Завръщането

***
Над ридовете, оголели от жаравата на лятото, развиделяваше. Всяка сутрин слънцето рисува със затворени очи и още сънено оставя цветове, в които да живеем. Забравяме да гледаме, особено, когато стълбището скърца, някой е забравил да остави кибрит на масата, а мисълта за мивка препуска чак до кладенеца в двора.

Старата къща, усетила по пода боси стъпки, отвори по-широко малките прозорчета да види по-добре кой тази нощ дойде… Можеше да е само тя, си мислеше, но в тия времена кой дом знаеше точния си посетител, особено пък нощем... Коса, която подминава раменете, широка риза до коленете… и стъпва тъй, като че подът е поляната с нацъфтели ягоди и само нейните нозе виждат сред тях пътеката… “Ама че неприветлива е сутрин на леглото таблата! А столът, сигурна съм, не беше точно на правата между вратата и стената… Едва не счупих пак злощастния си ляв най-малък пръст… Виж ти, оставила съм чантата на пода… Не го правя, вероятно защото пригласям в мислите на суеверие, казват, че било на бедност… Да, да, та затова към тази, петдесетата година, съм толкова "богата"… основно, защото съм спазвала правилата, едното от които: никога не поставяй дамската чанта на пода… Сега ми е все едно, само да намеря запалка или кибрит... Знам, че някога оставих и двете: запалка с екстра – лампичка и мъничко картонче с три нафосфорени клечки... Запалката не работеше, ама лампичката й възпроизвеждаше мека синкава светлинка, колкото да видиш колко ти остава, например, до последното стъпало като слижаш в нечия тъмница… В дамската чанта трябва да има всичко, с изключение на ред, нали така…” Това си мислеше, а може би изрече. “Тук тъй е спряло всичко, че може би наистина е по-добре да се говори с глас. Ето, събуди се една дъска, изскърца и стресна тишината, а тя – вратата… Да, може да се каже, че прогонихме съня.”
Сигурно бяха минали две години, откакто за последен път си беше идвала. Притисна я първо работата, после се показа кризата. Приятелите й се разпиляха из страната и света, а в този дом по някакви неписани правила, не идваше сама, все с много шум, възпроизвеждан от многото хора наоколо... Ключ от голямата дъбова порта, по ъглите на която грееха слънца с кованите си медни думи, имаше бай Манол. Той държеше да му викат, в селото, Свети Петър, понеже като него носел ключове за всички райски кътчета, които се крият от завистливите очи в дворовете, зад портите. Наглеждаше за счупени или отнесени от буря керемиди, почистваше пътеките до входните врати, да са готови да посрещат, казваше. Събираше опадалите плодове и цяло лято вареше ракия. Присядаше да си почива на столчетата под чардаците и често го чуваха да си говори сам. Но той разказваше, как баба Ваца, от рода на Циковците, “слизала отгоре”, все тъй изрядно пребрадена с черната забрадка и питала за всичките деца, които е израждала от селото. Понякога бай Петър Врачката (и той покойник) се “мяркал” и го “канел” да "побъбрят" за хубавите булки, дето идвали у тях кога жена му шиела на “имощните” рокли. Вечер, в кръчмата до моста, която в скоро време няма да има кой да помни защо й викат “Порт Артур”, се събират оцелелите след изминалия ден, тъй да се каже водят си се на отчет, пък и да е по-лесно на кмета, когато някой… Хайде сега, за това – друг път. Та, сядат под знамето на ловната дружинка, разпънато на стената като меча кожа с гвоздеи, под гордия отстрел, дали орел, дали козел, вече от прах и паяжини няма кой да различи какъв е екземпляра на почетния им съселянин бай Иван, известен из околията с партизанлък, но повече от времето, което всички помнеха – на партийните комитети… (преселенец и той в по-добрия свят на отвъдното). Поръчват си по чаша бира, че да подложат на ракията за после, вкъщи. Разказват дните си. А случват се и такива, в които си говорят само с погледи или с отпуснатите в скута, изпити от пръстта ръце.
Дворът я посрещна с хлад. Потръпна. Потърси с ръце раменете си и забърза по избелялата циментова пътечка към герана. Заобиколи снагата на огнището. Забави крачка и се вслуша. Дали очакваше да чуе пукане на разгорели съчки, разгорещени философски спорове за истината, но не за тази, дето е във виното… или как разговарят две китари с глас… “Нощта оставя утро за дългия ден. Денят започва с песен, денят започва с песен, останала от мен.”… Тръсна глава и разпиля като мъниста тия спомени.
Върху дънера на стария бор, когото не подмина болестта на селската гора и го отсякоха преди години, стоеше малка полева мивка с изящно месингово кранче, сякаш с единствено предназначение - да го докосват ръцете на аристократи. Завъртя го без да се надява да пропусне струя. “Я, тече!” Протегна шепи и плисна по лицето си отчиталата нейното отсъствие вода. Тя посрещна лицето й студено, но ръцете й я приласкаха, стоплиха… Дали си вля с водата сила или под този дом на цялата земя бе силата, но сигурно в такива мигове, напълно е възможно, ако видиш достатъчно голям лост, все ще откриеш опорна точка и ще повдигнеш земята…

