Имаше ли вчера светлина?

Днес сякаш по-различно сутрешният лъч наднича между прашинките по очилата, разделя цветовете на дъгата по кожата на бузите и бръчките, оставени там от последната рождена дата, ми се усмихват отразено свойски...

Забързано забравям лоши думи и погледите, завистливо мен препъвали. Преплитам нежност в плитката на дъщеря ми и с най-добрия поглед я изпращам. Запомнила съм колко много имам с нея. И колко дълги са ни дните през сезоните.

Шумът от нощните коли, които надпреварват времес фарове, заспива призори и светлината се рои от синята душа на планината. В съня протяга длан и мисълта се пита: от вчера ли дойде или в очите ми те ражда този ден?

Кафето още с аромат тежи на стаята, държи в плен сънищата ми, докато профилът на сянката не ми помаха от дивана. Там слънце от прозореца наднича и цветовете на покривката привлича. От вчера незплетените бримки светлина наниза около новите листа на индришето.

Избирам новите си дрехи за срещите навън. Отключвам в себе си поета да ме попита: „Ти знаеш ли дали и вчера имаше в деня от светлината ?”. Замисли ме, нали? Та затова ще кажа: да... но в моите очи тя беше друга... и още повече - остана в образа на вчера...

Ще те извикам...

Ще те извикам...
Сега,
когато обедът е скрил
лице в лозята,
а сребърния прах
в листата на маслините
трепти в копнеж
за лунния пейзаж довечера,
когато цялата любов
ще цъфне с устни
в нечий шепот...
Сега,
когато хълмовете приютяват
медно слънце
и дъх на грозде,
сол и смях
се стеле върху тях...
Сега,
из камъните бели
ще изтича песен,
със загрубели
и безгрижни боси стъпки,
за свобода на птица жадни...
Сега,
когато грижите се изговарят,
за да останат по скалите,
да ги притиснат в пясъка вълните...
Сега,
когато струните в лютнята
са дъх от вятър,
разплел на фара светлината...
Сега,
когато тишината
в шепите остава
да посънува топлината на коси...
Сега,
когато въздухът на юг е ласка,
изпратена от шарката на метеор,
дълбокото небе изгубила,
когато крайпътното дърво
изслушва нечия въздишка
и сгушва в бръчките на тъмната кора
поредна глътка сок за утре...
Ще те извикам...
Сега...

Пътят, за който...

Като стар пергамент
пътят кожата своя
в коловоза придърпа,
отеснелите дири изпъна,
като пори на лято отвори
(за надежда)
и молитва за стъпки на дъжд
с всеки камък повтори.
В хоризонта
вдяна двете посоки,
на гърба си преметна баира
и с вихрушка от прах
на небесния мир
тихо, плахо
сякаш нещо продума.
От крайпътната нива
тишина го прегърна,
на щурците от песните
всички нишки протрити
в цветовете на мак
той превърна.
След случайна каруца
се закашля с отминало ехо.
После всяка минута със спомени
умножи с часове, часове, часове...

КОПЧЕТА

* Знам, че писането е потребност. Ала когато физическото оцеляване стои пред прага, оставям всички думи в раклата и вземам само цветовете им за прежда и за нюансите на акварела, с които се опитвам да изказвам тях, докато копчетата се търкалят към пазара...





Извивките на вятъра по пясъка, едва запазил отпечатъка, изпратиха по мисълта ми този цвят, да продължа материята в копче.
Само лунния блясък не стига, когато го отпива росата и оглежда цвета на листата, а оттам е тъй близо, през очите, ръката, до платното от глина на копчето.



Като бях още глинена топка си мислех... как иглата ще вшие сърцето ми в най-шармантната шапка.
С остър връх мека нишка прокара по ръба на безликата дреха и овалът отвори очи за небе подир хладното пладне.



Всеки цвят е добавка по бялата кожа на моето глинено тяло. След последния щрих и онази забавна закачка на четката, проговаря естетът у мен.
За Париж може всеки да каже, каквото си ще. Но, парижко червено... само аз ви показвам... без глас.



Моят свят е начало, следвам пътя, по който ще тръгна след твойта ръка.
Аз съм, колкото мисъл преди да се впише на белия лист и обичам да пълня илика.
Колко прави са цветните линии в моята мрежа... и ръката, която полагаше тях, ни за миг не забрави накъде да повежда.



Като шарена сянка на пумпал се отпуснаха цвят подир цвят и оставиха тях върху жадното копче.
Ако можеха всички звезди да говорят, скромно биха поискали, ако не имена, то поне да им впишем короните в копчета.

