Миражни разкази

Казват, всяко нещо, което става си е дошло с определеното предназначение. Започнатото някога и недовършено, поради ред причини, някои от които не подлежат на разгадаване, завинаги, в миг се освобождава от онази тежест, с която е изпълвана до скоро мисълта - за непотребност и тръгва да говори...
Съвсем скорошно събитие ми припомни за тази част от мен, която смятам за усещане от прадеди и от вселената, чийто земен дом си мисля е пустинята.
Събрах в едно заглавие "миражите" си... Това е свят, за който казвам СВОЙ...

*****
… Имало едно време… Начало на пустиня, начало на пътуване, начало на любов, началото на разказ в началото на вечерта, когато мрак и светлина обгръщат се, танцуват, омайват, стават нея… идващата нощ… ... Той беше тръгнал да пътува… нанякъде… все едно дали към себе си… търсеше нея… красотата, всъщност… живота си. Денят остави зад гърба му зеленото с водата на оазиса и стъпките му в пясъка, които правеха след него път. Цял ден бяха двамата със слънцето, той все догонваше. Понякога помагаше му вятърът, обличаше му шала, влизаше в робата, придаваше им форма на крила. Не, имаше още някой... ... Почти в края на оазиса, върху кърпа с цвят на минало, едно създание, навярно стар арабин, загърнат в дрипи, пропити с пясъци от дни и студ от нощи, продаваше пустинни рози, сякаш надежди за оцеляване… Струваха скъпо. Той, пътникът, нямаше много. Взе си най-малката…”Да я поливаш, - рекоха дрехите и се наместиха по-плътно по тялото… Щом тръгваш да търсиш, тя ще те пази… от жаждата…”. Откъсна от дрипите, все едно даде от себе си къс от пустинята, загърна надеждата, подаде я и после застина, сякаш заспа…… Огньовете вече си пееха, разпалваха страстите, които откъсваха пара от черните чайници, разлистващи в чая коси на жени, предвкусваха топлото в разкази, умора в лицата четяха отблясъци огнени, а после се спускаха кротко в ръцете и чашите. Попиваше топло отгоре по дрехите и чакаше нощния хлад… когато луната излиза, а после се къпе в морето на пясъка…

******
Изведнъж изчезна всичко. Като в мистерия за нямане. Безшумността на тъмнина обхващаше отвсякъде и се събираше в очите меко. Изгарящият, проникващ в порите на кожата канелен пясък се беше свлякъл в нищото. Единственият признак, че може би е още жив, бе вътрешния звук на фините прашинки между зъбите, с които разумът се забавлява обикновено нощем из пустинята, докато искрите на огъня заспят от студ. Ръцете се докосваха до хладна твърд, не можеше да го излъжат, че е друго – скала си беше. Опита се да спомни края си от бурята, защото тук определено вече беше в другото – начало, нещото на онзи край се свърши. Освен безумното пълзене изпод сгромолясващите се да го преследват лавини от пясък и непреодолимата му жажда да е жив, други спомени отказваха да се събират посред мислите му. Боляха го очите. Отворени ли са или от ужаса на пясъка не искат още да повярват, че оставили са този прашен и нахален ад нанякъде, та не посмяват да погледнат за остатъците от човек по него? Опипа миглите си с пръсти. Тежаха от събралите се между тях, привлечени от влагата в очите, микроскопично множество от драскащи прашинки. Разтри ги малко и му поолекна. Ала все тъй си беше тъмно меко. Опита се да гледа тъмнината и да започне с мисълта да се придвижва из това, в което се намираше. Според възможните вероятности, това навярно беше пещера. Познаваше района в радиус оттатък планините и до голямата река, и до зеленото от сол море, а за такова разстояние се казваше, че ти познаваш половината пустиня, но точно тук не можеше да има пещера. Започна да тупти едното слепоочие, напрегнато се включи другото с единствената мисъл в пулс... „Мираж... Нима съм мъртъв вече?”... Стисна силно двете си ръце в юмруци. От впилите се в дланите му нокти го заболя. „Умрелите не ги боли, нали? Миражът преживях? Виж ти, аз бил съм жив!” И се усмихна...


