Лирично отклонение

Отдавна лириката
на пътуването
е спряла да премерва
пътищата
на неделите,
а делничните –
тях крие под палтото,
защото тайно вярва
в сбъдване.
В далечината,
от хълмовете се откъсва стон.
Мъглата е достигнала до тях
и плътността й на вълна
се врязва с болката в нозете.
Събужда старото им дъно,
на лодки, вързани за бряг,
по който са вървели
в стиховете стъпки,
загадки,
песъчинки от симетрия върху писец,
зад чийто връх на този миг е точката,
с която се започва или свършва...
Краткост, колкото е волността
да повървиш до силуета на поет,
когото твои думи са описали...
А вятърът се свива
в шепите му да те стопли
с правото да е поезия...
От белотата в мисълта
се ронят ароматните листа
на пролетта
от ябълковото възраждане.
През страниците
на годините минават,
добавят цвят,
тънеят нишките и избеляват,
а после някой им нашепва,
че живеят
и бреговете се покриват
с есенни листа,
в които се повтарят
всички цветове,
като от рокли на русалки...
Когато се достигнат с пожеланото,
да са криле, поне на пеперуда,
земята ги приема с естество
все тъй да са различни,
но само, докато до нея са летели...