***
Навикът, създаван в последните години от необходимостта хората да се сближават, докато ги разделят разствояния, посегна към чантата с лаптопа. “Не, няма да я бъде тая! Нека този път почака.” Избърса масата, тъй както преди свещенодействие. Отвори шкафа до миндерчето. Извади шарена покривка. И цветовете се разстлаха, сгряха септемврийското утро на стаята. ”До обяд обещаха да ми пуснат тока. Но тъй имам нужда да подсиля вкуса си за живот с кафе… Шишарки има, а също и дърва. Кибритът се намери. Да видим тогава и огнището.” Пресегна се и взе джезвето от рафта все едно, че то стоеше там от вчера. Загреба направо от кофата вода, сипа няколко лъжички кафе и излезе. Първите лъчи на слънцето срамежливо се промъкваха през капките, събрани в плетката на паяжина от нощта. По керемедите на покрива сребрееше от влага и скриваше умело бръчките от мъх.
Трите големи камъка, високи повече от човешки ръст, все тъй стояха мълчаливи, вглъбени в нещо свое си и скупчили се над огнището. Да го предпазят от планински духове ли?! Или за да се стоплят помежду си, докато очакват… Фосфорът изсъска и пламъчетата игриво се подгониха, погъделичкаха шишарките, а те посипаха студената земя с горещата смола на своя смях… Скоро кафето се събуди, надигна похлупачето на кафеничето с ароматния си цвят на толкова естественото за живот – горчивото.
От пътя по-надолу се дочуха чанове. Изкарваха козите. Разлаяха се кучета. Два гълъба се вдигнаха от покрива. От махалата над дъбравата, на стрина Пена пуйките се скараха и шумно взеха да пустосват. Екранът на лаптопа светна, премисли малко и отвори "скайп". Тя си погледна часовника – 7.05. След малко този виртуален свят щеше да започне да се пълни и щеше да прогони чувството, което всеки има, когато е сам.
Отвори двете папки, онези, които носеха инициали “последно” и “промяна”, неща, по които все пишеше. Взе чашата с кафе. Стара, бяла, порцеланова чаша с тънки стенички, пригодена сякаш само за наслада. Отпи. Прокара пръсти по клавишите. Обичаше ги. Бяха й тъй близки. Като ръце отсреща, за които срещата с проводника на думите говори за очакването на възможността да се споделят взаимно. Статистически имаха връзка от три години. Струваше й се обреченост. Единствено клавишите познаваха това, което я движеше отвътре, предаваха така добре видяното през очите, дори помагаха за подходящите слова, които мисълта прескачаше, без да успее да ги грабне или да облече, например, строг глагол с ориенталски цветове, да спре силует в алея с вишневи дръвчета през пролет, да спусне в клоните им вятър, а те да роня, ронят белите си лисчета до мръкване…

Скоро стаята се заслуша в ехото от буквите, от запетаите, от точките… светът, който я спасяваше от този, като даряваше красиви думи или изваждаше от сухите очи сълзите на тъгата, песъчинките, които глождеха съня… Проводник ставаше на някаква магия, между животът тук и някакъв, за който само в тези мигове си спомняше… Светлина, изпепеляващо гореща, повече от светлината, която праща слънцето по обед… но не това, което през всичките години знаеше, а друго, нажежено тежко. Което пареше с въздуха в ноздрите и свиваше зениците до сиво-жълто… Не, светлината беше непознато ярка и късаше парчета от небе, и пясък се забиваше по кожата, и някой викаше… “Децата!!! Божичко!!! Зухра, Сихам!”… Дотам… И връзката прекъсваше. Оставаше едно познание… и не намираше обяснение за себе си… но това влечение към пясъците се изля, когато трябваше да се представи с име в блога… “Пустинята…”, написа… “Защото това съм аз…”

***
Надникна в кафеничето. Утайката си беше очертала дантелен път. Завършваше се в пръстен… Усмихна се. “Наивно, мое въображение… Събуди ли се вече?!”… И пак надникна в "скайп". Да… всички са си по местата. И нямат нужда да са с някого…
Вратата към градината прилежно беше вързана с парче от ръкав на риза. Поклащаше се копчето, полуоткъснато, като седефена висулка в ухото на резето. Все тъй гълчаха пуйките. В далекото се гонеха, протяжно пееха колелета на каруца, пристъпяха по-тежко, навярно натоварени с дърва…
“Любимый, где сердце твое?! И камень, камень ли оно?!”… В дувара камъните замълчаха… “Душа алеет, колокола звенят. Мне больше нет, мне нету без тебя…”
“Погуби я тази любов леля Люба… Какъв прекрасен алт, а радва самотата на дърветата…”
Ветрец подухна. Ябълката взе да шепне и пусна в пожълтялата трева узрялата си сладост. Жената проследи как се търкулна този плод, изплашил дали с шума или със сянката си гущер и се спря в оградено от бодили място. Два лъча в този миг се издължиха и сякаш я повдигнаха. Тя се наведе и я взе. Избърса я през пръсти. Щом отхапа, усети, че е гладна… А леля Люба още пееше. Тъй щеше да е до вечерта. И утре – пак…