Обличането на Хармония

Обличането на Хармония
Събирам в ръцете си
богините харити.
Откривам с тях
неподозираните нишки
съвършенство
към цветове,
които крият голата Хармония -
невидима,
с едва загатнати черти
полепнало въображение...
и боса...
Щом вечерта притвори
зад звездната врата небе,
Пейто, Фаена, Клета,
предат сияйните желания
на боговете...
Плетат ефирна тъкан,
наричат бримките по имена -
Кристална капка в цвят невен,
Замръзнал кехлибар
от пазвата на бор,
Жасминови листенца в огърлица,
от Портокалови цветчета броеница
и Панделка от вишнев цвят,
и Копчета от минзухари в пролет,
Камбанки от шишарки,
Канелени корички аромат,
Акцент червена шипка
и Ръжен клас във всяка гънка,
и Бисерчета дъжд, и Перли снежни…
В ръцете ми богините харити пеят.
И диплят рокля.
За среща на Хармония
с очите на света ...

В градината с абстрактни линии

Като два края в кръг
и барабаните на две лица,
зад толкова отдадени,
отдалечени светове...
В кошарата на свободата
зрее вятър...
От звуците на стъклени мъниста
капчукът влиза в ледената призма
на кратък слънчев лъч...
Зачеват точката на лятна буря
от плетеница на изтекъл сняг
и топлината на зимувалите гълъби...
Междинен звън,
заради пръстите,
прегърнали с дъха си флейта...
Червената зора,
заситнила в очите на роса,
пресича линиите мисъл
между студените овали сивота...
Следите й оставят имена
на камъни
в несиметрично предсказание...
Бамбуков повей
сипе вишнев цвят...
в една мелодия...

Колкото до времето, забавно е когато има кой да го държи

Имало едно време един далечен град. Толкова далечен, че звездите били безкрайно близо, колкото сън в очите под клепачите и хората си украсявали с тях шапките, откъсвали по някоя за нощна лампа или си ги разменяли като подаръци за най-големите си празници. Хората живеели в измислени от тях дворци, но не каквито вече си помислихте. Ще се опитам да ви ги опиша, но най-напред ще ви разкажа откъде започва тази, цялата измислица. Някога царят, дядото на дядото на дядото на царя, който управлявал тогава, издал заповед: градът да се превърне в сцена. Всеки дом на покрива да има ветропоказател, за да напътства вятъра, когато спре да слуша някоя пиеса или когато влезе в сребърен тромпет да чуе по-добре как ще изсвири неговата песен той, а после, знае се, ще е забравил за къде е тръгнал. Мъжете да издигнат, направо от улиците, стъпала, край тях да има перила и по една площадка, към всяка стая, където посетители да си оставят шапките, палтата и чадърите, а също кученцата и покупките или да разговарят с домакините по теми за отсрещния театър или за слънчевата сцена на небето, тъй невъзможна за постигане на този, разтворен винаги във въздуха блестящ, ухаещ, топъл слънчев цвят. Също така, под клоните на всичките дървета, да се положат плетени кошове, та в тях да се събират падналите ноти, от песните на птиците и зорко да следят за тяхното напълване, защото и децата знаят колко е важна за храната на Петела и точката след нотата. Петълът, който стоял величествено важно на площада, криле разпънал върху дворцовата кула, която спирала върха си чак в тавана на небето, притежавал цялото време и затова в града бил на голяма почит. Всяка вечер, точно когато слънцето откъсвало от голямата си пита последните лъчи и ги разхвърляло като житни класове по хълма, където криело пътя към дома си, няколко стражи донасяли кошовете с ноти и докато се чували звуците на увертюри, докато по всички сцени монолозите сменяли диалози, започвали да сипват нотите в изпразнената воденичка на Петела. Само след това звездите се показвали, а пък луната се протягала и се окачвала ту да виси до пердето, откъдето излизала, ту точно над Петела и винаги след това, особено когато е започнала да се прозява, да избелява и да заспива - съвсем на другата страна на тази нощна сцена, почти където вечер свършва слънцето. Когато всичките пиеси спуснели за край завеси, когато музикантите, изсвирели творбите, затворели в калъфите си инструментите и скриели по някоя звезда в ръкавите, та да зарадват пред съня любимите, тогава и градът заспивал. Ако случайно минеш някой път оттам, ще чуеш как в гърдите на Петела пулсира времето: тик-так-тик-так-тик-так... уверено, закрилящо, реално, точно, толкова равномерно, че ако спреш по-дълго там, не знам, но мисля трябва да внимаваш, възможно е и да заспиш. Петелът винаги усещал когато трябва да излюпи слънцето. В града разказвали, как някога, когато времето било голямо и разпиляно, когато секундите, минутите и часовете се търкаляли из пясъка, из клоните, а хората ту тръгвали за някъде, ту лягали да спят или обядвали преди закуска, а някои се забавлявали да гледат свойта сянка. Тогава един от тях извикал "Еврика", защото бил открил как да пресява тази, скучната обърканост и да подрежда в смислен ред секундите в минутите и с тях да пълни часовете - затворил ги в големи сфери, а тях съединил с тръбичка. Така започнало да се организира времето, да бъде подредено. Първо вървяло от едната сфера в другата, с пясъка, а после започнали да му рисуват ореол, по който отбелязвали минутите и часовете. Секундите, тъй като винаги са кратки, тях натоварили върху една стрелка изкусно тънка, да не тежи, където и да се намира и както си върви да пуска по една секунда. После, когато времето започнало да става много важно, го криели в кутии, които все смалявали, смалявали, докато станат, колкото върха на палец. Някъде там, навярно по средата, градът когато вече имал между къщите си улици, когато на площада, на царя в двореца издигнали и кулата, тази която се подпира в тавана на небето, един от майсторите рекъл, че би било добре да я завършат с нещо, което да съдържа в себе си началото, да отброява всеки миг нататък и да не свършва, да казва колко точно слънцето да става, да се изхранва лесно без да притежава, да може да поддържа ред но без да се намесва със съвет и нито денем, нито нощем тук да пречи. Сигурно щели дълго да се лутат в мисли, ако не бил един старик, навремето моряк и вечен пътник. Той се досетил, че виждал някога голяма и красива птица, с хубав глас и много точна, която хората в различни царства почитали достатъчно, като отглеждали по няколко в дворовете. И тъй, градът получил своя дар - Петел. И времето му поверили. И тъй като с това се свършили пък грижите им, на хората не им останало нищо друго, освен да си измислят причудливости за покривите на дворците, за прозорците и за дворовете, да пишат музика, а пък жените да си шият рокли, децата да рисуват хвърчила, а бабите да си разменят плетки. Не помня откъде, дали когато съм минавала през този град, но съм си взела спомени оттам. Един от тях ми е останал в снимка - зад маските на хората, знам, че ще видите и царя, и децата, и жените, стражите, мъжете. А аз... аз съм била навярно фотографът там...

