Затворени следи

За времето, в което беше влязла в ритъма на планината, написа страниците, за които нямаше година време. Сами се спираха на мисълта на пътя думите и не застиваха от страх да продължат пред многоточие. Полека взе да си усеща тялото. Видя си раменете, извивката на ханша, шията и забеляза колко е пораснала косата, очите как затварят в поглед бръчките и как искрят щастливо петънцата в тях, когато слънчев лъч се закачи в пердето. Беше й леко да е облечена така, със себе си. Сутрин разглеждаше на паячето плетката, посипана с кристални перлички роса и чакаше да светне в нея слънцето, да разпилее песента на капките. Това усмихваше и устните усещаха усмивката като разхлада и като утолена жажда през деня. Шумът на утринта, с цвъртенето сред клоните на сивите врабци и хлопките в далечината на кози, с очакващия лай на няколкото дворни кучета за своите коматчета, се сменяше с жужащия покой на ежедневието - пчелите по цветята с тяхното усърдие и равното обаждане на кукувица, просъскването на коса и трополенето в праха на някоя каруца, прехвръкване на гургулица.
Дните нямаха имена. Часовникът отдавна беше свършил времето си за такъв живот. Едва ли можеше да се сравни с безвремие. Но нямаше необходимост от броене на това, което преживява. Спокойното се усещаше, като природа. Можеше да спи в тревата, да диша топлината от земята като нея. Можеше да потопи крака на бързея и да мълчи, докато рибите приемат, че е камък. Можеше да слуша тъмнината, с вятъра, докато плаши птиците в гнездата, докато някоя сърна се приближава с шум на сухи съчки или да гледа в своята представа световете, които нощем й отваряше небето.
Вечер мислеше за смъртта, за свободата, за спомените, за надеждата. Докато разказваше на себе си как мисли за тях й беше увлекателно, разбираше. Но щом отвореше компютъра и страницата замълчаваше. Когато на самия теб ти е известно как разбираш всичко, защо ли трябва да го споделиш и с някого. И той ще мисли някак си, както отдавна вече е известно... Може би... По-вероятно е да няма още точно мнение по всички, вълнуващи въпроси. Някога, ще го напише... помисли си...
Откакто Чудомир й писа, че Раян от два месеца не е на този свят, се опитваше да се пребори с мисълта за "никога". Макар от известно време в себе си да усещаше, че той е спрял да вярва на живота, имаше надежда, че думите й ще го стигнат, че той ще остави нишките на скъсаната си душа под дните настоящ живот като кълбо от прежда, което скрива възелчетата под здравото. Пишеше му. Той мълчеше. Полекичка затваряше следите си. Отишъл си бе тихо, без да наранява спомените си с това, което е останало от него нито като душа, нито като тяло. "Никога". Как ли човек се бори с тази дума?
Не беше губила толкова близък човек и не знаеше как се свиква с "никога". Няколко дни чете старите писма. Започна от последните. После четеше напосоки, което и да е. Спомени… виновна сутрин; усмихната; тревожен ден; избягали мисли в хотел; такива, разкъсани от съжаление, до чашата с уиски; Средиземноморска юлска нощ; големите звезди на юга; работа; работа; мечти; любимите деца; Егея с древните си брегове; неудовлетвореност; изгубена вяра; потребност да си необходим; игра на справедливост; затворени завинаги приятелски очи; нощи под огромната студена пустинна луна; ръце, които стискат отвътре джобовете… Заобикаляха я, бяха й познати, тъй близки от многото прочити. Замисли се. Може ли той да е някъде тук? И да я гледа?... Беше готова да се закълне, че чу как той й казва: "Когато пишеш, премери внимателно. Не бързай с думите. Те трябва да са точните и да изглеждат вечни!" …
Времето изтича, както пясък през разтворени пръсти. Започнатата приказка, каквато той й бе поискал да напише някога, остана заключена завинаги заедно с недовършените стихове и разкази в дефектиралия диск на компютъра. Може би трябваше да напише нова? Например за усмивката…
Понякога смътно я обхващаше тъга, като студа от нощ в пустиня. Пълзеше и порастваше до страх от загуба на нещо. Прехвърляха се в паметта й образи, които не познаваше, но сякаш бе живяла с тях. Говореха. И тя разбираше… Арабски… Изгубваше се в нещо като нощ, но хората все бяха близо. Усещаше ръце на челото, разтриваха й пръстите. После се умълчаваха тревожно. Някой тихичко я викаше: "Мамо, мамо…" А тя пътуваше назад от този глас, отдалечаваше се, крещеше, ала гласът бе спрял да й се подчинява, звънеше само в нея. После болеше в коленете, в глезените й, в ръцете, вътре…
Наблизо сврака изкрещя и тя полека слезе от тази страна на унеса. Опипа раменете си. Боляха я. А може би не беше нейна болката?
Припичаше, както обедно слънце. Беше седяла на скалата неизвестно време. Равнината, която се откриваше оттам, започваше да се изпълва с жега, а сивкавия цвят трептеше вече над реката. Дърветата, отпуснали листа, помръдваха едва под пръстите на вятъра. А той се спускаше под тях, в тревата и на сянка, докато слънцето премине дневия останал път...