ръка
ще ми остави
пред вратата цвете,
когато
и броенето
е свършило…

сряда, 23 септември 2009 г.

Тишината... аз

Немисъл
по мисъл
не вярва,
изплита се
в нишката дъх.
Неправда
правдива
присяда,
пресяда
от цветност
в духа.
Залагаш,
залягаш,
раздаваш,
дълбаеш,
отваряш,
не пазиш се…
вглеждаш се...
колко дълбоко
си влязъл
навътре...
изгубил си?
себе си?
чувствата?
много давал си…
непотребен си...
Свършиха думите…
с край…
безпощадно…
бич…
без оБично…
изведнъж
се изля
тъмнината
от нищото,
в светлината,
преля
и настана онази,
красива тъга
в тишината
на стаята,
освети се от нямане,
затрептя,
облепи ме,
разголи ме
и ме сви
до върха
на иглата от страх…
не успя да ме пръсне…
няма ме…
нито в думите,
нито в мислите,
нито в стаята…
тишината съм,
пустата,
изкънтяла
от празното,
пирамида
без връх
и в пустинята
пясъка,
разпиляна
от вятъра
в атоми,
песъчинкови,
тежест
и бреме за всеки,
по когото
са стъпвали
мислите…

----------------

01.09.2008 г.

вторник, 22 септември 2009 г.

Отново за часовниците

Отдавна полунощ удари,
а стълбите са празни.
Бал нямаше
и Пепеляшка тъжно сбира
в далечен ъгъл от прозорец
късчета небе,
осиротяло от звезди,
когато и луната няма.
Крадецът на илюзии,
облякъл рицарски доспехи
с надпис “време”,
размахва копията на стрелки
от кулата на стенния часовник,
разсича думите за вятър,
на мелниците,
пред които е застанал,
пресича пътищата им,
а после бяга,
търси невъзможност
в сливане на двете
точно по ъгъла,
останал от последната им среща.
На всеки кръгъл час
се разминават… вечно…

петък, 18 септември 2009 г.

На Ра...

“О, одиночество, как твой характер крут…”
Белла Ахмадулина

Нощта намери
тон на тихо.
В заглъхващите стъпки
се стопи.
Приятелите си отидоха…
А тъмнината,
завинаги изгубила чертите,
заплака скришом,
в шепите се скри…
Изстинали кресла.
Без глас китара.
На празни стаи по праха,
рисува времето забрава.
Едничка враната,
в онази фотография,
отглежда камъни без имена.
Луна, с небе от страх покрила лик,
страст към предателство очаква.
Студ, в кръг от голи обещания,
превръща в твърд характер самотата.
По крайчето на жест,
в откъсната въздишка на листенце,
прокарва пръсти вятъра.
Протяга длани, хваща
светулките от мъдростта на кръговрата.
Отиват си сами листата,
разтварят тайните си пред земята,
пред корените на дърветата,
с гнезда на птици вплетени из тях,
на совите пред виковете,
отекнали под шапките върху комините…
Отрони ехото им очертания.
На плакалата тъмнина сълзите
ги приеха…
И просветля нощта…
от спомнените ликове…
тъй както пролетта,
когато си възвръща паметта
по пъпките към новите листа…

четвъртък, 17 септември 2009 г.

