Към "Сутрешно... на някого... от днес", но вече без някого...

Откъде да започна? От дългото мълчание, което оставих да ме оплете и отдели от другото ми аз? Или от споходилото ме желание да съм сред пишещите, но не като невидимият им читател, а като... Трудно ми е да кажа като какво. Може би просто искам да съм видима в този свят, който винаги съм смятала за по-истински, не защото е по-желан, а защото е по-достъпен за полетите на душата...
Препълних се от ежедневие и от тълпа по тротоарите, в трамвая, в парка. А от витирините по улиците ослепявам. Оставила бях мисълта да спи под мотото, което бях избрала след кончината на приятел: "Това, което има смисъл вече няма"... Твърде много няма се събраха, натежаха. Прозорецът остана нависоко, от погледа далеко и залезите се изгубиха за него, а изгревите спряха да се четат по облаците до комините на ТЕЦ-а... Понякога нощта пропуска къс луна, сама, откъсната от покриви, от сенки, в които се спотайват клони на дървета... Понякога открадвам няколко минути полет, додето погледът достига, без да се препъне в ярките реклами на мобилни оператори и на хотели... Понякога за кратко си представям на планината силуета и се подсещам да не забравям, че е там, докато аз стоя на светофара и мислено плета от мисли броня за шума, за погледите на невиждащите стъпките си хора, преди да са увлекли моя... Понякога миговете се изпълват с толкова откъснати моменти и всеки моли за начало, да продължи до края, извървяват се върху екрана на очите ми, пресъхват от горещия им вятър и се затварят под клепачите от сън... Щях да измисля състояние, което може да събира красивата мелодия на всеки ден с изписваните ноти в мен, когато пръстите докосват буквичките от клавишите. Щях да открия начин да покажа образи на невидяно. И да закрия тъмната страна на тъмнината... Изглежда засега ще ползвам светлината, за да покажа себе си отново. После ще продължа и с щях...