По спомени от разказите на море

Морето уморено се отдръпна,
помисли малко,
в миг замлъкна,
а после се отпусна
по нозете ми,
изплака ненаситената жажда
и да прегръща, и да ражда.
Подслон в последен дом
е дало на росата,
на ситния дъждец от нощ,
на сила от порой в гората,
на сняг, когато си отива
с яростта от планината.
Звук от заплакал
в тъмното бамбук щом чуе,
събира в шепите кристалите
от острата, бодлива гордост
на не един самотен връх,
несподелени някога
от някой с дъх.
В червен отблясък
от залязло слънце
пустините на мисълта си
сгрява зиме.
Когато страхове събудят дъното,
студени, в лед сковани пръсти
късат песента му.
С криле на розово фламинго
зората дълго, шумно
вдига слънцето от изток.
Забързаният дъх
от отеснялото корито на река
последно сбогом
ще представи на брега.
Дълбокият напев на чан,
с накъсаното,
присмехулно ехо на дола
из златоткан талаз ще скрие.
От съскане на въглен
щом дочуе жажда
за стъпките на нестинарка
в небето дълго ще се вглежда,
с омарата на жегата
от раковините си ще избяга…
Вървях с брега и слушах, слушах.
Далечини от път познах.
Нощта все тъй се луташе,
на вятъра в посоките
пътека търсеше.
Придърпах си я за другар,
а тя обгърна рамото ми с шал.
Морето още се разказваше.
Накъсваше мърморене
на ранобудна лодка
с бягащ шум.
Наблизо сянка на скала
в мъглата се разтвори,
пропусна фара и се скри
на тъмното в отворените порти…
Една вълна разплиска утрото,
провлече шала на нощта
по гребен на вълна,
в синджир оплете с пяна стъпките
и мисълта ми на морето с тях предаде…
на някой друг за мен
пред утрото си да разкаже...