Зелена купа с камъни

Полетът беше толкова дълъг, колкото очакване на VIP-персона, закъсняла поради задръстване. Не успя да си помисли даже за неща от вчера. Дните, за които се очакваше да бъдат по-разтеглени, ужасно бавни, защото щяха да са последните от работния двумесечен цикъл, постави в чантата с отчетеното досега. Старателно си отбелязваше, като в казармата, изминалите. В останалите влизаше последователно. И винаги започваше от днес.
Слънцето хапеше през ризата и пускаше по нажежена песъчинка във всяка пора да боцка до кристалчето солена пот. Хотелчето, което претендираше да носи името “Сер ал Сахра”, Тайна на пустинята, прибра багажа му в една от скромните си стаи. Подредбата й надминаваше най-смелите представи за килия на отшелник. Извади първите неща, които щяха да му трябват. Изпита малко завист към тези, които оставаха в куфара. Посегна да издърпа кърпата, която го загръщаше, излизаше ли да наглежда сондите. От нея нещо се изтърколи. И изненада него също, както пода. Наведе се и изведнъж си спомни. «Като ги сложиш едно до друго им нарисувай кръг и ще ти заприличат на каквото трябва.»... “Има място за малкото в голямото.”… “Изгубената граница между оцеляването на човек и птица…” Като лавина го затрупаха разхвърляните откъси от вечер… Двете пустинни камъчета, които намери близо до обекта… а можеше да е и точно обратното… “Мога да ти ги изпратя… ако ги искаш… Всяко излъчва определена енергия”… “Някои му казват дзен… но е по-скоро необходимост на ума от интуиция и от енергиите на нещата да не си пречат, а да се допълват”… Тъй както се бяха спрели до крака на масата, наистина приличаха на бъдеще от път. Отвори папката, където хартия пазеше отчетите, взе бял лист, издърпа един молив и нарисува кръг. Зеленият цвят извика въображението му. Постави камъчетата в средата на... “зелената купа”. Взе кърпата. Излезе…
Пред входа вече го очакваше невзрачното возило, за което нямаше прегради в пясъците, а ако някой го оставеше и на Луната, навярно щеше да открие в тъмната страна частичка светлина, за да достави на самата нея възможност да се види. По пътя срещаха натирени камили, туристи, продавачи на пустинни рози, “таксита”, теглени от дългоухи, видимо непроявяващи инат магарета. Палмите свършваха изведнъж, уплашено се дръпваха от парещия зной на пясъка, оттатък сенките им. Белееха полетата на разтопените скали, тук-там на тънички крачета се държаха мършави, прогнили като стари зъби. А пясъците алчно пъплеха, крадяха плът под тях, предъвкваха им свежестта и сивата, безчувствена и мъртва маса, оставяха на слънцето да я довърши… до цвета на цялото останало… От хоризонта се издигнаха стени. Колкото повече се приближаваха към тях, стените сякаш се изпълваха с нагорещения до крясък въздух и в ужас от невъзможността да се спасят и да избягат от пустинята, изстиваха до разтопен кирпич...
Обектът беше от белязаните, с гриф върху съпровождащите документи: “Специално разрешение”. Историците помежду си го наричаха “изоставения град”, а в трудовете си го споменаваха като “храмови руини на светилище с неизяснен произход, поради постоянна смяна на управляващите страната правителства”. Властите го използваха за разменна монета при преговорите с враждуващите племена, а от чуждестранните фирми, които търсеха под пясъците заровените от природата богатства печелеха с него по три пъти на проект. Местните го избягваха дори и в мислите си. Страхът обитаваше единствената здрава кула, стъпил върху покрива й твърде сюрреалистично. Надничаше с очите на отворите за прозорци в стените и дишаше от дълбините на непресъхващия кладенец, останал единствен да живее в този град…
Докато утаеният по пътя ситен пясък бягаше от гумите на джипа, в следите си от памет мъжът намираше пролуки. Сякаш времето се късаше, а пелената, която с тъмната неясност на забрава бе прикрила проходите за завръщане в познатото на случилото се, изгаряше от зноя… “След този завой има още две къщи… После погледът се спира на голямата стена, върху която са рисували още дедите ни града… Пред нея сядат в сянката й в късния следобед знатните мъже, облекли сините си роби и местят с пръсти кехлибарените топчета в кръга на броеници… Оттам посрещат шумното спокойствие на заспиващите пясъци, които слизат по брега на дюните да слушат разказите за далечни дни, отседнали край огъня да пренощуват… Зад сухите треви, прегърнали нощта в сатененената риза, изплетена от вятъра, за да не се изгуби в нечий сън, ме тегли мисълта за дом… Арифа! По бялата ти кожа ще изпиша името на цвете… по-бяло и от твойто име!”…
Внезапното спиране на автомобил, когато пътят под теб е от пясъци, насища цялото ти тяло едновременно с усещането за притегляне към дъно и за точния момент на душата, когато е разбрала, че мисълта е толкова въздушно лека, колкото и въздухът в крило на птица и ще отлита... И винаги забравяш тази, която преди малко здраво си държал… През кърпата пролазва миризмата на горещото машинно масло, а след нея бавно се промъква до слуха и тракането на стоманените механизми на сондите…

сряда, 16 септември 2009 г.

Заради тях

*Всяка част от нас е лодката,
която носи памет,
както капката,
откъсната от облака
за път между очи,
които правят мисълта
от нишка в мост,
по който ще премине този,
за който някога е писано
в една от притчите,
белязали страха от пропаст:
“Под водопадите
следите се запазват
най-добре,
ако успееш да се уловиш
за падащата пелена,
която устремява силата
на капките вода да са река”…

* Сънят,
когато разполага
с времето,
а птиците
от облаците
шият дрехи
и разпиляват мислите
в частици от секунди,
вълните крият
топчетата пясък
в мидите
и инкрустират с тях
ръба на въртележки…
Небето си люлее
детството на тях…
морето го приспива
с песен…
коралите се смеят,
както някога…

* Конете на мечтите ни
преследват светлина,
заплела огън от сърца
из гривите
и някога ще я достигнат
в погледите на звезди
и ще оставят прах
от пътя си
в опашка на комета…
така ще виждат винаги
и този,
по който някога
са тръгнали…

* Далече,
в полетите
на разрухата,
където
тегнат мисли
от забрава
и пътища
към къщи
държат
в ръцете си
застинали желания
на ветрове
за дом в пердета,
небето готви
тротоарите си
за летища…
Ще приюти
последните надежди
на вселената,
преди
да се затвори
светлината
за планетата…

* Няма как да помниш
колко много знае
този свят за теб…
стоиш в голямата среда
от звуци,
с които се изпълва
пътят ти,
а ти следиш живота
на онези точки,
застинали в очите
за зеници…



понеделник, 14 септември 2009 г.

