Още до... ще

Сън няма толкова,
че в мене да остави спомени.
Всяка крачка е нова -
по малко от качване, слизане.
Нямам бъдеще още.
Имам само частицата “ще”.
И моливи до болка подострени,
за да пишат… поне… ще…
Ще имам утро
и гълъби ще гукат серенада.
А слънцето ще мие
с топъл дъх стъклата.
Прозорецът ще замълчи,
ще скрие поглед зад пердето
и в стаята ще съмне.
От улицата вятър ще ми свирне,
ще метна шал
с небрежността на детство,
косите в пъстра шапка ще завържа,
ще скитам в този ден за среща с “ще”…
С тополите ще пускаме
в реката жълти кораби
с товар от слънце всичките,
а сянката на моста
ще брои начало на отплуване.
Поляната, изрязана между дърветата
да скрие обичта на времето,
с последен топъл дъх
тревата ще постеле.
Щурче захласнато ще дърпа струни,
небето ще мени над мен
от залеза откъснати бои за акварели,
ще взема в тях рисунъка
от мои мисли… Ще...

Последните лъчи се издължават,
обгръщат с поглед стволовете на дърветата
и дълго търсят клоните да спрат.
Зад хълма вечерта започва.
Реката е изляла унеса и ромоли.
Терасите над нея са застлали бели маси.
Очакват срещите на хората - запалили са свещи.
Ще… Частица бъдеще…