Мълчанието на миналото...

... Или как да заглушим грешките, останали като разхвърляни от вятъра по клоните накъсани торбички в нас...

Кой знае? Дали ако изричаме пред всички близки и пред себе си, че се отричаме от миналото, за което имаме вина, че се е случило, когато младостта е носела у нас от лутането на незнание, на неосъзнатия бунт срещу налаганите осъзнати рамки на обществото, на първите пропукали съзнанието мисли, че не се живее само, за да се яде, а има думи, под които се отварят отговорности, а те притискат към калта все още незасъхналите цветове от акварелните криле, които сме рисували до вчера в детските представи за живот? Дали след този акт, като саморазстрел, зад себе си ще имаме цвета на бялото платно? Дали това, което сме оставили след себе си, платното ще покрие? А грешките, които с думи на отричаме изгаряме, дали не са от тъканта, която е градила тялото на нашата душа и няма ли да се отвори празнота по нея? Дали за грешките си трябва да се съдим по аршин на бич? Когато правим грешна крачка, след нея чупим ли кракът накриво стъпил или записваме у нас къде минава правилния път? Не мисля, че за миналото ни важи това, което за историята - да го пренаписваме всеки път, застанали след няколко години по-високо. И колкото и да го украсяваме с лъжи или да трием снимки като недостойни паметници, това, което се е случило остава като спомен, лош или добър, но наш. Погребваме под пепелта, с която сме посипвали косите си ненужното и върху нея ръсим семената на цветя, животът по-натам да вземе нещо нужно от пръстта, тъй както е в живота на природата.
Трудно ще съберем торбичките, които сме изхвърляли с така ненужното. Трябва да мине време и да се убедим, че зад възела в торбичката не може да се скрие това, което сме употребили. И не този е начинът да се спасим от грешките. И не с обратното на тази мисъл - да живеем с тях, като с боклуците. Да се научим да оставяме на правилното място всяка...