Когато ти от път се върнеш,
дори по куфара ти има думи.
От него бързат да излязат
в рими ризи,
метафорите-колиета,
жилетката,
поела лек лежерен бриз,
носталгия от стаята в хотела
най-тъмно ъгълче
по четката за зъби е заела,
една за никой нищичко
не значеща от магазина сметка,
от деколте на блуза –
майчина въздишка
и в пръстените –
срички на “довиждане”…
През тях разказваш,
бързаш да се върнеш
във още топлия от тебе път,
а той все повече затваря нишката
и пълни там тъгата.
И те затварят мислите.
И в теб отекват думите-затворници.
И страховете ти плетат
въжетата за оглушаване
да спре отвътре този екнещ тътен.
През теб говорят… думите ли?
Или отвън без думи
теб те вика някой?
В миг се отваря бял екран прозрение –
над суетата тя стои, вселената,
в покоите й гният притежания,
а от главите са останали
в праха безименните ореоли.
И светлината се разтваря в тишина,
а тишината тъй трепти от светло,
че вече не стоят у теб
въпросите какво е вечност…
Търсих думи, пишех ги, а после ги изтривах, като слаби и банални, за да кажа колко хубаво е!
ОтговорИзтриване....и в мен отекват думите ти...
ОтговорИзтриванеПрекрасно и сякаш трептят стиховете;
поздрави ! елиана
Тодор Сантов...
ОтговорИзтриванеМного малко трябва понякога, за да усетиш в него колко много ти се дава.
Благодаря ти!
Анонимен (елиана)...
ОтговорИзтриванеРадвам се, че си "пътувала" до тук.
Думите са като макове в полето - виждат се, не дават плод, но се запомня този трепкащ цвят и после, щом пътуваш, все ги търсиш...