Имало едно време една непреодолима жажда. Тя живеела в главите на хората, които си лягали много късно и ставали още, докато било тъй тъмно, както нощем, но колелото на деня било освободено вече от лоста на времето и скърцало в небесните недра, отпускайки по малко светло. Жаждата се хранела от бързи сънища и от вълшебствата, с които всеки ден природата измисляла, за да дарява своя дом. Повеждала този, у когото живее, към своята жажда – нощем, в бързото сънуване, когато преминава полунощ, защото времето тогава влиза в кратките си часове и затова така насища бързо сънищата, а сутрин, когато и най-много ожаднява, когато ден и нощ си смесват цветовете, а старата мома Зора, на Слънцето добрата икономка, сварява млякото за чая и парата събира в края на небето, в голямата торба за облаци, с които после то да подсуши лика си и да остави цветове от своя сън да припкат в стаята като различно цветни топки, докато бавно си отпива глътки мляко с чай от утро и наслаждава своя взор със земни гледки тъй жадно, както жаждата очаква моя сън или събуждането ми за ден.
Добро утро! Аз жаждата си утолих. Денят се е покрил с плащ в сиво. Е, почивен ден е, първият от уикенд, та Слънцето не се старае много в тия сутрини да се избърсва тъй добре до ярък цвят.
:-) красиво единение на човека с вселената.
ОтговорИзтриванеAria...
ОтговорИзтриванеЗакачка с утрото си беше, Aria, докато се измъкваше от нощното легло мъгливо мълчаливо :)
Жаждата,ако я няма,по добре да не сме живи.Тя е измерение на живота,но и на човешкото,а дали ще е жажда да се излежаваш,да пиеш чай или кафе или пък жажда за нещо по-значимо,тя поддържа усещането,че си жив...
ОтговорИзтриванеstormbringer...
ОтговорИзтриванеПресъхнало ми беше чувството за жажда. От дълго време нямах мисъл в сън. И нито нощите ми бяха ярки, нито денят изгряваше от тъмно.
Тази сутрин изпратих луната. Посрещнах първи птици, даже линия на самолет. Денят започна делника си. Аз, може би, ще нарисувам свой портрет... Налага се, защото се променяме, а трябва да се следваме...