Непредизвикани миниатюри

Колко може да е дълга тази нощ, щом се докосва в ъглите на светлина, чертана от лъчи на нощна лампа и музикалния компас на контрабас, загърнал с тяло мислите на някой...

Когато нощното небе приеме падащите ангели на стихнали звезди, игличките на бора стенат и спират в обърнатите капки кехлибар в смолата... по робата на тъмнината стават на копчета за незаспиване...

За ненаситния ми глад да гледам, очите са виновни... че денем две са само, а нощем, когато конете на съня препуснат, са повече от светлината... а всичкото за гледане е в тъмнината...

Угасва шарената черга, тъкана от листата на чинари, на тополи, през нишки златни есен. Иглички скреж оставят всяка сутрин болка, обръщат пътя на совалката и сменят цветовете на деня до зимно бяло...

Откакто есента се просълзи накрая и в бреговете на реката не откри достатъчно за слънце злато, остави на дърветата да нарисуват нейната тъга...

Студена вечер спуска есента, като монета, жълта, от кадифена ръкавица до протегната ръка, в изгубената сред забравата на улицата песен на акордеон...

Оставил си върху екрана на лицето ми едно петно за недовършено зеленото листо на пролетта ни... щом презимува под дъха на януари, ще съмне пак в очите ми...

Мъгла се лута по върха... и търси корените си – поляна с пара от глухарчета...

Когато искам да забравя, отглеждам сенки от яйца върху изпънатия лик на празна маса...

И само тишината в бялото платно, на някоя замислена картина, ще скрие болката, изрязана върху несподелена дума...

Дъгата е извила гръб в брадичката, затворила овала, изминатия път на погледа да скрие и чака четката да я открие...

Иконите на двата лика отгатват мислите на цветовете и леко се докосват до ръката, да й подскажат топлината...

Някой може да има какво да разкаже, когато е сам и насреща е само недопитата чаша с кафе, със следите от чакана среща...

Като знам за какво тази пролет съм вписвала с цвят за илици на зимно палто, искам първия сняг да заплаче в ръката ми, да познае капчука в окото на първото копче...

Замахвам с думи „хайде”, „стига”, към обръча на циферблата, а той накъсва в този миг и тях, и него с безмилостната ножица, заключена от времето в стрелките...

Окована в око от ковано желязо, взор за всичкия свят на врата, от стената мълчи по средата на рамка поляна, в пожълтелия кръг от листа на липи... Някак слънчево пари от тази картина... в очите...

Между нашите мисли неусетно се вписа луна, от едната страна неузряла, като приказка в свойто начало... крехка стълбица всеки с поглед описа и довърши в луната цвета...

Онази, забравена нарочно рокля, защото капките й пареха в душата спомен, като игли, е избеляла в гардероба... дали на този стих, останал отпреди, тя, както и тогава ще отива...