******
Сънят отново го обори... за части от секундата, когато тя се разширява от спомените и през мислите... Потопи се в тях... И там... там седеше на края на постелята на неговото си легло. А шарената черга топлеше с цветове през допира на пръстите. Галеше я, сякаш нея галеше... косите й, разпилени винаги върху възглавницата, като жива вода утоляваха жаждата за ласки на ръцете, изпръхнали и напукани от дълечните преходи през планините на пустинята... Когато се завръщаше, душата пееше, а шатрата все тъй бе изпълнена със светлината й, с гласа й, който го понасяше с криле и го приспиваше след радостната нега от умората на сливането помежду... Рисуваните от ръката й кожени стени, говореха с оазисите си, с една бълбукаща река, из нея пък подскачаха игриви риби... Имаше звезди, наричаше ги с имена, а често сядаха с децата вечер пред шатрата и сочеха с пръстчета небето, разделяха го на съзвездия... Тя беше родам от страната на голямото море, което разделя. Къщата й беше много бяла, с прозорци, боядисани в синьо, да сливат синевата на небето и морето в рамката и на прозореца. За първи път се видяха в деня, когато той бе превел керван по пътя, открил го неотдавна и нарекъл го „пустинна роза”, в чест на тези пустинни каменни красавици, защото те го поведоха, откривайки му се, а с това и пътя... Случайност ли беше, че в този ден реши да мине през пазара, да продаде от розите, които пътят отново му подари или да ги размени за мях с вода и за торбичка с фурми?!... Очите му извърнаха погледа към края на алеята. Една изящна ръка излъчваше едва видимо докосване и шумолеше с него през преметнатите платове коприна. Отмести погледа от тях и... сам не помнеше какво се случи и колко време потъваха взаимно из очите си. След седмица я поиска от баща й и я заведе в шатрата на своя дом...
Отмина унеса. Змията беше още тук, някъде около него и също тъй спасяваше кожата от пясъчния ад. Най-разумно беше да не мърда. Единствено движение се позволяваше отвътре, с мисли... Миражи ли са те? Когато по трептящите им нажежени нишки изплуват образите на моментите с любими хора и с места, където мярката на щастието винаги била е с точното мерило?...


******
„Видях я....
Какво да правя сега?
Тя обзе мислите и очите ми...
Отидох при нея,
чу ме и отвори вратата...
понечих да вляза,
тя попита:
„Какво те води насам....
среднощ е?”
Отговорих:
„Съжалявам...
моята любов ме води!”,
тя се усмихна...
Продължих:
„А твоят глас
звучи в душата ми....”,
тя отговори:
„Идваш отдалеч,
моя любов, сама съм...”
Казах й:
„Още една безсънна нощ за мен,
един твой поздрав,
само да те видя...
не ми стига,
искам те до мен, кралице моя...
и в лъжите ме не бива...” (*)
Не можеше да го напусне тази музика, а той не можеше да се помръдне, хипнотизирано опиянен от немите очи пред него... „Някъде в пределите на моята, населена с туареги страна, - чу своя глас в тъмнината да разказва, - се простирала долината на светещите камъни... Блестели само някои, не всички. Населявали я змии, които скачали толкова високо, че достигали до гърбицата на камила. Денем змиите спели под светещите камъни, но вечер се събуждали, нападали замръкналите в долината. И въпреки опасността, нощем тя ставала убежище на мъже, решени да съберат всички светещи камъни. Изплашени от пъргавината на змиите и със стремежа да запазят живота си, мъжете яздели прави и посипвали светещите камъни с прах от въглени. Обратно се връщали едва по светлото на следващия ден, за да съберат белязаните си съкровища.Но съкровища имало не само в долината... Има и дворци, които очите обхождат, желанията и страстите да имаш разкош – надхвърлят, а ръцете не могат да обемат... Има дворци – толкова красиви... неръкотворни... Има дворци, в земите, населени от туарегите, където дърветата раждат скъпоценни камъни, вместо плодове. Дворци, покрити с яспис, кедър и сапфири. В тези дворци живеят жени – по-красиви от музите. За красавиците разкошът не е достатъчен, защото е пред очите им. Тези жени застават на покрива на двореца и пеят, пеят, приканват с песни уморените пътници да влязат, за утолят жаждата си, да напълнят сетивата с разкош. Досега човешки крак не е стъпвал там. Говорят, че подведен от съблазънта, пътникът може да влезе... но веднъж озовал се зад стените, той откривал, че пленителния мираж се отдалечава.... всяка следваща крачка не го приближава към спокойствието и красотата, а напротив, кара го да върви, изнурен, отпаднал, но следващ пътеката на страстите, която си е начертал...”Само тъмнината му попречи да види как змията кротко прилегна в нозете му. Сигурно го бе погледнала преди това, за да благодари за приказката...


