*
Една мелодия, която ме разказва, забравя се и вика с моя глас вратата, останала в пространството, притисната от всичките страни в стената. От закачалката с палтото пада прах. Рисува в спомените автобус, през топлината от стила, затворена от твоята страна, върху прозореца, застинал пред лицето на усмивката и думите, които с мисълта изрече в себе си към мен... Ще се достигнем ли в съня? Ако заспим...
**
По улицата стича светлина, стените на следобеда умила, а върху тях висят на миналото прилепите, държат зида до ъгъла със слънцето, закичило следите си в цвета на храста. Небето е объркано... защото не намира къде да сложи облаче, на залеза за ореол...
***
А улицата спира до пазвата на подлез, душата на акордеон да пита къде да чака влака с посока рай за двама, къде е слънцето, защо небето плаче,
а гълъбите спят в гнездата денем и полетите са облекли покрива до козирката... От графиката в стълбите пристъпва музика, почти рисува лято... прилича по звука на сбъдване, ако излязат нотите и се окъпят в цветна локва,
отпила с края си дъга и ако утре улицата спре отново... сега от нощен цвят е тъмно... в подлеза...
Няма коментари:
Публикуване на коментар