Ръцете не слушат,
не тръгват ритмично
в заучени звуци,
сърцето предлага
на своите удари
главните фрази:
“Ликът си в
косите ти огнени давам,
додето
по моите шепи
поемата пишеш с очи…!”
Нощта се разля,
с ненаситното черно мастило
силуетите в стаята сля.
От кованото злато
на небесния огън изплете
от пожар на стихия
постеля и тънка, извезана…
от очите на сенките в ъгъла
за ръката изведе страха,
по горещата жар на телата я плъзна
и мощта в свободата на жаждата взе,
тихо с шепот да стене за още...
Огледалото празно
изгледа среднощ,
а ръцете в косите
събираха ласките...
На дъжда по прозореца
стичаха капките,
петолиния в тъмно да драскат,
а очите по тях
свойте ноти да пишат.
Тихо! Този шум ще поспи!
Под капчука душата
свойта вярна мелодия, пулса,
да чуе в съня...
сряда, 24 юни 2009 г.
Когато това беше там...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Ръцете не винаги ни слушат.Даже често не ние,а животът и онова,което непосредствено ни заобикаля определя какво да мислим и чувстваме.Има страх,но и борба със страха,има празнота,но тя е самотност,а не душевна реалност.Да,тихо е но тишината е ослушване за живот!Страхотно!
ОтговорИзтриванеПоздрав и благодаря! Преди път не съм особено словоохотлива... А пък страха се е събрал с умората и разполагат с мен. Надявам се реалността ти да е в равновесие с твоя паралелен свят!
ОтговорИзтриване