Кристалната решетка от въпроси


Върнах ли се?...
Отиваме си
и се връщаме...
А може би
не сме си тръгвали?
А липсата отнякъде...
тя значи ли,
че нас ни няма?...
Забравяме доброто,
защото често
сме си безразлични
какво запомняме,
какво оставят в нас
приетите души...
Загърбваме посоките,
в които сме вървели...
докато сме търсели...
Какво?
Успехи след завоите?
Ръцете си,
забравили да галят?
Думите, пресечени
с неудовлетворението
от себе си
и с правото си
да живеят теб?...
И рамото,
върху което
някога сме плакали,
днес в струпеи от рани
(кой беше казвал,
че отрежат ли
ръка, крило,
усещането,
че са с теб остава?)
на бузата ти не приляга,
защото ще остави
болка за следа?...
Е, аз се върнах...
У дома?
Където и да е...
където съм добре...
Като оставих там това:





Когато изгубиш светлината
и лепкавата длан на мрак
ти скрие взора,
в изповедалнята на словото
прекрачваш…
А тя е винаги на мястото си...
стара гара,
непригоден,
без релси коловоз,
приел последно
свой локомотив,
от който може нищо да не става,
но изповядаш ли му се,
добива сила, вяра,
възпроизвежда твоите мечти
с пресипналия глас
от спомена за пара...

неделя, 13 септември 2009 г.

Предчувствие за сън

Върху унесен в дрямка следобяд,
дъждът поръси първите слова за губер.
В градината тежат от дар
смокиня, ябълка и нар.
От пожълтелите листа
на белостволата бреза,
която пази цяло лято ъгъла
за срещата на двете улици,
започва песента на тази есен.
Докосва галещо тревата,
завива семената
и търси из пръстта кафявите очи
на луковичките от пролетни лалета…
Ще скрие миден дъх до тях,
от тялото на юли...
и загорели ласки бриз …
и ноти няколко,
които бързайки да скита,
изсипа от поля на август
с безгрижната свирня щурец…
от празници останал шум
и незапълнени квадратчета за празници...
Слухът в земята ще се стопли.
И дни ще израстат на пролет…

четвъртък, 10 септември 2009 г.

