Възпоменание...

В горещо време мислите не стават по-лениви, а в леността на тялото намират най-голямото удобство - да си пробудят думите у нас... В такова време морето впряга всички сили да обуздае лодките, на чайките крилете са върха на толкова мечти, а вятърът се гони в слънчевите блясъци... В такова време един човек жадуваше да бъде сам сред сините стихии, да връзва вятъра с въжета от платната и да е само точка, някоя, от хоризонта…
Не мисля, че смъртта е състояние, което спира смисъла живот, като затваря и последната следа, оставена със сетен дъх, с написана в бележка дума и с крачки привечер по тихите алеи покрай залива, с отправен взор над покривите на града, последвал падаща в безлунна нощ звезда. Не мисля, че отвъд това, което мислим, че остава и над което роним спомени и пръст, не съществува свят, различен от това, което влагаме за смисъл в тази дума. Мисля, че той е нашата неосъзната свобода, която в този свят намираме за непотребна, заради хиляди "ако", заради параграфите в законите, заради инерцията на деня. Мисля, че в този вечен свят живеят най-ярките и смели мисли, които някога сме дръзвали да си отправим, които сме залутвали из себе си, докато, търсейки сме спорили или сме спирали безпомощно до многоточие…
Дали това, което огледалото показва като образ, което възприемаме, защото имаме очи, изгражда образ, който е наистина това, което сме в душите си? Може ли от мислите да се извае образ за очите? И има ли значение какъв е образът от плът, ако духовният е този, който ти допада? Не знам. Но щом замислям себе си с въпроси, значи вярвам, че възможността да е така е по-голяма.
Когато в този свят един ден ни събуди вест, че някой близък образ на душа си е отишъл, изгубваме за миг къде отива нишката на мисълта… Тя спира в точката на хилядите спомени, където къса техните обвивки време и те политат в устрем да достигнат този образ, освободени като него. А после, уютно сгушваме това им състояние в очите, под клепачите - когато ги затворим да виждаме къде са, какво ни казва образът от тях… Когато в този образ са се въплътили мисли, изписвани години в електронните писма, когато си привикнал да не търсиш в тях това, което запечатва снимка, живееш с този образ сякаш си извън света на твоя град, на твоята държава. Има сякаш свобода, от тази, която упорито всеки търси, а тя се среща в свободно състояние у нас, ако сме спрели да я търсим като обяснение…
Бих искала да разпилея думите от тези мисли като прах и всяка мъничка прашинка да е знак за свиден спомен, която да достигне в по-големия, свободен свят до образа на този, когото с очите не познах…