И така... Някога, много някога, всъщност, вчера, когато станах рано, а може би сънувах още, (ще питам заека, от старата ми приказка, защото той е този, дето чува сънища), изкачвах се по път, по който си вървяха облаци. Но те нали си крачат по небето, горе, а ние сме по пътя, значи долу... Е?!... (В този случай, без да питам заека си знам, било е сън.) И тъй, вървях, вървях, а пътят се не свършваше. Наоколо – цветя. Защо са толкоз странни? Обърнали си гръб едно към друго, наклонени към пътя, току, току… и да избягат. Да са сърдити? Цветя сърдити, да бе... Ама наистина приличат. А аз вървя, вървя. И вече мисля. Кого да питам за цветята... Погледнах си в краката – облаци. А пък едно такова пухкаво и закачливо-бяло, поглежда изпод дълга мигла. (Определено знам, повтарям си, и без да питам заека е ясно, че сънувам.) А облачето мига, мига, мига. А ми протяга и ръчичка. Поех я в моята и рекох: “ Здрасти! Ти май си облаче или?...”. Последва шум като от смачкана обвивка на солети. Опулих се. А той, шумът – повтори се, но вече долових едно: “Приятно ми е, Стам! Ти вече си помисли, знам, – и кротко се усмихна. – Съкратеното ми име е. Стамат се казвам, ама не мога да ти кажа как разбрах, че ще ме питаш. Така е, тук всички облаци от пътя чуват мисли. Но рядко някой се решава да минава, защото два пъти – веднъж в среднощ, което ще рече преди луната ни да се роди по ваше пладне, веднъж, когато слънцето ви е надникнало току при ден, а тук това го правим ние, цветята са сърдити. Дотук – нищо особено, ще кажеш, денонощие. Но нашата луна се ражда всеки път, когато ваши дни направят пладне, а ние ходим всеки ден по път. А пък цветята са сърдити, защото дърветата отдавна са изчезнали и никой тук не прави от небето сянка. Но аз ще ти изкажа нещо важно. Харесваш ми, приличаш ми на мама. А нея... да, нея вече от една година... няма я... Отиде си подир една усмивка в дъжд. Да, усмивка... Минават някои… Ефирни, като много леки облаци, но… са лъжовни и привличат. А после си отиват и някой облак, както си върви, заплаква... а после - свършва. Остава мъничко и пухкаво такова парашутче, прилича на същинско от глухарче... И някъде отлита, в обратното на нас, в небето... Така и мама си отиде. Но ти приличаш ми на нея. Ръката ти е топла, бяла... На мама беше същата. А и с очите гледаш като майка... И аз ще си отида някога. Но ми е рано. Дори не зная да тъгувам. За облаците туй е много вредно. ... Но, да, разказвах ти… всъщност, исках да ти кажа нещо важно. Дърветата, защо изчезнали оттук дърветата. Било отдавна. Преди да се сънува още (така се казва тук, когато е било по-друго време), наблизо, подминахме го мястото, където е била гора, с голеееми стволове, а клоните – криле от много птици. И облаци, но – цветове, които се разпуквали напролет и носели за целия ни свят най-чуден аромат. Под тях живеели калини, едни такива мънички червени буболечици. Днес някакви подобни, но със сигурност мутанти, защото имат точици, живеели при вас. Не знам, не съм ги виждал. Та те, калините, събирали от сутринта в балони ароматите. Завързвали ги със тревички и ги редели на една полянка, близо до върха. Ти май оттам дойде. Когато свършвал им цъфтежа, на дърветата, а всички тук, в света на нас, тогава, заспивали единствено и само с аромата