Имало такова време, в което колкото повече хората се сближавали със слово, толкова то повече ги отдалечавало, защото трупало думи, думи, думи и те, макар значими, верни, направили най-първо купчинка, която постепенно все растяла, превръщала се в масивно възвишение, докато накрая се превърнала в словесен Еверест.
- Ехо! Къде си? - чувал всеки своя глас от неговата половина.
- Ехо? Къде е старата пътечка? Хей, къде се скри вратата за към вишневата ти градина? - от своя дом отправял взор към синьото небе оттатъшният някой, докато възприемал думите си.
Но върхът на отчуждение, от всичките страни, стоял дотолкова красиво достолепно, че думите, които го възправяли, се възгордявали, че случвало се да направят даже крачка по-встрани... Тогава падали, изстинали, като звезди... и се търкаляли чак до подножието. Около словестния затвор на пирамидата, от изкачили се и допринесли за изграждането на върха й думи, живеели, нали ви споменах, човеци. Основно произвеждали, за да общуват слово. Но случвало се даже да стоят един до друг и да говорят, от устните им да излитат думи, но те не се разбирали, защото с времето, в което думите царували, човеците забравили да ползват други сетива, за да общуват… и те отлитали, примамени от най-високото на отчуждението. Поглеждали един на друг, без да участва в погледа разбиране и отминавали… Тъй постепенно се превръщали в затворници, свободните затворници на отчуждението...
Тук трябваше да има, според правилата, относно скелета на приказка, лирическо отклонение или пауза в сюжета, за да се появи онази нишка на съвет от стар мъдрец, която някой трябва да последва и да потърси някъде как да открие лек или поне парченце кратък отговор – дали, от всичките овъглени в подножието на отчуждението, нападали от небосколона думички-звезди, не може да се сътвори за връзка средство... Но, днес на мене ми е уморено... и то е повече от вчера... Потърсих си лекарството спокойствие, но някакво Всичко му пречеше и гледаше да го прецака. Всичкото, в което макар да се събира всичко, разделя цялото понятие за себе си на всичкоднес, всичкоминало, всичко заедност в две, три, четири... безкрайност, всичконепотребности и всичкоутре. От всичкото това му се вие свят и предпочита да не мисли. Попада в тялото, застава зад очите и гледа с тях различни фотографии, прочита разкази, помага на ръцете да откриват зеленчуци и да готвят... довечера ще спре да гледа във възглавницата ми...
Дааа, започваше началото, приличаше на приказка. Аз знам, тя пак ще продължи. Защото приказките никога не свършват... И съществуват, за да побеждава винаги доброто... Знам ли?! /До… следва/
Дааа, започваше началото, приличаше на приказка. Аз знам, тя пак ще продължи. Защото приказките никога не свършват... И съществуват, за да побеждава винаги доброто... Знам ли?! /До… следва/
Понякога се хващаме за думите, като за сламки, а забравяме,че са изречени от човешко същество.Бързаме за някъде,без дори сами да знаем накъде и се разминаваме постоянно.
ОтговорИзтриванеЗабравили сме усета да чуваме сърцата си, когато казват: "Виж, някой идва... защото ще премине пак... и за това ще разбереш по отминаващия звук на падащите думи в стъпките след теб!"... Влади :(
ОтговорИзтриванеДали мълчанието е злато.Може би,ако говорим глупости.Но отчуждението е резултат не от това,че не говорим,а от това,че не слушаме,т.е.не вникваме в каквото ни говорят.Нали знаеш,Калинче,"По делата ще ги познаеш,Господи..."
ОтговорИзтриванеМълчанието е златото, което си трупа всеки от "добрината", която си е дал, като не е изказал никому това, за което си мисли или докато мисли за единствените мисли, правилните, негови... Утре купчинката "доброта" ще го затрупа в себе си. Твърде късно ще е изпод нея някой някога да чуе неговия вик... Луната дълго ще се чуди щом изпълни лик, защо земята боледува, защо с такива обриви покрива свойта кожа...
ОтговорИзтриване