Много дни, започвали след многоточия

... Няма тишина, когато мисълта е паднала в очите ниско долу и плува в меката завивка от мъгла из тях... от гравитацията в нотите се лута... и приютява всичката тъга, която устните не са изрекли... от мълчание... заслушани из нишката на тънкия акордеон...

... Някъде... може ли да сме отново заедно, заради онези влезли светлини, които мислите ни са оставили от своето споделяне...

... Дърветата, облекли мантии от клони, танцуват с вятъра пиеса "Ден и нощ"...

... Дали си казваме онези думи, които докато мълчим в нощта пред ласкавата пелерина на луната, ни мамят мисълта да не говорим...

... Уроците записваме в дебелата тетрадка на живота си... Четем понякога преди заспиване... На сутринта кориците са приютили думите и ние тръгваме навън без тях... И пак грешим...

... Дълбоко в нас са пътищата от преди, затрупани от пясъци на думи, от непотребни срещи, от вятъра, навеял преспи време, защото сме били небрежни към вратите си... Стените ни са крехки, а пръстите, от толкова отломъци в борбата ни, все с вятърните мелници, са загрубели... раняват, дори когато пишат с нежност стих...

... Синьо от думите на нощ... извън наситения ден... в сурдинка се превръщам... разтварям се... сред тишината съм прашинка... тревичка-лък за песен на щурец...

... Повикай ме, от края да избягаме, щом тишината на пътеката заспи и лудите дървета затанцуват в сенките, и ти... не си забравил сънищата ми в отворената си тетрадка за мечти... повикай ме, ще се извия в тънка струя горски дъх и ще приема теб, в листата си...

... Нали завършващата фаза, след ударите на длето, е новото начало на жест от мраморно докосване... със сянка, пропуснала през пръстите небе...

... Сутрин, когато гълъбите се замислят над света, покрили покрива в редица, усещането за преходността не стига, да вдигне цялата заблуда над града...

... Ще уловим ли някоя минута днес, преди да ни погълнат пак часовниците?!

... След всяка стъпка пада звук, а вятърът играе с всички... и размишлява до забързаните кестени... издава устни и целува светофара... с вродената си артистичност сваля шапки... и мъдри врани роши... пресича пътя на ръце и шарена вихрушка прах повдига... сега, като дете, под дюлевата шума спи... а може би сънува...

