Кристалната решетка от въпроси

Върнах ли се?...
Отиваме си
и се връщаме...
А може би
не сме си тръгвали?
А липсата отнякъде...
тя значи ли,
че нас ни няма?...
Забравяме доброто,
защото често
сме си безразлични
какво запомняме,
какво оставят в нас
приетите души...
Загърбваме посоките,
в които сме вървели...
докато сме търсели...
Какво?
Успехи след завоите?
Ръцете си,
забравили да галят?
Думите, пресечени
с неудовлетворението
от себе си
и с правото си
да живеят теб?...
И рамото,
върху което
някога сме плакали,
днес в струпеи от рани
(кой беше казвал,
че отрежат ли
ръка, крило,
усещането,
че са с теб остава?)
на бузата ти не приляга,
защото ще остави
болка за следа?...
Е, аз се върнах...
У дома?
Където и да е...
където съм добре...
Като оставих там това:





Когато изгубиш светлината
и лепкавата длан на мрак
ти скрие взора,
в изповедалнята на словото
прекрачваш…
А тя е винаги на мястото си...
стара гара,
непригоден,
без релси коловоз,
приел последно
свой локомотив,
от който може нищо да не става,
но изповядаш ли му се,
добива сила, вяра,
възпроизвежда твоите мечти
с пресипналия глас
от спомена за пара...