И пак е днес.
Макар и с друга дата.
И пак ще се свали.
В среднощ.
Тъй както стар актьор
си сваля маската...
след късното
вечерно представление...
Прозорецът държи на мен.
Изписал ме е в рамка.
И ме показва на брезата.
Аз съм без грим.
А тя ми ръкопляска.
С листа.
И с шепите на вятъра
конфети в жълто
хвърля пред стъклото...
като след късното
вечерно представление...
Дърветата, извън сезоните,
са наблюдатели.
На всички дни.
И на прозорците.
С портретите.
Които винаги държат на нас.
Да ни показват.
На сезоните...
след късното
вечерно представление.
Заради "пак" и "днес".
Макар и с друга дата...
И в някоя среднощ...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Окото на прозореца
ОтговорИзтриванени гледа
след нещо хубаво
не театър
а истинско
портрет
във минало
е минал
в среднощ
и цвете..
Руми66...
ОтговорИзтриванеПрозорецът, завидно помъдрял от всекидневни представления, понесъл тежестта на театралния ни грим и от страната на актьорите, а също и от тази, на декорите, затворено мълчи.
Сезон е...
Останало е лято в стаята, по края на крилете, притиснали прозрачната мечта за полети, по боядисаната рамка, от времето, когато дишаше с цветята в двора...
Колко различно отразява нощем... когато става сам актьор... играе светлината в спуснати завеси...
Човешкото отсъствие и присъствие - от света и връзката е само прозорецът.Дърветата,вятърът са заместители на хората.Но дали това е достатъчно?Дали отчуждението от хората е отчуждение и от себе си?Отсъствието от живота лишава ли го или му придава смисъл?Тогава изграждането на един своя свят е спасението...
ОтговорИзтриване