... Изтече последния звук светлина, с изтънелия цвят океан се събра и разля топлината на лятното слънце... Край брега се изправиха палми и посегнаха плавно, с ветрило, вечерта да прегърнат... По сандали се спусна луната, булевардът изведе в шума, на сатенени рокли и смях и изпусна звезда да погали едва бяла ленена шапка.. от лунната сянка, когато е била тъй близо, че и дъхът се скривал в джоба, за да не я отпрати с жест в далекото...

... И нищо, че докато свалях от гърба си ризата да споделя с нуждаещите се това, че нея имам и от доброто ми е топло, а те ми взеха и отнесоха обувките, палтото... И нищо, че е толкова покрусна мисълта за тази част процент души, които имат в себе си сърца, а не ръждиви копчета... Това, че има музика, спасява смисъла...

Мълчанието на миналото...

... Или как да заглушим грешките, останали като разхвърляни от вятъра по клоните накъсани торбички в нас...

Кой знае? Дали ако изричаме пред всички близки и пред себе си, че се отричаме от миналото, за което имаме вина, че се е случило, когато младостта е носела у нас от лутането на незнание, на неосъзнатия бунт срещу налаганите осъзнати рамки на обществото, на първите пропукали съзнанието мисли, че не се живее само, за да се яде, а има думи, под които се отварят отговорности, а те притискат към калта все още незасъхналите цветове от акварелните криле, които сме рисували до вчера в детските представи за живот? Дали след този акт, като саморазстрел, зад себе си ще имаме цвета на бялото платно? Дали това, което сме оставили след себе си, платното ще покрие? А грешките, които с думи на отричаме изгаряме, дали не са от тъканта, която е градила тялото на нашата душа и няма ли да се отвори празнота по нея? Дали за грешките си трябва да се съдим по аршин на бич? Когато правим грешна крачка, след нея чупим ли кракът накриво стъпил или записваме у нас къде минава правилния път? Не мисля, че за миналото ни важи това, което за историята - да го пренаписваме всеки път, застанали след няколко години по-високо. И колкото и да го украсяваме с лъжи или да трием снимки като недостойни паметници, това, което се е случило остава като спомен, лош или добър, но наш. Погребваме под пепелта, с която сме посипвали косите си ненужното и върху нея ръсим семената на цветя, животът по-натам да вземе нещо нужно от пръстта, тъй както е в живота на природата.
Трудно ще съберем торбичките, които сме изхвърляли с така ненужното. Трябва да мине време и да се убедим, че зад възела в торбичката не може да се скрие това, което сме употребили. И не този е начинът да се спасим от грешките. И не с обратното на тази мисъл - да живеем с тях, като с боклуците. Да се научим да оставяме на правилното място всяка...

P.S.

Акорди самота,
прочетени
по триизмерните решетки
въздух,
в студената, но моя стая.
От величавостта
на гръмки мисли,
прочетени в афишите за гордост,
по кръпките на бялата ми риза
тръпки лазят.
Усещам лепкавите пръсти,
на думите,
по всички ъгли словоблудствали,
заверата на своето да прикачат,
та щом от някой ъгъл тръгне път,
те да са ръб на знаме...
Слухът ми
капки звук мечтае,
от тишината да избави
тази самота
и гордостта на моя род
в очите да остане...
Но тази гордост, що
на бедното ми тяло
тя да покаже,
че с мене бог ще се почувства то,
щом смогнат да въртят ръцете
чукът-слово
и тъй от дните с труд
да изковават ореол...
Не тази гордост,
която искат да извикам,
а тази,
с която стария орел лети високо
и по-високо, още, още,
и с поглед вдига своята скала...
Колко ненужни
плодове измисляме,
когато духовна ни плът
е гладна.
В украса ги потапяме.
От нарисуван шоколад.
И захар,
от срутени въздушни кули прах.
В гротескната символика на ново
салфетки ретро слагаме,
лепило слой,
две четки яхтен лак
(за блясък и за здраво)
и своите творби така редим.
Под тях
със златни букви вписваме
обърнатите ноти на правилния ред.
Но вместо петолиния,
протягаме ръце,
за милостиня,
с двете шепи...
Колко леко земята върти
свойто стойностно бреме...
И няма точно вдъхновение
за своята мелодия...
Когато всеки звук
застане пред секунда
приема образа на саможертва...

Не само днес

На П.