им, калините започвали да пускат от събраните в балоните. И тъй, докато дойде следващия сън. Сън след сън, след сън, докато... не се заплел из облаците на дърветата отнякъде различен сън. След него кацнала и къщата му. Уж на дърво приличала, но пък била без клони. Уж къща съща, но пък без прозорци. И ходи. Освен това - с крила. Направо чудо. Сънят от нея бил с човешки образ, по-точно -на жена. Голяма, рошава глава и цветна. Нос – крив и месест, а най-накрая с копче. И винаги с метла. Тя, тъкмо тя се закачила из дърветата, метлата й. Най-старото дърво, от него още има пън, веднага се изказало, че тук това, което става, няма да е тъй добро, но всичките дървета се прехласвали. За първи път при тях се появила някаква метла, а върху нея – сън. Сега... легендите какво се случило, са много. Ще ти разкажа моята, която мама ми разказваше преди да тръгваме на път. Сънят с метлата, така де, жената (според някои свидетелства, тя казвала се Йожка), живяла колкото полага се на сън, това е приблизително оттук до там. Летяла на метлата и всеки път, когато се издигала и къщата й се опитвала да полети. Но Йожка, още щом дошла, заключила крилете й, а тя стояла на крака от паяк, ядосано потропвала, но слушала безкрайно господарката. Докато веднъж… от небето чули плясък на криле… на много. Извили вратове дърветата и що да видят – много птици… и всичките – с метли. Не птици, не, видели всички, щом ятото се приближило. Били досущ като съня от тяхната гора - приличали на Йожка. Извили се наоколо, обрулили със вихри облаците-цветове и кацнали една след друга точно вдясно на странната й къщичка, в средата на поляната. Настанал кикот, веселба, изпили всички аромати по балоните, откъснали останалите облаци и правили от тях белеещи коси, показвали какво са духове. На сутринта, гората се поклащала опиянена (за всичките дървета особено е забранена употребата на повече от по балонче аромат на ден, а те, разбира се изпили всичко, което ни било за лятото, за есента, за зимата, изпаднали в така наречено насищане и никой не поемал риска за прогноза как всяко от дърветата ще реагира). Откъм поляната с приятелките, Йожките, се чувал тропот, натрапчиво ръмжене на метли. Така било около мисъл време. И изведнъж се чула някаква команда, подобна на това: ”Всички по метлите!” и после много вихри, и всичките приятелки на Йожка, а също къщата, политнали. Тогава се откъснали дърветата, размахали крилете-клони, нали били опиянени, последвали ги… Изгубили се някъде на запад. От този миг разбрали всички и какво е тишината... Единственият спомен за дърветата е онзи път, на старото дърво, което имало най-здрави корени, та се откъснало на две. Днес пази само спомени… А после се загубили калините. Нали ти казвам, едни дошли при вас. Тъй както си пълзели през годините, получили по точка… за награда… оцелелите... А тук... нещата се объркали. От облаците-цветове, останали след приключението, макар разкъсани и с болки, успели да се скърпят нови облаци. Така родили се дедите ни – пълзящи облаци... И оттогава цветята са сърдити. Не идва никой да върви по пътя ни и всички чакаме от сънени години… да дойде майка, като теб...
Ти умори ли се? Да седнем някъде да се събудиш. Аз ще ти пазя сън и утре щом заспиш, ще ти разкажа по-нататък, а именно – защо си тук...”.
