Всичко, което ни се случва в този свят е с някаква определена цел. Намирането ни, дори и да не търсим… Но търсенето може да е мисъл. Усещането за потребност проповядва и повежда. А пътят е несигурна надежда, повита в пелените на тъгата да вървиш все сам. И ако друго няма, поне от мислите кристализира мъдрост в миглите…
Но мъдрост от щастливи мигове не чакай... те тъй са кратки… едва чертаят със себе си циферблата време… тъй както паяче плете началото на паяжината си, несигурно и тънко, без убеждението, че е на подходящо място за градеж на бъдеще… Щастливи мигове, по-бързи от деления в секунди, драскулка върху гладката страна на всяко нас, прашинки разпиляна вечност… Почудата не стига как повърхността, едни очи и длани, успява да открие времето и то да я бележи, че може да привлича, да приема, да отдава, да гради... със себе си... да пряви видими оставените белези, да има мисъл в хората за нейното усещане, да спира на брега, да иска да премине, да търси, да я отвява вятър, да й изстъргва ръбовете някоя скала... Прашинка, непобедимата частица време, отчупено от нееговите части, скрепени с лепнещо пространство... тя...
Никой не намира себе си за откъс без сюжет. Не се заглежда в звездите, ако не е разбрал, че са нагоре. Не може да отсъства от предложението на режисьор, особено, ако е вселена... Небитието е от плътност на отричане. Скала без всичките прашинки, скъсали сърцата си в напразността да определят колко да е трвърдостта й... И тя тече в условности, в промените на въздуха, за който няма правила, а право... Зависи винаги от тишината, издълбана в епитафиите, в цветята, клетки за отвеждане на аромата от недрата към отлитането му до нечии криле... Може би смисълът от нейно съществуване се придобива от измерването на дълбочината, до която стигат границите й безкрай, когато се раздалечават от сърцето й, защото имат усета за някаква противоположност и в себе си, и някъде в пространството от положителни и отрицателни страни, с които се преследва времето между стрелките им. Преследва безтегловност, определени стойности, които с часовете си ни стягат, вкопчили се в нас да им измислим имена… Наричаме каквото искаме да си вплетем от всичкото заобикалящо, за да сме някъде в него, вън от него, но да управляваме... А то е... Разлива се и стига, и не стига, и е възможно да е точка, права, част от мисъл, полутон, ако там някъде живее песен...
"А песента живее повече от тишината…” (Благодаря ти за пролуката, в която има място за криволичещи следи, които да изпълват в две посоки!)
Големите очи на тази нощ запалиха отвътре светлината в лампите... в прозорците потрепкват с повече далечина, откъснати от сетивата с блясъка на хладната прозрачност на стъклата... Не искам песента да дам на тишината и я разтварям на себе си в слуха... прониква в мен, за да вървя по острите й ноти, да се изгубвам между правите черти на "coda", да сядам на петолиния от струни на китара, забравила да вземе най-тънката си от душата, на която се подпира сцената... Откривам съответствие върху прилежно водени бележки на гърба, но трудно мога да извадя тях от себе си… забиват се като стрели да станат те страна на светлото… да кажат с многогласието си онази фраза, липсвала на тишината…
"Кестените бяха разстояние, което дъждът раздели преди луната..."
Кестените, избрали да са цели ноти, търкулнаха от топлината си в посоката на празното, от скъсаната струна място... купчинка пръст, останала от бучка. Върху пръстта оставиха бележка, вдълбана в точно място за оставяне... После, от края на залата, от номер 18-ти на последен ред, една застинала върху седалка нота, останала наполовина от нощния, притискащ с тъмнината студ, намери сили да извика: "Как ми се иска да съм в нечий глас онази, липсващата част..."
Студено е на дрешките с бодли, самотно викат в тъмното... ще потъмнеят от тъга по блясъка в очите си, които се превърнаха в деца, кафяви кестени, за да намират себе си чрез тях по пътищата, до които са живели... От часовете на раздялата започва есента. Различни са, пораждат се в различно време, устроено да е между измислените паралели, които късат и луната на парчета, бавно, тъй както пътят къса разстояния...
Вратата, проекция на тъмнината, от лявата страна на залата, намери паднала сълза... на шут, когато свалял грим встрани избягала.... Без представление пътеките в театъра са сиви и нямат сили да започнат свой живот, затрупани от думи на актьори, от думите по пръстите на хората, държали облегалките... За кратко може би живеят, когато публиката аплодира себе си, разбрала... Къде ли спят поетите, когато не разказват на нощта си сънища? В клавишите на старото пиано, в сурдинка на тромпет, под наметало от последен залез... или през петолинието гледат на света оттатък?!... Възможно е... Ако не бяха там прожекторите, тези тъй похотливи погледи, прогарящи възможностите да се скриеш, дори и зад декорите. Измислените монолози летят като забравили да си излязат в светло ангели, а тъмнината ги обича. Тя винаги приема в своето въображение каквото може да намери. Дори не се замисля за остатъците маски, за книжните салфетки, за станиолените топки... от всичко става нещо... Най-трудно се рисува силует на празна сцена. От сенките на всичките акорди можеш да изтриеш само нотите, но ще забравиш колко празно ще оставиш там, защото ще изпиеш техните останали в душата звуци... Разпределителите в тишината спят между останалите, незакупени програми. Таванът има следсценична треска. Не се намери никой да го види... А трябваше, за да зъврши своята пиеса...
Наситено е сякаш, плътно и препълнено от взиране. Ще избелеят спомените за отминалото представление. До следващия залез ще е прашно. А идващата нощ ще се представи по-наситено, забулена в дълбок воал, от всичките парчета сцена, в които е оставял взор таванът... като художник с четката си стъпки от преминалата сянка на луна. И ако някъде, в най-невъзможната минута, когато приближаването е само мисълта, с която капката мастило ще облече върха на нечие перо, ако завоите пропуснат идващата светлина, ако по свещите пробягат плахи думи и от въздишките им излетят стопени ноти, поетите ще могат да заспят...
Големите очи на тази нощ броиха дълго линиите слово. Обиколиха времето на стаята веднъж, а после пак по толкова за всеки ъгъл. Белязаха и края на спектакъла между написаните думи, изгубили си смисъла в начало и тази топла точка след последния, "напуснал" виртуалното въображение замислен зрител, по-скоро дъх от дух на спомен за загадка... възможно ли е изгасена светлина да се запази... да освети тъй пътя?!...
Ако е... "капка светлина в чаша..."
Няма коментари:
Публикуване на коментар