Красиво е
да осъзнаваш
нищетата
на надеждата,
в парцалите
от извалени облаци
да я повиваш,
от алчнните ръце
на сънища,
с изгубените свои
от протягане да милват
да я скриваш,
когато силите
една във друга
впиват устни
и любят ненаситно
времето
и търсят с нея
да закусят
след вакханалията.
Красиво е
да се изгубиш
във онзи притвор
на смирение,
от който лъч
звъня в очите ти
да видиш
в пъти колко
са далече хората,
пропуснали от слепота
за него тук пътеката.
Красиво е да страдаш,
когато си постлал
от себе си пейзаж
на неразбрал
и от шума
на стъпките по него
да изплетеш
затвор от паяжина.
Красиво е
да палиш свещ
край пътя ден и нощ
и да събираш
в свещник вятъра
да изгори
с покоя в огъня.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Много красота, спокойствие и нежност излъчват стиховете ти. Сигурно ще се повтаря, но с удоволствие пребивавам в блога ти!
ОтговорИзтриванеХубав ден! :)
Гичка
:)-вълнуващо!
ОтговорИзтриванеБлагодаря ти за оценката, тъй мило отразена с твоето усещане!
ОтговорИзтриванеСпокойна нощ! Да си любима! :)
Случайно тъй се е получило, choleova, но ти благодаря! :)
ОтговорИзтриванеНе зная дали е красиво да осъзнаеш нищетата на надеждата,но е тъжно,защото той животът ти е отнет,но ако ни отнемат и надеждата става страшно.Тогава идва апатията,а аз на никой не препоръчвам този начин на покой,нито пък огъня,защото огънят е ужасът на съществуването.Всъщност забравихме да живеем,забраниха ни да го правим,с най-различни,рафинирани средства,а ти си разкрила психологическите последици от забраната...
ОтговорИзтриванеНе смея вече и да мисля, Мите. Не съм забравила. Ала не мога да си отговарям. Сърдита съм. Мълча. Да бях поне издала стихосбирката със звуци, които в превод да звучат като въздишки. Камбаната, в която удрях с пулс, изпуснах. И тя се спука. Сега е глуха. И няма да извика и когато я подритне някой утре. И дума да напише. Калта ще й спече езика...
ОтговорИзтриване