******
Развиделяваше навярно, защото в този краен свят, се проявиха очертания. Ръце - моите, помисли си. Купчинка някаква, опипа я - мека, тюрбанът. Стена насреща - скала навярно. Поразмърда се, изправи се, главата му опря в таван. Все повече наоколо му просветляваше. Взе тюрбана, изтръска го от тежестта на пясъка и се огледа за източника на тъй мъгливите лъчи… Очите му се впериха в земята. Едва забележима, виеща се като спирала следа. Той тръгна по нея. Тъмнината се отваряше, попиваше в стените, криеше се в ъгълчета, из пукнатините на скалите. Следата беше вече много видима. Той знаеше, че скоро ще излезе също като нея. Вътре в себе си й благодареше… Още няколко крачки и стената свършваше в отворен ъгъл. Наведе се, таванът се снишаваше. Пропълзя и… Затвори очи инстинктивно, с длан. Толкова светло можеше да бъде само, ако пред него е ден и той изведнъж се е оказал в него. Първото нещо, което поиска да види е накъде е отишла онази спираловидна следа. Опашката й се губеше отляво на мястото. Скоро най-близката дюна щеше да направи своята поредна крачка и да покрие завинаги онзи миражен спомен. Дали?!...Огледа се. Знаеше, че търси своя верен приятел, с когото сироко ги раздели. Не вярваше, че може родното му място да не може да го приюти. Зад нощното убежище се издигаше сърповидна скала. По-скоро приличаше на размит, полуразрушен детски пясъчен строеж, но много по-голям, от онези, които правеха като деца, когато стигнеха оазис. В извивката се люшкаше червен пискюл. Над него най-невъзмутимо си преживяше Есхил. Извика го по име. Той извърна глава и погледите им, излъчващи победа над природата и радост от този миг, се срещнаха. Слънцето беше възседнало върха на невисока дюна и сипеше заедно с песъчинките горещите си лъчи. Време беше да тръгват. Преди бурята се бяха запътили от Маракеш за Загора. За седлото на камилата мехът с вода не бе помръднал. Щеше да му стигне. А после, знаеше един бербер, който можеше да му продаде вода…


