Ръкавици за две ръце от път

От часовете на пътуване
изпредох нишка,
дълга колкото е път
и с цвят на топъл пулс,
предвкусващ лято,
изплетох ръкавици.
По обиколките на пръстите
вших мисъл по далечина,
в романтиката на поляна с маргарити…
зелената и мълчалива тишина,
изпълнила дърветата,
надвесено погледнали на пътя…
размахът от криле на ястреб,
забързал за прикритието в клоните,
предложили на всекиго очакване,
докато мисъл рее, търси…
прошарената сянка над реката в парата,
когато чака да опие с цвят-дъга
лъчите първи слънчеви от утрото…
жасминови листенца за сълзи,
проронени от умиление
по широтата, дъхнала от нивата,
прегърнала с душа зрънца за хляба…
от тежката, закриляща любов на плочите
по покрива на църква в падина,
забравена дори от вятъра…
преследващата мощ на планина
от самота на нощи ожадняла
и впила поглед в шумния живот,
на селото от къщите издишан…
залутаните кривици на пътя,
следа позната за онези стъпки,
които помнят в детство колко са го тичали…
липите, дръпнали нагоре клони,
в застинал крясък стар
от белезите на посегнали ръце
да сложат край на цветовете й…
любовна музика за поглед,
заключил полета на двойка щъркели…
и пръстен от целувката на устни,
оставили "благодаря" върху камеята…
Пристигнах у дома,
защото нишката от път се свърши.
И ръкавиците свалих...
по пръстите на този стих.