Кой знае как ще си наричаме надеждата...

Когато е дъждовно,
а вратата
не затваря стаята,
с приспивно темпо
вятър вае капки,
до звуци
на посипали се
песъчинки...

Валя...
окаля и цветята,
и листата из пръстта...
Падна нощ,
под чадъра от тъмното
скри на мислите мотото.
В гнездата
звуците живот сънуват,
в крилца
надеждата си стискат,
в дъха на утрото
да пуснат своя
и сънищата
с трели да изпишат...

Две очи
невъзможно мъждукат,
не заспиват да търсят
на думите смисъла,
през ръцете
протягат надеждата
и опипват в калта...

А вятърът
отряза по филия слънце
за вечеря,
на гладните
за светлина дървета
я раздаде,
загърна в облаци остатъка
и го прибра,
на падналата нощ
в килера-хоризонт...
Трохичките разхвърля
по небето,
в очите на звезди
да светят...

Нещо в тъмното блесна,
на очите в лъча...
песъчинка безценност
в добро...
Може би е начало,
може би на затвора
вратата се скъса...
Може би просто утрото...