******
Яздеше часове и търсеше с поглед в нещо да се хване. Той се заби в горещите, почти прокапали скали отляво. А после бавно прекоси нажежената земна осанка и се завърна в себе си... „Никога не я търси любовта, защото, когато я търсиш, тя се крие. Тя, ако иска, ще те намери...” Думите на неговата баба се държаха в паметта и се разрастваха по мисълта... “Има определено време и то ще дойде, както идва пролетта. Пролетта е едно състояние на всичко живо в страната, откъдето идвам, сине, едно събуждане след дълъг сън и радостта се изразява в буйния цъфтеж и с волността от песните на птиците. Понякога зимата е топла и ти се радваш, тръгваш да си търсиш пролетта. Разлистваш се, разтваряш цветовете, като вишнево дръвче. Но скоро зимата показва истинското си лице и ти замръзваш. Разбираш, че пролетта, която си открил е една илюзия, заблуда, лъжлива пролет посред зима. Тъй ще прекараш после лятото напразно – без плодородие и в самота. Любовта не се търси. Любовта, ако иска, ще те намери точно, когато не я очакваш, внезапно. Тя е като пролетта – понякога закъснява, но винаги знаеш, че ще дойде. Отваряш сутринта прозореца и те посреща бялото лице на цъфнало дърво, изпълнило с живот надеждата си, вярата, че ще посрещне обичта и ще дочака пролет… И когато любовта си отива трябва да си смел. Сърцето ти трябва да е изпълнено с търпение и сила. Тогава осъзнаваш, че всъщност не искаш тя да си замине, че тя тръгва така лесно, както лесно и внезапно те е сполетяла. Но разбираш, че трябва да понесеш болката, която тя ти оставя след себе си… Това се казва да живееш…” В далечината се забелязаха първите къщи на града. Сърцето му се сви от болка. “Това се казва да живееш…”

---------
(*) Непретендиращ съвсем за точност превод на песента "Tzazae" на Cheb Mami.