Нощта разгърнала бе своята наметка в дрипави воали из клоните на близките дървета. Усещах как заспиват там семейство птички по тихото гугукане. Комините на ТЕЦ, поели много, много въздух, напъваха да си освободят от тъмнината носовете с много, много пушек, с единствена надежда да възстановят нормалното си дишане, но иначе се пъчеха – наметката се диплеше по правото и им придаваше ефирност. Освен това се чувстваха облечени като от нещо нощно меко. Прозорците на кооперацията, с които винаги сутрин, вечер в полумрак, все викат нещо нямо и от страх, току да ми извикат пак и се напълниха от светлината в стаите. Въздъхнаха, а вие чухте ли?... Сънят ме дърпаше... с любопитството, което е останало от мен там, отпреди нощ, когато имах среща със Стамат. Нали го помните? Да, облачето мой приятел от пътя, по който облаците си вървят, защото е така при тях. А пък цветята им стоят сърдити... Но пък настолната ми лампа тъкмо се зарадва, защото я събудих и мигом се замисли, скрила шнур в единствения крак от порцелан и мед. Е, как да й прекъсна мислите, кажете! Едно е жалко, не им разбирам аз на тях, не съм се учила и се замислям май, че би било ужасно интересно, защото те стоят, на масите, на нощните ни шкафчета и са прочели повечето книги и то не само нашите... Дали да не заспивам вече?! Но помня ли добре къде минаваше за там, за сънищата пътя? Да видим с преговор: достигам първия си сън, на негово кръстовище (не зная как, дали така се казва и за кръстовище на шест посоки) поемам най-напред по път нагоре. После следва друго. Оттам – надясно и после на следващото съм надолу, много малко, колкото премигване и стигам онзи пън. До него ще ме чака, знам, едно балонче с аромат от Дорето… Но първо трябва някак си да стигна. А още по-напред e да заспя и да оставя сън. Такива са условията, иначе не се отваря и кръстовището. За майстори в съня, такива, дето са напреднали по работата в изучаване на мислене, предлагат бонус, по нашему нарича се награда. Ако оставиш първия си сън, отворят ти кръстовище и в този миг, ако измислиш още сън, отварят нощното небе на тяхна полусфера – прекрасно синьо, изумрудено, с ефекти от сияния, които не са ги виждали и във Финландия, защото тези пеят, посипват и звезди, които можеш да си вземеш от земята и да закичиш, колкото си искаш в своите коси. Или да сложиш по-голямата от две за брошка. Наоколо танцуват ветрове, които носят в шепите си от звездите, подхвърлят ги изкусно като клоуни от цирк и всред сиянията в цветове, далеч по-колоритни даже и от багрите, които са ни виждали очите, те мамят, за да получиш своите видения, с които да напълниш после думите. Това обаче е висша форма и трябват сънни публикации, а аз дори отскоро пиша, но са ми разказвали… вълшебници на словото…
Открих полека всички пътища, дори до първата пресечка без малко и да стъпя върху лъч от мъничка звездичка. Пулсираше. Минавал бе вълшебник. Потънал вече беше в своя сънен път и сигурно като е носел повече по джобове из някоя от дупките се е промушила, мъничката... И тъй красиво светеше! Сияеше като сърце, което е преляло обич... топлеше. Сега по-бързо ще вървя, защото има някой с мен, помислих с удовлетворение...
Остана да премина само краткото премигване и … две пухкави ръчички сгушиха ръката ми до бели бузки, а две очички светнаха от радостта на всички облаци и затова наоколо и стана вече светло. А може би достигнали пак бяхме тръгване на път от облаци, щом ме посрещна най-напред Стамат, което си е много ранна утрин. На мен се стори, че цветята са по-близки и май не искаха да си избягат от местата. Една иглика в лилаво повика погледа ми и после се засрами, а розови лалета се държаха за ръцете. Един бодил, абстрактно накривил глава под лилавата шапка с периферия, опитваше се да ми каже нещо, посочваше натам с пръст. Аз проследих посоката… Балончето със аромат на Дорето! Щях да извикам: “Хей, приятелчице мила! Била си тук, къде си? А може би дори здравей!”. Но в този миг ме дръпна нещо за ръкава. Досещате се - най-прелестното облаче, наречено Стамат. “Ще трябва да вървим, – изрече сериозно. По пътя ще ти доразкажа всичко. Нали разбираш, че тук сме чакали такова идване от сънища години, които само онзи пън ги помни колко са.” “ Не може ли да се огледаме за Дорето? Била е тук!”