Бягство... или как луната сее мечти

***
Когато сложи кафето на огнището, изключи мобилния си телефон. Прибра го в джоба на жилетката. Завръщането, всъщност, беше бягство. Нейното. Не искаше да се превръща в никоя за себе си. Усещаше се вече с липсващи нозе. Не ходеше като преди. Затъваше сама из стъпките си… Не виждаше лицето с дни. Очите й я търсеха из огледалото… Намираше, че няма как да бъде забелязана от някой, когато е изгубила парчета личност... Полека взе да губи връзките с приятели. По улиците с хора бързаше и трескаво следеше хода на асфалта, на тротоара, на алеите или изобщо ги избягваше, като не ги намираше - оставяше ги вън от прага. Тъга я стягаше за гърлото по-често и от ударите на кръвта във вените. Животът обикаляше по тънката връвчица на тъжната й примчица и не намираше наоколо ни клонче, ни издадена скала, като протегната ръка, ни даже рог на зрееща луна да се захване и да се пребори с пропастта… Обличаше лилавата, червената, оранжевата рокли. Поглеждаше се в огледалото. Тях виждаше, но те какво обличаха – не знаеше… Трябваше, трябваше отново да изпълни себе си. Когато разговаряше по “скайп” с дъщеря си, тя непрестанно й повтаряше: “Когато се върна, моля те, мамо, искам теб да намеря, моята майка, тази, която познавам, не тази, която отсъстваше от дрехите, когато ме изпращаше на гарата!”…
Напоследък се чувстваше натоварена с умора, с думи, с грижи. Тежеше даже сутрин, когато винаги бе толкова свободна, лека, когато всяка нощ сънят успяваше да изгребе утайката от сивотата. “Тъгата, знам, тежи особено у мен... А има ли способността да се предава с тежест и през разстояния на думи? А лошотията дали и тя от тях се храни? Обидата защо отбягва прошката? Защо доскоро близък на душата, най, те заличава от света си?... И трупаше все новите “защо” на кладата, върху която винаги стоеше и стъпваше все по-нагоре, а основите горяха. Крещеше, задушаваше се от височината, от страха, че този връх от хората отдалечава и търсеше опора от небето или от някой, там случайно полетял, за да я види… Гласът на мислите й секваше… Кой щеше?... Та можеше ли?... Щом е непълна, щом се разпада?... И сплиташе пръстите си в краищата на пъстрия шал, завързваше се за дръжките на кошницата…
Не проумяваше защо се случваха онези мигове, в които равновесието се разпределяше, дори да липсваше еднакво и за двете страни… Отнякъде се спускаше зора, покриваше с воал от други детайли стаите, отваряше в терасата простор към залезите на море и хоризонт с препълнено от лодки, от много синьо и шум пристанище, с кристалчетата влажна сол върху прозорците… и делвите с цветя от вътрешния двор, и тихата гълчава на деца сред тях… и тя… следи как пръстите на дядо й топят парчето глина и бавно ваят гърлото на кана, отварят още малко, за да се влее в нея първо тишина… а после точно следва всичките заучени от дълго наблюдаване движения, самата тя прави дръжките на чаши или заглажда елипса на амфора, пропуска с влажната ръчичка светъл лъч, проврял се тънко от отдушника, крачето й задава ритъма на колелото, а този лъч, без край, кръжи в заобленостите, нанизва ги една над друга и ту ги приближава, ту отдалечава с пръстени на време… и вдъхваше от топлината на пещта… и жадно чакаше да почне да рисува… започваше от цокъла… червен и краен като залез, стъпил в мрак… след него следваше издутата и вдъхновяваща въображението част – кафеникаво-бронзова, цвят с уют на дом пълзи нагоре в четири устремени ивици, провира се през спокойно извили се кръгове, наподобяващи слънца, които ту изплуват, ту потъват зад матовия хоризонт, в ръба, запазил от дъха на залеза… Всъщност, дядо й беше строител. Трагично загина много отдавна. Погълна го придошлата, малката и скътана между хълмовете на селото река, подивяла в нощта на една буря… Защо й се явяваше тогава този мил старец, облечен в синя роба, извезана по краищата сякаш от щастливите лъчи на слънце?! Чий беше този дом, в който непрекъснато откриваше свои неща?!...
Въпросите увиснаха като прах из въздуха. Съвсем отблизо и изненадано тропна резето на портата. Изскърцаха несмазаните панти. Въпросите сами си се прибраха в мислите, а те се вслушаха… кой тътреше припряно галоши по цимента?!
“Отзарана викам аз на бабата, бабо ма, не чу ли, лаеха кучетата на човек нощес? А тя пустосва. Дошъл е, вика, брат ти, Свети Петър, от оня свят да те прибира. Кой, бре, в тоя пущинак ще тръгне нощем? И ангели не идат вече тука. Кого да пазят? Откак окрадоха иконите на църквата и духовете на светците ни заобикалят… Аааа, на човек лаеха, викам. Ще ида да разгледам, да разпитам, а после ще ти кажа, че да разбереш, че още чувам… Ха добре си дошла, сине!" И бай Манол протегна двете си ръце. А тя ги взе. Целуна жилавите пръсти. В очите му се замъгли. Една сълза открито се търкулна върху косите й… “Добре заварила да съм, бай Маноле! А ти да си жив и здрав да срещаш тук хора!... Чакай да ти изнеса столче, чакай!” И се забърза към зимника. Донесе едно трикрако, с дълги, като на агне крака. Сложи го на края на стъпилата вече върху тревата сянка, хвърлена от ореха, и приседна в скута на огнището. Старецът намести по-удобно столчето под себе си, опъна си елечето, закопча едно несъществуващо копче, приглади с длани плетката и се засмя. “Да съм изряден, чедо. Тъй де, пред мен седи жена… То остарях дотолкова, че трудно меря стъпките, ама забравям за това, кога такива като тебе видя... От мен да знаеш, нито душата остарява, ни мерака! А в тая пустош от женски род са само кравите на бай Юрдан и пуйките на стрина Пена… Е, не съм забравил бабата... И да й кажеш... Очите помнят най-много неща, а старостта обича да ги иска.” Бай Манол въздъхна. Погледна жената, небето, огнището, ореха и сякаш всички тях завърза с тоя поглед. “Забравяй всяка лошотия, сине! Оставяй място в себе си за спомените на очите!”…