Днес само,
заради странната
привичка
да забравяш
(поискам ли),
днес ще открия думите,
с акцент за теб...
Изгубените ласки
лутат безтегловност
в отсъстващо (от мен)
пространство,
а рамото,
все още пази (знам)
сън с дъх от моя
и скришната сълза,
отнесла в себе си това,
което ти разбра...
Нощта разнася шепот (твоя)
дори след теб.
В прозорците оставя
капки заедност,
с онези кръгли думи,
които ти
не мислеше преди
тъй гласно...
слухът ми ги намираше
из мълчаливата отмора
на очите ти...
Днес само,
все още съм
с прашец от твоя сън,
говоря в себе си на теб,
планетите открил на мое име,
в нощта на полети
с разпръснатите цветове
разсъмване,
когато докосването (всяко)
е изжадувана година нежност...
По избелелите за сън стени,
когато утро прошуми,
с ръце намираш моите желания,
отключваш с устни
огнените цветове,
от стаята издигаш върхове,
душата ми да ги открие
с твоята
по път от йероглифи на въздишки...
Днес само,
когато времето ни взема крачки
от мисълта за утре
и дните стават толкова ужасно дълги,
днес (не само)
и думите ми искат теб...

В часовете, преди да си тръгне

Като цвят от реалност
си отива годината.
Календарът се свърши.
Не запомни листата си.
Но остави следа.
На стената.
В пожълтялата сянка
под себе си.
Като сламка край огън
ще тръгне,
с топлина от прибраните дни,
с песента на щурците отвътре
и онези искри,
за които очите ,
щом се смеят, отронват сълзи.
Орисия остави на всеки -
две ръце,
през труда да намират любов.
На ръба на нощта ще погали града,
ще се смеси с дъха на шума,
на смеха, на шампанското...
Ще остави реалния свят
да брои единици след нея...
за начало - без цвят...
после, знае ли някой,
тя с какъв ще си тръгне...

Една от друга...

Луната пак стои,
подпряла лик
в очите ми...
Напомня на сълза,
преди да се превърне
в тишина,
преди да се откъсне
с този топъл звук,
от който на нощта
ще пари...
Прозорците изписват
с въздишките зад тях
адреси...
Луната в тях
ще подреди
разбърканите мисли...
или...
ще слезе по перваза
до съня,
за да си спомни нещо,
нечие... наричано преди...

