"Изгубеният рай" (3)

Тъй често ни се случва предопределеността да прояви високомерие и да изпълни точното, написаното от ръката на съдбата предписание какво е следващото, за което сам ще разбереш като се случи. “Изгубеният рай” в душата ми напираше. Тъй както много често трябва да избирам от достатъчно пораслите си разни мисли, а за това как да избирам нямам никаква идея, тъй и вчера за пореден път непредвидимото се случи. Не знам дали за някого това, което ще предам, прилича на познато, когато нощем хем да спи, хем да е в състояние на творческа напрегнатост, около него да кръжат потоци думи и непонятно как съзнанието да си посочва точните и в същия момент ехидно да напомня, че си в сън, че няма как да се събуди цялата ти маса и да последва словописа… Това са моите съпътстващи кошмари. “Написаното” в такова състояние е най-възможното, на границата със съвършената точност и предава даже невъзможното от всички изживени дни… но е дотолкова коварно мимолетно, че те потриса до онази сила на безсилие, което в теб усилва всепоглъщащата примиреност, че всичко е, за да усетиш, а то - извън това което си да съществува… Един единствен миг, дори и непомислена частичка краткост ме делеше от това - във виртуалното пространство да изпратя миговете от поредното си връщане в изгубеното на онези спомени, които трябва да останат в повече от мен… Едно примигване на електрическата лампа и върху светлата ми страница действително изгубеното в мрака се стовари… Обикновен, непредсказуем, примиренчески настройващ токов удар… най-мигновена, най-дълбока бездна изкопа… Оставих се на мъдростта, която винаги очакваме да ни достави утрото…
Когато сутрин даже елфите потриват сънени очички и в миглените люлки тихо се протягат, когато топлите завивки търсят твоите прегръдки, тогава баба идваше да ме повика: ”Хайде, мале, време е.” Гласът й беше винаги тъй кротък, мил и не очакваше отричане… единствено възможен беше пътя по посока банята. Как шепите се справяха с водата, а после как и пътя стъпките поглъщаше през слоя прах, до днес не знам. Отнякъде се чуваше да лае куче, а виковете на петли ни съпровождаха ехеей, докато чак реката в улея на воденицата пролазваше и с дървеното колело проскърцваше тъй глухо, както жадното ведро на кладенец в полето за случаен пътник в зноен ден на лято… От изток се прокрадва първо сивото. Изтрива тъмнината около крайпътните дървета. Известно време трябва на пейзажа да изсъхне и после се разстила синевата… Вървим. Краката безпогрешно следват пътя, докато магьосници ми шепнат всички билки от рецептата, която още щом се прибера в дома в котлето ще сваря и ще раздам на всички възрастни, за да не стават сутрин рано. Дочувам или очите ми са се събудили, но виждам как през пътя се преметна сянка. Бялка. В тревата шушка таралеж и вятъра ли, яребица ли изплаши. Шумът от повея посипа под ръкавите на ризата усещането за царевичак. Голямото, зелено и така безкрайно листно-шумно съскащо море се готвеше да ме погълне. Оставихме до колчето със знаци, че парчето от море е наше съдовете с вода, торбата с храна, но баба как разбра, че сме пристигнали, не знам. Замислям се едва сега (изглежда трябва да живееш дълго все върху земя, за да ти се даде да я познаваш). С торбичката, която ми се метна на врата, в ръката ми се озова и коматче питка… закуската ще е като разсъмне, каза баба... Влязохме. Листата се протягаха нарочно да ми дърпат ризата, а коренчетата, протегнали крачета в съюз с лианите на боба, ме държаха все приведена. Все тъй мълчахме. Полето не обича много шумни хора, че те със своя говор нарушават хармоничното съсредоточаване. Започна да белее даже в ниското. Два бръмбара рогачи поклащаха блестящи гърбове и бавно, и тържествено, с достойнството на слонове, които са поели към пещерите на дедите си за скъпоценна сол, прехвърляха браздите. Отнякъде се заобажда кукувица. По пътя се търкаляше последен сън след колелата на каруца…
Мекиците са сладки даже и без мед единствено в полето. Кога ли баба трябва да е станала, та ги закусвам в тази сутрин още топли?!... И пак ни скрива следващия ред. Не изоставам, но забелязвам че в моя се случва да липсват шушулки, а пък торбичката на баба винаги е по-пълна… Над нас разстила жега слънцето. От ризата си искам да избягам, но са я стиснали в ръкавите й здраво копчетата. Знам, съблека ли я, за миг ще ме зарадва с хладината вятър, ала листата ще оставят върху кожата на раменете болката от царевични руни, посипани с парлив прашец да се не заличат дори след къпане… “Бабооо, кога ще свършваме?!” - дочувам се как питам. “Още малко, мале. Като се върнем с още ред.” “Но ще ми обещаеш, че после ще разкажеш пак за прадядо и това, как се завърнал след война и плен, за Езерото, за Калугерица!” – не спирам аз… да искам пак да знам това, което вече знам, но е така уютно да седиш до баба, тя да оправи своята забрадка и с пръсти да опъне вълнената нишка от къделята, а пък вретеното да й припява, докато тя започне тихичко да ти разказва… /Следва/

Слагам край, като оставям спомените да разказват с думите на всеки за това, което те са оставили у него...