***
От вечерта прибра багажа си. През дългите години скитане научи точните си нужди да са малко. Утре тръгваше. Преместваха го по-навътре в пустинята. Обектите сменяше често. Работата не му тежеше, защото я приспособяваше към навиците си. Новото място нямаше да му предложи интернет. “Ще ме забравят… Незапомнилите - може… А помнещите - те няма да се побоят от време…” Погълна с поглед почерка от сканираните “истински” писма и ги предаде в паметта на лаптопа. Приседна, както преди път. Мониторът отброяваше последните минути от връзката му с този свят... четири, три, две, едно… Тъмнината от стаята се изписа върху екрана. Прибра “съкровищницата” си в кожената чанта. Затвори я и се опря с ръце върху изправения до леглото куфар. Две мънички издутинки подпряха дланите му. Опипа ги. Не можеше да се досети какво са, но и не мислеше да преподрежда. Умората го бореше от обед в добавка с жаждата и жегата. Ще проверява кой се е промъкнал непознато сред дрехите му утре. Сега сънят го пареше, тъй беше близо… като луна на кладенеца в огледалото…. А тя, полека изкачи небето, отпусна се в най-меката среда и се огледа… зарови в пясъците нечия мечта… нея пренесе отдалече… с мълчаливата заръка: “Мечтата ми да зрее нощем, а денем да расте на дюните под сенките и някога да ме намери с онзи свят, за който помня, че очаква среща, в която с някого да се познаем…” Надникна любопитно в стаята. Душата на човека чу как диша. Усмихна се. До сутринта се скита и брои звезди… Когато утрото допря ключа до портата от светлина, която скриваше слънцето от погледи на хора и на ден, преди да избледнее, за да успее да поспи, надникна в стаята отново… Тя вече беше празна…

петък, 4 септември 2009 г.

Вечеря точно преди полунощ (Денят се свърши)

Нямам мисълта от бръчки.
Измивам ги с водата сутрин.
И затова се уча да рисувам
върху образа си в огледалото.
Приемам, че и ти ме гледаш
с погледа си от въображението,
за да съм онази аз,
която прави стъпките на утрото
да служат на деня за танц…
Избързва ми часовника.
Забравила съм да сверя
остатъците си от вчера
с повечето сънища, които помня…
Изпих горчивото от бирата
и няма да ми пречи да те пресъздам
по непознатият й вкус,
за който си разказвал...
Събрах трохичките от хляба си.
Събудиха ми паметта и аз разбрах,
че имам нужда, както птиците, за да летят…
Опитвам се да обясня, кое ме плаши.
Никога не мога да раздавам правилно,
това, което имам…

Погледнато отгоре (Вечер, вечер... вече)

Такова време,
изписано докрай
все с букви,
защото цифрите
са смисъл на часовници...
Наслагвани са
по улуците
от липсата на дъжд,
тъй както прозаик
чете поезия.
Осмислено.
Като приятелите
в комикси.
Изплъзна ми се
думата «зловещи».
Аз не обичам ужаси.
От сънищата си
отделям тези части,
в които съм открила
някои причини
за безсмислие,
особено,
когато има признаци,
че аз не съм разбрала.
От всичките величия
на скелети,
бих разпознала само
и единствено Наполеон…
откакто знам
за битката му при Тулон…

Когато... (Вечерта е дълга)

Ти толкова далече си,
че името си не запомних.
Едва познах по устните,
които назоваваха
безгласно моето,
ти как се казваше…
Брегът залязваше,
приемаше в душата си
студа от пясъка,
а той не знаеше,
че има друг в градините.
Простихме си различията
в сенките,
но красотата се стопи,
докато всеки изчисляваше
каква е загубата
в правотата си.
А имаше условие,
ако не изречеш, че можеш
да повярваш в обич,
мечтите да се сбъднат…

Толкова объркан ден (Началото на вечерта)


Започна днес и беше като всички. Първо съмна. Измисли ми да се загледам в дребните неща от този свят, но имаше и още, защото мислеше напред и разпечатваше от станиолите загадки… Излъга ме, че знам, определи несъответствие между въпрос към мен, а аз му отговорих, както мислех, ала не видях какво ме питаше. Прочетох го през призма от лъчи, без очила… По тротоара ме поведе. Върху дърветата, които следвах пишеше: “За ТАМ”. А аз – объркана, не знам. И дълго ТАМ останах, докато накрая някой ме попита: “Накъде е ТАМ?”. И аз погледнах… Стоя на спирката за ТАМ… Боже мой, а хората пътуваха! Кой можеше да предположи, че пътят продължава, дори когато не вървиш все пеш… Под светофарите оставаха да чакат мисли в две посоки. По-точно четири. И две по две срещуположни. От тротоарите, когато гледат пешеходната пътека да пресича между тях, а също и за двете половини, от нея разделени на стоящи вдясно или вляво за направо, все от тяхната посока си… Способността през себе си да пускаш точните сигнали е право пропорционална на отсрещните, когато можеш да изрежеш точките, излизащи извън пропускателната ти способност. В противен случай, рискуваш да убиваш толкова нервни клетки, колкото аборти дневно правят някои гинеколози в личните си клиники. А може да попаднеш в гадната статистика, относно спора между Ватикана и AI (Амнести Интернешънъл)… У всеки спи голямо его. Знам. Прави си експерименти постоянно. Опитва се да претендира за господство. Просташко е да се натрапва, но може би смекчава краските на създадената си картина, като оттеглено помисли и се сдъвка… Простото правило: “Преброй до три, преди да изречеш!” важи и за едно от производните: “ Не брой! Направо не изричай!”… А можеше… Какво? Това е без значение. Като го няма егото. Ха, без него ние?… Какво ли сме?... Хора, вгледани в оставено от залезите. Е, не всичко може да се види… Все пак, от любопитство ще надникна през прозореца… Уоууу!... Както би възкликнал всеки уважаващ себе си американец, в случаите като този, очакващи избликването на възхита!!!… Денят се свършва… Знаете ли как? Умира тихо. И търси ръце, които да напишат нещо, някъде, от град, от стаята, която не поглежда всеки път в коя от половините на денонощие стои светът… Ръце, които не познават други… Защото вече стъмни…

четвъртък, 3 септември 2009 г.

