Да нарисуваш миг

Ако площадът имаше очи да забелязва и ако помнеше поне, колкото часовник над стара сграда, сигурно щеше вече да е с впечатление, че от много време насам, почти колкото е достатъчно на дъжд да извали над половината от пътя, точно в 12.00 ч., тя сядаше на пейката, отсреща на пасажа, където чакаха трамвай случайни минувачи, а от витрините неоновото жълто пареше очите с мода. Разгръщаше голямата си папка, изваждаше като вълшебник два молива, гума и чакаше за композиция.
"Животът ни подрежда сам, но няма кой да нарисува тези мигове. Не сме художници. Така си казваме, макар че е заблуда и затова пропускаме какво ли не, което често е недостижимо, останало назад, в балона на момент."
Разбираше какво я пита онзи мъж, застанал зад прозореца на кафенето, на ъгъла, отправил в две посоки улицата, и както винаги дошъл, за да обядва.
"Рисувам мигове. Продавам ги, щом някой разпознае своя. Намирам често приликата в тях, но вгледаш ли се повече, ще видиш даже два момента на един и същ човек различни. Не помня вече откога рисувам. Не мисля, че на някого това ще трябва... Може да има и повтарящи се в цветовете мигове, защото хората разбираме за тях, когато се обличаме, последвали вика на модата. Понякога, не се разбира точно как, но в миговете спират силуети без лица. Най-нтересно е, че даже тъй мигът намира своя купувач. Такива хора казват, че тогава са били помежду двете настроения, не са намерили най-подходящо изражение, но пък така е по-добре за тях – биха могли да си представят повече моменти... когато се намерят."
През мълчаливите погледи на двамата, неосъзнато разговарящи от краищата на споделяното разстояние, преминаха поредица въпроси...
„През лятото, когато спирката олекне от постоянните си минувачи, рисувам покриви… Защото са измислени да пускат погледа над тях… да гледа свободата... а птиците оттам да гледат този свят, когато размишляват колко малки им изглеждат хората. И още... заради дъжда, защото той намира в керемидите платна и звуци... От миговете, за които пак съм тук, се уча... да чакам. И така живея... Но нарисуваните покриви не ги продавам. Те са животът ми."
Тя сякаш спря да мисли. Постави още щрих върху ревера на палтото, което онзи мъж изискано преметна на ръката си. Подсили сянката, която чашата прозрачно устремяваше към ъгъла на масата. Премести погледа от тях. Обърна нова страница от скицника и се загледа в следващия миг...