Зад грешката на хълма,
прекрачил по-напред
часа на залеза,
в протегнатата към деня
ръка на вятър,
с умората на рамо, само,
по склона на небето
слиза слънцето.
Все по-заглъхват
стъпките му в стълбата
към скритата усамотеност
на морето приближават.
Лъчите му се люшват,
в скалите губят
от последното си ехо…
кристално синьо най-отгоре…
замлъкват после в изумрудено…
и още… прегорял корал
върху наситена
до теменужено на волност
мантия,
тъкана от русалките
за принц…
И раковините отварят слух,
повтарят нотите
от вчерашна вечерня,
провеждат светлината,
утаена,
в графитените,
крехко меки сводове
дантелен камък
на най-голямата камбанария.
Отпускат зажаднелите
да тръгнат звуци,
пресичат плетеницата
от хиляди езици,
през медните отвори
на овалите преливат,
задъхват се
в насрещните вълни,
чертаят арки
и пълнят с плътен тон
отворените куполи.
В листата на витражите
се вплитат,
разливат се
до огъня на входа,
за краткия отрязък светлина,
в миг отеснял…
Нощта пилее
тъмната си рокля
в заглъхващи
от повторението дълбини…
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Едновременно водиш повествованието и рисуваш пейзажа.Зная,че това е пейзажът на душата вплетен във всичко,което виждат очите ти навън...
ОтговорИзтриванеstormbringer...
ОтговорИзтриванеИма минути, достойни за мигове. Особено, когато те са залезни. Когато звуците ги водят, рисунъка се смесва и ту изплува по петна на акварел, ту в темпо се излива в някой цвят на синьото от дълбини и тъй извлича светлината от небето, дори в клавишите под пръстите...