Завръщането

***
Над ридовете, оголели от жаравата на лятото, развиделяваше. Всяка сутрин слънцето рисува със затворени очи и още сънено оставя цветове, в които да живеем. Забравяме да гледаме, особено, когато стълбището скърца, някой е забравил да остави кибрит на масата, а мисълта за мивка препуска чак до кладенеца в двора.
Старата къща, усетила по пода боси стъпки, отвори по-широко малките прозорчета да види по-добре кой тази нощ дойде… Можеше да е само тя, си мислеше, но в тия времена кой дом знаеше точния си посетител, особено пък нощем... Коса, която подминава раменете, широка риза до коленете… и стъпва тъй, като че подът е поляната с нацъфтели ягоди и само нейните нозе виждат сред тях пътеката… “Ама че неприветлива е сутрин на леглото таблата! А столът, сигурна съм, не беше точно на правата между вратата и стената… Едва не счупих пак злощастния си ляв най-малък пръст… Виж ти, оставила съм чантата на пода… Не го правя, вероятно защото пригласям в мислите на суеверие, казват, че било на бедност… Да, да, та затова към тази, петдесетата година, съм толкова "богата"… основно, защото съм спазвала правилата, едното от които: никога не поставяй дамската чанта на пода… Сега ми е все едно, само да намеря запалка или кибрит... Знам, че някога оставих и двете: запалка с екстра – лампичка и мъничко картонче с три нафосфорени клечки... Запалката не работеше, ама лампичката й възпроизвеждаше мека синкава светлинка, колкото да видиш колко ти остава, например, до последното стъпало като слижаш в нечия тъмница… В дамската чанта трябва да има всичко, с изключение на ред, нали така…” Това си мислеше, а може би изрече. “Тук тъй е спряло всичко, че може би наистина е по-добре да се говори с глас. Ето, събуди се една дъска, изскърца и стресна тишината, а тя – вратата… Да, може да се каже, че прогонихме съня.”
Сигурно бяха минали две години, откакто за последен път си беше идвала. Притисна я първо работата, после се показа кризата. Приятелите й се разпиляха из страната и света, а в този дом по някакви неписани правила, не идваше сама, все с много шум, възпроизвеждан от многото хора наоколо... Ключ от голямата дъбова порта, по ъглите на която грееха слънца с кованите си медни думи, имаше бай Манол. Той държеше да му викат, в селото, Свети Петър, понеже като него носел ключове за всички райски кътчета, които се крият от завистливите очи в дворовете, зад портите. Наглеждаше за счупени или отнесени от буря керемиди, почистваше пътеките до входните врати, да са готови да посрещат, казваше. Събираше опадалите плодове и цяло лято вареше ракия. Присядаше да си почива на столчетата под чардаците и често го чуваха да си говори сам. Но той разказваше, как баба Ваца, от рода на Циковците, “слизала отгоре”, все тъй изрядно пребрадена с черната забрадка и питала за всичките деца, които е израждала от селото. Понякога бай Петър Врачката (и той покойник) се “мяркал” и го “канел” да "побъбрят" за хубавите булки, дето идвали у тях кога жена му шиела на “имощните” рокли. Вечер, в кръчмата до моста, която в скоро време няма да има кой да помни защо й викат “Порт Артур”, се събират оцелелите след изминалия ден, тъй да се каже водят си се на отчет, пък и да е по-лесно на кмета, когато някой… Хайде сега, за това – друг път. Та, сядат под знамето на ловната дружинка, разпънато на стената като меча кожа с гвоздеи, под гордия отстрел, дали орел, дали козел, вече от прах и паяжини няма кой да различи какъв е екземпляра на почетния им съселянин бай Иван, известен из околията с партизанлък, но повече от времето, което всички помнеха – на партийните комитети… (преселенец и той в по-добрия свят на отвъдното). Поръчват си по чаша бира, че да подложат на ракията за после, вкъщи. Разказват дните си. А случват се и такива, в които си говорят само с погледи или с отпуснатите в скута, изпити от пръстта ръце.
Дворът я посрещна с хлад. Потръпна. Потърси с ръце раменете си и забърза по избелялата циментова пътечка към герана. Заобиколи снагата на огнището. Забави крачка и се вслуша. Дали очакваше да чуе пукане на разгорели съчки, разгорещени философски спорове за истината, но не за тази, дето е във виното… или как разговарят две китари с глас… “Нощта оставя утро за дългия ден. Денят започва с песен, денят започва с песен, останала от мен.”… Тръсна глава и разпиля като мъниста тия спомени.
Върху дънера на стария бор, когото не подмина болестта на селската гора и го отсякоха преди години, стоеше малка полева мивка с изящно месингово кранче, сякаш с единствено предназначение - да го докосват ръцете на аристократи. Завъртя го без да се надява да пропусне струя. “Я, тече!” Протегна шепи и плисна по лицето си отчиталата нейното отсъствие вода. Тя посрещна лицето й студено, но ръцете й я приласкаха, стоплиха… Дали си вля с водата сила или под този дом на цялата земя бе силата, но сигурно в такива мигове, напълно е възможно, ако видиш достатъчно голям лост, все ще откриеш опорна точка и ще повдигнеш земята…