По пътя с облаци… което е в някаква страна

И така... Някога, много някога, всъщност, вчера, когато станах рано, а може би сънувах още, (ще питам заека, от старата ми приказка, защото той е този, дето чува сънища), изкачвах се по път, по който си вървяха облаци. Но те нали си крачат по небето, горе, а ние сме по пътя, значи долу... Е?!... (В този случай, без да питам заека си знам, било е сън.) И тъй, вървях, вървях, а пътят се не свършваше. Наоколо – цветя. Защо са толкоз странни? Обърнали си гръб едно към друго, наклонени към пътя, току, току… и да избягат. Да са сърдити? Цветя сърдити, да бе... Ама наистина приличат. А аз вървя, вървя. И вече мисля. Кого да питам за цветята... Погледнах си в краката – облаци. А пък едно такова пухкаво и закачливо-бяло, поглежда изпод дълга мигла. (Определено знам, повтарям си, и без да питам заека е ясно, че сънувам.) А облачето мига, мига, мига. А ми протяга и ръчичка. Поех я в моята и рекох: “ Здрасти! Ти май си облаче или?...”. Последва шум като от смачкана обвивка на солети. Опулих се. А той, шумът – повтори се, но вече долових едно: “Приятно ми е, Стам! Ти вече си помисли, знам, – и кротко се усмихна. – Съкратеното ми име е. Стамат се казвам, ама не мога да ти кажа как разбрах, че ще ме питаш. Така е, тук всички облаци от пътя чуват мисли. Но рядко някой се решава да минава, защото два пъти – веднъж в среднощ, което ще рече преди луната ни да се роди по ваше пладне, веднъж, когато слънцето ви е надникнало току при ден, а тук това го правим ние, цветята са сърдити. Дотук – нищо особено, ще кажеш, денонощие. Но нашата луна се ражда всеки път, когато ваши дни направят пладне, а ние ходим всеки ден по път. А пък цветята са сърдити, защото дърветата отдавна са изчезнали и никой тук не прави от небето сянка. Но аз ще ти изкажа нещо важно. Харесваш ми, приличаш ми на мама. А нея... да, нея вече от една година... няма я... Отиде си подир една усмивка в дъжд. Да, усмивка... Минават някои… Ефирни, като много леки облаци, но… са лъжовни и привличат. А после си отиват и някой облак, както си върви, заплаква... а после - свършва. Остава мъничко и пухкаво такова парашутче, прилича на същинско от глухарче... И някъде отлита, в обратното на нас, в небето... Така и мама си отиде. Но ти приличаш ми на нея. Ръката ти е топла, бяла... На мама беше същата. А и с очите гледаш като майка... И аз ще си отида някога. Но ми е рано. Дори не зная да тъгувам. За облаците туй е много вредно. ... Но, да, разказвах ти… всъщност, исках да ти кажа нещо важно. Дърветата, защо изчезнали оттук дърветата. Било отдавна. Преди да се сънува още (така се казва тук, когато е било по-друго време), наблизо, подминахме го мястото, където е била гора, с голеееми стволове, а клоните – криле от много птици. И облаци, но – цветове, които се разпуквали напролет и носели за целия ни свят най-чуден аромат. Под тях живеели калини, едни такива мънички червени буболечици. Днес някакви подобни, но със сигурност мутанти, защото имат точици, живеели при вас. Не знам, не съм ги виждал. Та те, калините, събирали от сутринта в балони ароматите. Завързвали ги със тревички и ги редели на една полянка, близо до върха. Ти май оттам дойде. Когато свършвал им цъфтежа, на дърветата, а всички тук, в света на нас, тогава, заспивали единствено и само с аромата им, калините започвали да пускат от събраните в балоните. И тъй, докато дойде следващия сън. Сън след сън, след сън, докато... не се заплел из облаците на дърветата отнякъде различен сън. След него кацнала и къщата му. Уж на дърво приличала, но пък била без клони. Уж къща съща, но пък без прозорци. И ходи. Освен това - с крила. Направо чудо. Сънят от нея бил с човешки образ, по-точно -на жена. Голяма, рошава глава и цветна. Нос – крив и месест, а най-накрая с копче. И винаги с метла. Тя, тъкмо тя се закачила из дърветата, метлата й. Най-старото дърво, от него още има пън, веднага се изказало, че тук това, което става, няма да е тъй добро, но всичките дървета се прехласвали. За първи път при тях се появила някаква метла, а върху нея – сън. Сега... легендите какво се случило, са много. Ще ти разкажа моята, която мама ми разказваше преди да тръгваме на път. Сънят с метлата, така де, жената (според някои свидетелства, тя казвала се Йожка), живяла колкото полага се на сън, това е приблизително оттук до там. Летяла на метлата и всеки път, когато се издигала и къщата й се опитвала да полети. Но Йожка, още щом дошла, заключила крилете й, а тя стояла на крака от паяк, ядосано потропвала, но слушала безкрайно господарката. Докато веднъж… от небето чули плясък на криле… на много. Извили вратове дърветата и що да видят – много птици… и всичките – с метли. Не птици, не, видели всички, щом ятото се приближило. Били досущ като съня от тяхната гора - приличали на Йожка. Извили се наоколо, обрулили със вихри облаците-цветове и кацнали една след друга точно вдясно на странната й къщичка, в средата на поляната. Настанал кикот, веселба, изпили всички аромати по балоните, откъснали останалите облаци и правили от тях белеещи коси, показвали какво са духове. На сутринта, гората се поклащала опиянена (за всичките дървета особено е забранена употребата на повече от по балонче аромат на ден, а те, разбира се изпили всичко, което ни било за лятото, за есента, за зимата, изпаднали в така наречено насищане и никой не поемал риска за прогноза как всяко от дърветата ще реагира). Откъм поляната с приятелките, Йожките, се чувал тропот, натрапчиво ръмжене на метли. Така било около мисъл време. И изведнъж се чула някаква команда, подобна на това: ”Всички по метлите!” и после много вихри, и всичките приятелки на Йожка, а също къщата, политнали. Тогава се откъснали дърветата, размахали крилете-клони, нали били опиянени, последвали ги… Изгубили се някъде на запад. От този миг разбрали всички и какво е тишината... Единственият спомен за дърветата е онзи път, на старото дърво, което имало най-здрави корени, та се откъснало на две. Днес пази само спомени… А после се загубили калините. Нали ти казвам, едни дошли при вас. Тъй както си пълзели през годините, получили по точка… за награда… оцелелите... А тук... нещата се объркали. От облаците-цветове, останали след приключението, макар разкъсани и с болки, успели да се скърпят нови облаци. Така родили се дедите ни – пълзящи облаци... И оттогава цветята са сърдити. Не идва никой да върви по пътя ни и всички чакаме от сънени години… да дойде майка, като теб...
Ти умори ли се? Да седнем някъде да се събудиш. Аз ще ти пазя сън и утре щом заспиш, ще ти разкажа по-нататък, а именно – защо си тук...”.

