Капчици от лятото... с дъх на море...

*
Остана.
Лятото остана на брега.
Намери дом в едно иглу.
От пясък.
А вятърът ще го отрупа
със седеф.
И ще оглежда своя лик
за топлина...
*
Зад ъгъла
на керемида
немирен слънчев лъч
откри
искриците от топлина
в очите ми.
Разсипа се по парапета
и с камъчета от петна
започна да играе дама.
По шахмата.
На пода.
Който е до мен.
И няма да ме спре
да съм дете...
Обувките... Ще ме почакат...
Ще съм голяма после с тях...
*
Брегът е топъл
от следи.
Камъшът спи.
А вятърът,
с криле на чайки,
пътека за луна
реди.
Морето шушне.
С глас.
На мидени черупки.
Синьо. Тъмно.
Една вълна
се върна от брега.
Да вземе сили
в дълбините.
И да прескочи.
Заоблената купчина
от камъни.
Зад тях е тихо.
Иска да поспи...
*
Градче с утихнали асми
и южен дъх в смокините
намята с лунено платно
два закъснели силуета.
В жилетките на есента си.
Следите върху дланите
са топли.
И без значение къде
съдбата е посочила
да извървят по-сетне
всеки своя път.
Сега са заедно...
Като звездите си мълчат.
И се разбират като тях...
*
Последни капки вятър
процеждат палмови листа.
По раменете чезнат.
Под бялата ми риза.
И в джоба на елечето.
Над покривите слънцето
разстила път.
Морето маха отдалеко
с отблясъците от сребро...
Останахме и ние част от лятото.
Със стъпките си. По брега.
Онази малка чайка
ще впише мислите ни
с тъничката човчица.
След тях.
И с многоточие от пясък...