***
Навикът, създаван в последните години от необходимостта хората да се сближават, докато ги разделят разствояния, посегна към чантата с лаптопа. “Не, няма да я бъде тая! Нека този път почака.” Избърса масата, тъй както преди свещенодействие. Отвори шкафа до миндерчето. Извади шарена покривка. И цветовете се разстлаха, сгряха септемврийското утро на стаята. ”До обяд обещаха да ми пуснат тока. Но тъй имам нужда да подсиля вкуса си за живот с кафе… Шишарки има, а също и дърва. Кибритът се намери. Да видим тогава и огнището.” Пресегна се и взе джезвето от рафта все едно, че то стоеше там от вчера. Загреба направо от кофата вода, сипа няколко лъжички кафе и излезе. Първите лъчи на слънцето срамежливо се промъкваха през капките, събрани в плетката на паяжина от нощта. По керемедите на покрива сребрееше от влага и скриваше умело бръчките от мъх.
Трите големи камъка, високи повече от човешки ръст, все тъй стояха мълчаливи, вглъбени в нещо свое си и скупчили се над огнището. Да го предпазят от планински духове ли?! Или за да се стоплят помежду си, докато очакват… Фосфорът изсъска и пламъчетата игриво се подгониха, погъделичкаха шишарките, а те посипаха студената земя с горещата смола на своя смях… Скоро кафето се събуди, надигна похлупачето на кафеничето с ароматния си цвят на толкова естественото за живот – горчивото.
От пътя по-надолу се дочуха чанове. Изкарваха козите. Разлаяха се кучета. Два гълъба се вдигнаха от покрива. От махалата над дъбравата, на стрина Пена пуйките се скараха и шумно взеха да пустосват. Екранът на лаптопа светна, премисли малко и отвори "скайп". Тя си погледна часовника – 7.05. След малко този виртуален свят щеше да започне да се пълни и щеше да прогони чувството, което всеки има, когато е сам.
Отвори двете папки, онези, които носеха инициали “последно” и “промяна”, неща, по които все пишеше. Взе чашата с кафе. Стара, бяла, порцеланова чаша с тънки стенички, пригодена сякаш само за наслада. Отпи. Прокара пръсти по клавишите. Обичаше ги. Бяха й тъй близки. Като ръце отсреща, за които срещата с проводника на думите говори за очакването на възможността да се споделят взаимно. Статистически имаха връзка от три години. Струваше й се обреченост. Единствено клавишите познаваха това, което я движеше отвътре, предаваха така добре видяното през очите, дори помагаха за подходящите слова, които мисълта прескачаше, без да успее да ги грабне или да облече, например, строг глагол с ориенталски цветове, да спре силует в алея с вишневи дръвчета през пролет, да спусне в клоните им вятър, а те да роня, ронят белите си лисчета до мръкване…
Скоро стаята се заслуша в ехото от буквите, от запетаите, от точките… светът, който я спасяваше от този, като даряваше красиви думи или изваждаше от сухите очи сълзите на тъгата, песъчинките, които глождеха съня… Проводник ставаше на някаква магия, между животът тук и някакъв, за който само в тези мигове си спомняше… Светлина, изпепеляващо гореща, повече от светлината, която праща слънцето по обед… но не това, което през всичките години знаеше, а друго, нажежено тежко. Което пареше с въздуха в ноздрите и свиваше зениците до сиво-жълто… Не, светлината беше непознато ярка и късаше парчета от небе, и пясък се забиваше по кожата, и някой викаше… “Децата!!! Божичко!!! Зухра, Сихам!”… Дотам… И връзката прекъсваше. Оставаше едно познание… и не намираше обяснение за себе си… но това влечение към пясъците се изля, когато трябваше да се представи с име в блога… “Пустинята…”, написа… “Защото това съм аз…”