Нощта разгърнала бе своята наметка в дрипави воали из клоните на близките дървета. Усещах как заспиват там семейство птички по тихото гугукане. Комините на ТЕЦ, поели много, много въздух, напъваха да си освободят от тъмнината носовете с много, много пушек, с единствена надежда да възстановят нормалното си дишане, но иначе се пъчеха – наметката се диплеше по правото и им придаваше ефирност. Освен това се чувстваха облечени като от нещо нощно меко. Прозорците на кооперацията, с които винаги сутрин, вечер в полумрак, все викат нещо нямо и от страх, току да ми извикат пак и се напълниха от светлината в стаите. Въздъхнаха, а вие чухте ли?... Сънят ме дърпаше... с любопитството, което е останало от мен там, отпреди нощ, когато имах среща със Стамат. Нали го помните? Да, облачето мой приятел от пътя, по който облаците си вървят, защото е така при тях. А пък цветята им стоят сърдити... Но пък настолната ми лампа тъкмо се зарадва, защото я събудих и мигом се замисли, скрила шнур в единствения крак от порцелан и мед. Е, как да й прекъсна мислите, кажете! Едно е жалко, не им разбирам аз на тях, не съм се учила и се замислям май, че би било ужасно интересно, защото те стоят, на масите, на нощните ни шкафчета и са прочели повечето книги и то не само нашите... Дали да не заспивам вече?! Но помня ли добре къде минаваше за там, за сънищата пътя? Да видим с преговор: достигам първия си сън, на негово кръстовище (не зная как, дали така се казва и за кръстовище на шест посоки) поемам най-напред по път нагоре. После следва друго. Оттам – надясно и после на следващото съм надолу, много малко, колкото премигване и стигам онзи пън. До него ще ме чака, знам, едно балонче с аромат от Дорето… Но първо трябва някак си да стигна. А още по-напред e да заспя и да оставя сън. Такива са условията, иначе не се отваря и кръстовището. За майстори в съня, такива, дето са напреднали по работата в изучаване на мислене, предлагат бонус, по нашему нарича се награда. Ако оставиш първия си сън, отворят ти кръстовище и в този миг, ако измислиш още сън, отварят нощното небе на тяхна полусфера – прекрасно синьо, изумрудено, с ефекти от сияния, които не са ги виждали и във Финландия, защото тези пеят, посипват и звезди, които можеш да си вземеш от земята и да закичиш, колкото си искаш в своите коси. Или да сложиш по-голямата от две за брошка. Наоколо танцуват ветрове, които носят в шепите си от звездите, подхвърлят ги изкусно като клоуни от цирк и всред сиянията в цветове, далеч по-колоритни даже и от багрите, които са ни виждали очите, те мамят, за да получиш своите видения, с които да напълниш после думите. Това обаче е висша форма и трябват сънни публикации, а аз дори отскоро пиша, но са ми разказвали… вълшебници на словото…
Открих полека всички пътища, дори до първата пресечка без малко и да стъпя върху лъч от мъничка звездичка. Пулсираше. Минавал бе вълшебник. Потънал вече беше в своя сънен път и сигурно като е носел повече по джобове из някоя от дупките се е промушила, мъничката... И тъй красиво светеше! Сияеше като сърце, което е преляло обич... топлеше. Сега по-бързо ще вървя, защото има някой с мен, помислих с удовлетворение...
Остана да премина само краткото премигване и … две пухкави ръчички сгушиха ръката ми до бели бузки, а две очички светнаха от радостта на всички облаци и затова наоколо и стана вече светло. А може би достигнали пак бяхме тръгване на път от облаци, щом ме посрещна най-напред Стамат, което си е много ранна утрин. На мен се стори, че цветята са по-близки и май не искаха да си избягат от местата. Една иглика в лилаво повика погледа ми и после се засрами, а розови лалета се държаха за ръцете. Един бодил, абстрактно накривил глава под лилавата шапка с периферия, опитваше се да ми каже нещо, посочваше натам с пръст. Аз проследих посоката… Балончето със аромат на Дорето! Щях да извикам: “Хей, приятелчице мила! Била си тук, къде си? А може би дори здравей!”. Но в този миг ме дръпна нещо за ръкава. Досещате се - най-прелестното облаче, наречено Стамат. “Ще трябва да вървим, – изрече сериозно. По пътя ще ти доразкажа всичко. Нали разбираш, че тук сме чакали такова идване от сънища години, които само онзи пън ги помни колко са.” “ Не може ли да се огледаме за Дорето? Била е тук!”– опитах се да кажа още нещо, но пак бе ред да казва своя реплика Стамат. “Била е, докато е чела приказка. Оставила е своя аромат, но вече е поела в други сънища. Хайде, нека да вървим!”