Цвета на вятъра

Душата ми говори,
чувам я,
но думите не знам
и как да взема
изкупление оттам...
защото искам
още да обичам…
Боже,
ти щом си я създал
от своя дъх,
налей ми в чаша вятър,
да се напия с цветове
и тъй душата си
дано да чуя...

в цвета на вятъра...

Когато вятърът е шум
в крилото на орел,
подгонил облак,
тогава носи
своя цвят на лекота…
Когато е надвесил лик
на езерото
в меката вълна
неспирния си бяг да скрие,
е син, от дъното –
до най-дълбокото
на отеснелия небесен край...
Когато е заслушан дим,
с пролуките
на сънени искри преплетен,
е бялата въздишка на дантела…
Когато е душа в сърдита буря,
в две шепи кръгчета
от разсъблечен вишнев цвят
цвета си сбира...
Когато е игра
и с леката мъгла на утро
лъчи от слънцето намира,
е закачлив прашец
в криле на пеперуда…
Когато се надбягва с грива
от жаждата на бяг за свобода,
е залезно червен,
като мечтата на нощта
за следващ ден...
Когато се е спрял до светофара
и там случайно вижда
как чакам
да ме стигнат твойте крачки
в очите ми поглежда
и обичта оттам превежда
до всеки цвят
от изгрева над моя град...

Душата ми говори...
Боже...
Дано я чуя...