***
Надникна в кафеничето. Утайката си беше очертала дантелен път. Завършваше се в пръстен… Усмихна се. “Наивно, мое въображение… Събуди ли се вече?!”… И пак надникна в "скайп". Да… всички са си по местата. И нямат нужда да са с някого…
Вратата към градината прилежно беше вързана с парче от ръкав на риза. Поклащаше се копчето, полуоткъснато, като седефена висулка в ухото на резето. Все тъй гълчаха пуйките. В далекото се гонеха, протяжно пееха колелета на каруца, пристъпяха по-тежко, навярно натоварени с дърва…
“Любимый, где сердце твое?! И камень, камень ли оно?!”… В дувара камъните замълчаха… “Душа алеет, колокола звенят. Мне больше нет, мне нету без тебя…”
“Погуби я тази любов леля Люба… Какъв прекрасен алт, а радва самотата на дърветата…”
Ветрец подухна. Ябълката взе да шепне и пусна в пожълтялата трева узрялата си сладост. Жената проследи как се търкулна този плод, изплашил дали с шума или със сянката си гущер и се спря в оградено от бодили място. Два лъча в този миг се издължиха и сякаш я повдигнаха. Тя се наведе и я взе. Избърса я през пръсти. Щом отхапа, усети, че е гладна… А леля Люба още пееше. Тъй щеше да е до вечерта. И утре – пак…

сряда, 2 септември 2009 г.

Оптимистично

И утре си отиде.
В розетката
от цяло денонощие
рисувах ъгли,
прави сенки
и кръгове
от капки дъжд
из локви,
слънца с лъчи от мисли
как завихрят
в себе си безкрай
с прашец от слънчогледи...
Рисувах си небе
с луна
и празни думи за звезди.
Изтрих ги с края.
Небето беше много тъжно,
а моите очи
от миналата нощ са сухи…
Рисувах хоризонт.
В ръба му се крепеше пътя
и хвърляше зад себе си
една след друга светлини.
Не го изтрих.
Нека върви към своя нощ…
Рисувах си очи.
Очите на бездомно куче,
което чака с всеки
пристигане на автобус
за някъде
и никога не е само.
Картината така стои.
Нарича се “Очакване”…
Един следобед нарисувах.
С улица. И ябълки.
И топли топчета на лешници,
които падат зряло.
Шумът от хората изтрих.
Оставих да е бяло…
Попълних празните места
с най-ситни точици
от многоточия.
Отвсякъде погледнати
приличат на мечти,
но неизричани.
Дори да избледнеят,
ще оставят своето присъствие,
че са били…
Взаимствах от един поет
усмивка на жена,
за да я нарека Поезия…
Поставих я
и повече не я видях…
Рисувах... Щях…
да нарисувам утрото,
което днес видях.
Изливаха си облаците
от спокойно синьото
и изсветляваха,
към розата в зората
се разтапяха,
докато съмна…
Но не успях.
Това е друго утре.

вторник, 1 септември 2009 г.

Последни щрихи преди закриването на ателие за реставрация


На двете CRAFTWOMEN
Олющеното старо радио с мълчание се мъчи да прихване ъгъла на лъч и да си поговори не само със стената и надменната хазайка, масата...Жаравата отдавна е изстляла в желязото за тяло на ютия. Извивките на погледа изпускат само празната дълбочина. А може би реалността измести топлата илюзия...Дали кристалите върху плътта на синята бутилка са от състоянието на живата вода или ръка е изрисувала по тях живота?!...От облегалката на стол наднича любопитство. Отдавна няма гърбове, но навикът остава. И прави съществуването да изглежда нужно...Закичила е ъгъла си старата ни къща с най-големи клони от тъй наречения диалектно лантус и с избелелия от чакането стол, превръщат всеки поглед в спомен, по детски търсещ приключения зад ъгъла, съзрял възможност да приюти в колибата от клоните на лантуса готовността, с която дава рамо той на жадните за пътешествия души...Сандък за път. Дървото е избирано да бъде леко, а майсторът е вложил цялото въображение, за да осъществи удобството... в зимника, върху помазания с кал и плява под... в изрязано върху капака му очакване...Под прашния прозорец не достига с ръста си перваза детство, от вързано с конопена връвчица конче дървено поглежда. Днес няма него кой да язди. Децата си говорят помежду за конски сили в автомобили...Изящна стойка, отметната кокетно облегалка, цвят - достатъчно, за да си проличи и под количеството старост в прах аристократа-орех. Тишината няма нужда от седалка, тя ще се сгуши в мекотата на забравата...Поезия мълчи под синя подвързия. Подпряла е стената в мястото на първа среща с почитател. Часовникът отсреща е отвързал песента на кукувицата и тя е отлетяла с крилете на стрелките... последвали са полета на свободата, а цифрите от циферблата - изпадали в праха като мъниста от секунди...Оглежда слънцето последно двора, ателието, гаси небето... Благодаря за представлението! Закрива се ателието...