Замахна вятърът със сабя…
веднъж, а после…
цял ден къса шума
и недостигналите го
целувки на цветя,
с опаления цвят на теракота.
Сто пъти се събуди и заспа
в дълбоките, гальовни шепи
на незаспивал саксофон,
в ориенталска утрин влюбен,
приспал дори
души от огън в свещи.
(По-сам не се е чувствал даже бог,
преди да се замисли…)
Нощта е толкова прилична
по несигурност на онзи бряг,
от който е започнала,
а той и днес я пази
в древността си…
Не съм живяла там.
Веднъж един човек,
когото винаги ще помня,
ми я разказа
и затова е малко тъжна,
като историята,
която писахме,
когато още не познавахме
лика на сетивата си.
(Перата си отдавна
са прежалили и чайките,
но писаните с тях писма
са безтегловно прозаични
и затова не съществуват
за реалността,
живяна тук от всички...)
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Използваш като Багряна образите от природата,но за разлика от нея,където природата е стихия,която не може да бъде спряна, при теб природата е опитомена,очовечена.Ти самата си "природа",защото се сливаш с нея,но често се сливаш и с градската обстановка и атмосфера.Прекрасно е!
ОтговорИзтриванеstormbringer... Аз мисля, че и най-жестоко вероломната стихия си носи зрънцето душа... тя просто е природа, ту се отпуска под прижурящи лъчи, ту със сабята на вятъра наказва себе си, заради мързеливото бездействие... Аз се опитвам да съм такава част и от града, и от нея, че да не се налага да ме забелязва...
ОтговорИзтриванеБлагодаря за прочита!