*****
Пещта на пустинята синьо треперeше със сенките на нажежения си въздух. Самумът бе навял вълни из пясъчния океан. Духал е от запад, защото всичките им гребени са клюмнали на изток. До болка впиваш погледа в далечината с единствената си надежда да трепне нещо в тази мъртва пустош, макар да е случаен, жалък, прокрадващ се живот... Нямането е толкова страшно и неподвижно. Небето е от неправилния кръг опал, изваден от недрата на самото нищо сякаш... Ослепява. А слънцето прелива върху пясъците с палещ огън тъй, че водата в козия мях започва да изсъхва...Преди час на запад все още можеше да различи през маранята призрачното очертание на трепкащия мираж от минаретата на Тафилет върху хоризонта, с тежките бели куполи и неизброимите стъпала на грейналите в белотата си плоски къщи. С последните си сили се оглеждаше и виждаше отново и отново гребените на вълните в пясъка и димът от тъничката струйка, през която пушеше вятъра... Пустинята го съпровождаше най-мълчаливо, очертала пътя с бели кости на камили. Току преминеше напреко пътя му сивата спирала на змия. Към привечер из пясъка започнаха да просветляват смръщени сиво-жълти камъни. Камилата вдъхваше с издути ноздри. Меки отпечатъци изникнаха помежду дюните... „Аха, на лъв са, оазисът е близо”, рече той тихо на себе си. Въздухът все така пареше гърдите, но сухата лигавица вече усещаше тръпчивия вкус на вода... Между скалите се прокрадваше шумът от силуети, като разхвърляни с ръка, застинали в умората камили, хора... тук-там синееха тънки струйки дим от разпалените огньове – изправени като опънати между земята и небето струни, в неподвижност... Изведнъж от земята се подаде дълга шия и към него се обърнаха изстрадалите очи... на изоставена камила. Опита се да се изправи, направи последно усилие и рухна върху пясъка, като вдигна златен облак, който нежно я загърна. Предните й крака бяха счупени. Нажежените скали и пясъка вече бяха изпили кръвта от раните и там сега само чернееше... Едва се изравни с умиращото животно и то нададе последен вик. Още живо се прощаваше с живите. Скоро, с пристъпването на нощта, лъвовете щяха да са тук. Един изоставен живот в пустинята, щеше да спаси живота на много други... Природа...Засилваше се безпорядъчния шум откъм оазиса. Въздухът в пустинята го променяше и той достигаше странно гърлен и рязък, като подвикване на птица...Вечерта се приближаваше. Усещаше се как клещите на пясъка отпускат леко въздуха и той се разпилява синкаво, като коси върху гърба на нечия любима... „Моята... очите й са като тази нощ... очаквани, огромни, за да ме поберат ведно с луната ярка...”, повтаряше си странникът, докато се устройваше да пренощува. Слънцето още се държеше изправено над хоризонта и с нетърпение хвърляше последните ослепителни пламъци, а върху изсъхналото лице на пустинята вече пробягваха, като се поклащаха и нарастваха странни, изменчиви сенки. Ухото долавяше с възбудата за хлад, ако не самите звуци на нощ, то призраците й, миражите й.Все по-ниско слънцето прилягаше към края на деня. Последно зарево и тази нощ настана... Огромната луна страховито се изправи и обля притихналия океан от пясъци. Ах, как дълбоко пустинята мълчи... Нощта ще бъде дълга. Откъм една палатка глас започна да реди:
Като гръд на девойка
издигат върхове
пирамидите край Нил
върху разпаленото тяло
на пустинята.
Керваните, понесли
дарове с любовq
текат като реки
да стигнат до самата,
най-нежната
от видимите линии, реката...
Ти, тайна пясъчна,
ще скриеш ли следите,
молитвите ми като птици
ще прехвърлиш ли,
очите, дето любя,
с красотата си ще надариш ли,
та да ви имам двете заедно...
Насядали край близкия огън няколко араби тихо, тихо, ту замлъкваха, ту пак захващаха беседата, сякаш се уговаряха кой от тях да започне пръв... „Алллааа! Акбир!... Вървял, вървял стар дервиш през изгарящата пустиня. Много страни бил пребродил, зад три морета бил, 10 пъти на Хадж в Мека ходил, на служба с висок сан бил при велики и мъдри шахове, царе, султани и емири. И ето го, преминал своите 90 години, броди из пустинята, с последната надежда да намери най-после това, което търсел през целия си живот. Никъде не се задържал повече от година. Бил и в приказни, и в тъжни места от света,и даже оттатък него, и винаги си тръгвал отвсякъде, заради своята свята и велика цел... В неизбродимото море от пясък да намери своята перла...И тъй, накрая тръгнал да умира в пустинята... Горещо, задух суши гърлото, устните изгаря огнен вятър... Ама не умирал и това си е... Нали бил привикнал тъй да живее, та целия му живот преминал в такова странстване... Вървял към онова старо място, където бил роден, където преди години имало село, течала между бреговете си река... Отдавна селото било затрупано от пясъчните хълмове, а пък рекичката - пресъхнала... Почти пристигнал... Ето го, там, в далечината е, където още се издига скелета на старото, мъртво дърво, някога могъщ, зелен дъб, а редом с него тичали деца... Днес няма никой, само сухите ръце на клоните стърчат изпод купчините пясъци... Тук ще намери своето успокоение, си рекъл старецът... Е, жалко само, че така и не достигнал свойта цел, така не стигнал смисъла си на живот...Приседнал дервишът върху нажежения пясък, опрял гръб в сухото дърво, заспал... И засънувал... как пак е млад, а пищната зеленина в короната на дъба приканва с хладина... Рекичката пробягва сребърно из долината... И му се явило нещо, ама не съвсем нещо, а като да бил някой, ама приличало на мъгла и му говори, но без думи и тъй, че всичко се разбирало...И изведнъж старецът разбрал, че пред него е целия свят, в който той е единствения творец, неговата вселена и тя винаги е била в кръпката на джоба. И тогава му се сторило, че разбрал изведнъж смисъла на целия свой живот и смисъла на живота на всяко същество... Но в този миг заспал завинаги... И дълго още белеели костите, просъсквал пясъка през тях и все разказвал за някогашния младеж, достигнал накрая целта на живота си...”

*****
Винаги ще следвам зова на Пустинята...