Не мога да намеря точното заглавие...

Мелодията съм... до твоя слух
на думите непреводимите значения...
по-скоро са цветя,
от нощите за приказки,
в извивките на гърбавите покриви
с окръглената замечтаност на луна
в среда на диадема
в обков от камъчета на звезди...
и в редовете на писма
за цветовете на очите
от жълтите криле
на лято с пеперуди пили...
часовници,
застанали под нощните си сенки
на циферблатите със шепите
политналите си минути да ловят...
и жаждата на тъмнина
за светлината от луна
през котешки очи в безлуние...
и сън, останал все така замислен
зад стъклата,
в усмивката на стара дама,
от пряката пресечка
зад театъра, до парка,
излязла на балкона
да вземе шал от вятъра,
когато чула как врабче
в прозореца на нощния афиш почуква...
а вятърът постлал с листа пътека,
та есента към празника да мине
до празните места при входа,
измислени от капките,
докато разучавали дъждовна роля -
как се превеждат облаци,
когато в бялото мълчание
крадат мечти от себе си...
Не може да е сън.
Нито е звук от детство.
А само стълба от не знам къде за някъде...
покрай портрет на шут,
на някой крал от приказка любимец,
без своята обикновеност да осмива...
усмивките лежат по стълбите...
очакват да засвири вятър
върху роялите от покриви
и тъй да се събудят...
тогава, в прозорците ще изтънее
розовия дим
и от небето ще се спусне люлка,
с преливащи в началото на утро облаци...
за тях не стига само този път -
в дланта на страница
и аз ще пратя цвят
по стълбицата от мелодия,
на ум която изговорих,
докато пак мечтах...
да, тази, от не знам къде за някъде...
ти знаеш за къде...