– опитах се да кажа още нещо, но пак бе ред да казва своя реплика Стамат. “Била е, докато е чела приказка. Оставила е своя аромат, но вече е поела в други сънища. Хайде, нека да вървим!”… Развиделя съвсем. Луната се търкулна в своя сън, а облаците заизплитаха от себе си по пътя слънце. Защо мълчим, ми мина мисъл, но се досетих, че сега е ред на мен да поговоря, а не да питам за мълчание. “Луната тук кога расте? И свършва ли, ако расте?”- попитах. “Расте, но случва се, когато спи и виждат я единствено на облаците сънищата. А преди малко се търкулна във съня, с което свърши.”- прилежно обясни Стамат. “А слънцето, което се изплете от преждата на облаците, защо не може да е облачно и да ви пази сянка?”- отново бях на ред и го попитах. “Защото преждата е суха, а е така, защото сме вървели твърде дълго в пътя и сме изсъхнали по краищата. За да запазим себе си, като вървящи облаци, изплитаме от сухата си прежда слънце и после пак – растем като вървим и в другата ни утрин правим слънце. Сега, обаче идва вече времето да ти разкажа и за задачата, която те доведе тук… Ще трябва да рисуваш. Но не с бои. Боите ни били заключени в онази къща, която имала крака от паяк, на злата сънна Йожка и се изгубили с дърветата. За да се върне всичко, да се обърне пак света ни, ще трябва да нарисуваш своето небе и нас, и фазата на вашата луна, и цвят до цвят в дървета, и цялата гора, която някога си виждала, и слънцето, като улавяш наши мисли. Ти разбираш ли?”- ме прикова накрая със въпрос Стамат. Когато спя едва ли нещичко разбирам, дори не знам дали излъчвам неразбиране, но някак кимнах в знак на нещо свое, което значеше разбиране. “Какво ще ти е нужно?”- попита пак Стамат... ... ... “Помислих твърде дълго, нали видя измислените многоточия. Ще мога ли да искам музика?”- опитах се да си представя своето желание. “Ще имаш само своето въображение и паметта на музиката ти, която ще се отвори с помощта на онзи аромат, останал ти в балончето на Дорето. Започваш ли?” – ми рече бялото приятелче. “Започвам... Даже виждам, че сме до билото, Ттук някъде ще седна, наоколо добре е разположено платното.” Приседнах, а облачко пристъпи, потърси с пръст нослето ми, потърка го и рече: “Това ти е за сбогом. Когато свършиш, аз няма да съм вече тук. Ще те погледна светло отвисоко. Ти видиш ли ме, кимни и ме дари с усмивката си.”. Очите ми изпитаха от този ужас, който връхлетя след думите на облачето. “Не, няма да се свърша, - рече, разгадал от ужаса. Ще съм летящо облаче. Дори да свърша някога, ще стана пак, когато слънцето се вземе по небето и напече гората, а после и цветята. От парата ще събера отново себе си и ще им пазя сянка, докато свърша някога отново... Ти знаеш, че това е кръговрат.” В мен звучеше музика, а в най-далекото изникна ствол. Израсна нависоко, покри се с устремените нагоре клони на топола. Последваха го още... А после заговори мъничка брезичка... бял чинар. Допря го дъб и още... По-близо идваха и борове. Едва се виждаше сред тях от пътя. Белееше... от облак сън ли бе?!...
Повя ме вятър, погали ми немирен кичур, наметна ме с отнякъде намерено мечтание и двамата изваяхме луната... И заблестя с най-ослепителна усмивка... Но тъкмо да ми каже нещо и се загърна в някаква наметка. Я, тя махаше със свои краища!... Как тъй кой махаше? Наметката. Наметките са с краища. Луната пък е кръгла, винаги, дори когато е нащърбена пак няма край... Но... но може ли това да е Стамат? ... Едва отроних мисъл и ме близна капка...
Зад новата гора зарозовя, изгърби тъмното и пукна най-красивата зора, а миг след нея се излюпи слънцето... Разтърка си очите – за първи път не бе изплетено от прежда и чак не вярваше какво очите виждат. В гората нещо пееше, цветята се прегръщаха със аромати, а пътят беше прашен и идваше отнякъде, но днес къде отиваше... това никой не знаеше...
---------
15.04.2008 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Страхотно е! Просто няма думи! прочетох го с удоволствие
ОтговорИзтриване