И някога ще дойде...

... Тъй се нарича още края на предчувствие...


Като светулка примигна два-три пъти под навеса сънената крушка, погледна стреснато, а после се заслуша в говора откъм огнището.
"Бай Маноле, я виж ти! Пуснаха я електриката. Не е за вярване. Направо е за разказ... "Пътуване по междуселски пътища в Балкана... все по жицата". Накрая непременно ще изкажа и похвала, за бързината, с която хората от НЕК ме стигнаха."
"Пиши ги пишман тях, чедо, ама има и свестни, съвестни. Като навсякъде...
Е, аз да те оставям, че се заседях. Пък ти ела, та да те види бабата, да ти откъсне цвете... то, докато пишеш да те гледа, другарче да ти е. Сполай ти, сине, хайде, да вървя!"
Подпря и с двете си ръце тояжката, изправи се полека и бавно се разгъна. Заситни по пътеката. Повтори още зва-три пъти: "Хайде, аз да вървя", а галошите провлачено оставяха следи от думите. Резето се заклати... като махало... докато утаяваше звука в изправената тишина на двора... Така остана... Колко?... Тук време нямаше. Тук времето се пълнеше, за да изтича на града в часовника, в забързаните му коли, от върховете на антените по покривите... Не се усещаше, но чуваше че диша. Тежеше върху плочите. Тревата изпълзяваше едва от тежестта. Превеждаше импулсите на времето през себе си. Те късаха обвивки болка, втвърдената тъга, красиви рамки самота... Пак болка... от неразбиране и от куршуми на обиди... Пчели жужаха близко, събираха спокойствие. Все тъй безгрижно си се трудеха. Две сини пеперуди пред очите й се гонеха. Върху ръкава на жилетката й кацнаха. Не забелязаха, че е човек. Тя беше пуснала небето да върви през нея, да се обменя със земята. И чуваше как тъничко расте тревата и под кората на асмата как течеше сок, къртица как разкъсва корени, как мравки пускат семенца от входа на мравуняк. Подсвирна кос. Превлече погледа й към небето. Там слънцето събираше парчета облаци и кърпеше с лъчи една голяма дупка над гората, а върховете на дърветата дълбаеха отново синевата със свредла и блесваше на друго място нова... Прошушна вятър в крушата. Листата й игриво затанцуваха, поклащаха се в такт...

Гората криеше дълбоките й чувства по-навътре, из тайните пътеки. Започваше да ги покрива сутрин с шума, разголвайки гръдта на клоните, за да запази нейната.
Тъй дните се редуваха, по имена. Полека спряха да й се представят. Съблякоха си ризите, в които бяха ги облекли седмиците и сутрин от прозорците я гледаха с избистрените си очи на светлина. Един през друг се надпреварваха да й показват слънцето. Веднъж - през капчици изронена от облаци мъгла. Веднъж - през дъх на оран. Или през шепотите на събудена гора. Започна да ги различава по звука. Сребристата мъгла полепваше по пъстрите листа, събираше с прашинките си капчици по малко цвят от тях и шушнеше в големите очи на огледални капки цели ноти за кристална арфа. В дъха, застанал над междата, се чуваше душа на флейта. Гората бе богата. Като оркестър. Пристъпваше по клоните й първо вятър. Разгръщаше в листата партитурите и пускаше цигулките. Погалваше гнездата и птиците рисуваха събуждането си с обои. Дълбоките й звуци идваха от стъпки на елен по съчки, а кратките, накъсяно забързани - от плахост на сърна.
Дърветата едрееха от цветове. Поляните омекваха в сено за зрели плодове. Лъчите, оставили най-топлите си ласки в лятото, протягаха ръце под окъселите си дрешки да се порадват ту на шипка, ту на керемида, ту се закачаха из гроздовете на калина...
Разходките й всеки път отдалечаваха града. Оставяха в компютъра най-дългите и будни нощи, несигурните крачки мисъл. В скалите се опираше. В живота нямаше подкрепа. По камъни в овразите разчиташе писма от летни бури. По оголелите от сеч баири я срещаха проплакали, отворените рани на земята. Пречупен клон, подпрял земята, е дал живот на новата фиданка. Елхичка е намерила покой в полянка. А друга - в борбата с вятър е изгубила сърцето си... без връх расте. Намираше причудливи парчета клони, корени, шлифовани от пътя си по камъни. Наричаше ги разкази. Подреждаше ги върху скрина. И вечер, в прожектора на свещ, ги караше да пресъздават своя свят. Започваше се с новите, дошли едва следобед. Останилите слушаха, понесени от унеса. Едни намираха с новодошлите прилика. На други ароматът беше близък, тъй както спомена от роден дом. А трети... те бяха мълчаливи, като залези... и слушаха, тъй както бряг реката си.
Камината редеше по стената сенки, а тишината, в залата на стаята, ги аплодираше... приемаше от топлината им...
Нощта подпираше вратата с тъмния небесен кош... Това, което трябваше, оставаше да дойде... някога. Но приближаваше...