… Развиделя съвсем. Луната се търкулна в своя сън, а облаците заизплитаха от себе си по пътя слънце. Защо мълчим, ми мина мисъл, но се досетих, че сега е ред на мен да поговоря, а не да питам за мълчание. “Луната тук кога расте? И свършва ли, ако расте?”- попитах. “Расте, но случва се, когато спи и виждат я единствено на облаците сънищата. А преди малко се търкулна във съня, с което свърши.”- прилежно обясни Стамат. “А слънцето, което се изплете от преждата на облаците, защо не може да е облачно и да ви пази сянка?”- отново бях на ред и го попитах. “Защото преждата е суха, а е така, защото сме вървели твърде дълго в пътя и сме изсъхнали по краищата. За да запазим себе си, като вървящи облаци, изплитаме от сухата си прежда слънце и после пак – растем като вървим и в другата ни утрин правим слънце. Сега, обаче идва вече времето да ти разкажа и за задачата, която те доведе тук… Ще трябва да рисуваш. Но не с бои. Боите ни били заключени в онази къща, която имала крака от паяк, на злата сънна Йожка и се изгубили с дърветата. За да се върне всичко, да се обърне пак света ни, ще трябва да нарисуваш своето небе и нас, и фазата на вашата луна, и цвят до цвят в дървета, и цялата гора, която някога си виждала, и слънцето, като улавяш наши мисли. Ти разбираш ли?”- ме прикова накрая със въпрос Стамат. Когато спя едва ли нещичко разбирам, дори не знам дали излъчвам неразбиране, но някак кимнах в знак на нещо свое, което значеше разбиране. “Какво ще ти е нужно?”- попита пак Стамат... ... ... “Помислих твърде дълго, нали видя измислените многоточия. Ще мога ли да искам музика?”- опитах се да си представя своето желание. “Ще имаш само своето въображение и паметта на музиката ти, която ще се отвори с помощта на онзи аромат, останал ти в балончето на Дорето. Започваш ли?” – ми рече бялото приятелче. “Започвам... Даже виждам, че сме до билото, Ттук някъде ще седна, наоколо добре е разположено платното.” Приседнах, а облачко пристъпи, потърси с пръст нослето ми, потърка го и рече: “Това ти е за сбогом. Когато свършиш, аз няма да съм вече тук. Ще те погледна светло отвисоко. Ти видиш ли ме, кимни и ме дари с усмивката си.”. Очите ми изпитаха от този ужас, който връхлетя след думите на облачето. “Не, няма да се свърша, - рече, разгадал от ужаса. Ще съм летящо облаче. Дори да свърша някога, ще стана пак, когато слънцето се вземе по небето и напече гората, а после и цветята. От парата ще събера отново себе си и ще им пазя сянка, докато свърша някога отново... Ти знаеш, че това е кръговрат.” В мен звучеше музика, а в най-далекото изникна ствол. Израсна нависоко, покри се с устремените нагоре клони на топола. Последваха го още... А после заговори мъничка брезичка... бял чинар. Допря го дъб и още... По-близо идваха и борове. Едва се виждаше сред тях от пътя. Белееше... от облак сън ли бе?!...
Повя ме вятър, погали ми немирен кичур, наметна ме с отнякъде намерено мечтание и двамата изваяхме луната... И заблестя с най-ослепителна усмивка... Но тъкмо да ми каже нещо и се загърна в някаква наметка. Я, тя махаше със свои краища!... Как тъй кой махаше? Наметката. Наметките са с краища. Луната пък е кръгла, винаги, дори когато е нащърбена пак няма край... Но... но може ли това да е Стамат? ... Едва отроних мисъл и ме близна капка...
Зад новата гора зарозовя, изгърби тъмното и пукна най-красивата зора, а миг след нея се излюпи слънцето... Разтърка си очите – за първи път не бе изплетено от прежда и чак не вярваше какво очите виждат. В гората нещо пееше, цветята се прегръщаха със аромати, а пътят беше прашен и идваше отнякъде, но днес къде отиваше... това никой не знаеше...
---------

15.04.2008 г.

Чадър, късен есенен ден в топла стая след дъжд

Чадърът,
с капки дъжд,
изтекли в ъгъла,
върху килима
в синьо,
под доминото
на прозорците,
посегнали
да подредят
лирично светлина,
до кошницата
с ябълки,
отпуснали цвета
от зряло лято
до тежката мелодия
на есенните думи.
Чадърът,
с правилните
линии
бамбук,
превърнати
от нечия ръка
в извивка,
в последното
докосване
за капка.

СЛЕД 2105-та, някъде…

Принцеса Плъх живееше в старите колекторни шахти. Сама се нарече така, защото ходеше с наметка, която приличаше да е от кожата на някой плъх, но си беше карнавален костюм от детско представление. Откакто я намери, се чувстваше добре. Спомни си любимата приказка на Шарл Перо, “Магарешката кожа”.
Отдавна нямаше ЖИВОТ на старата планета. От сградите навън, които тя използваше, за да рисува по фасадите, се носеха безшумно единствено и само многото безобидни сини духчета с невероятно ококорени и любопитни, бели, огромни очи. Принцеса Плъх живееше, по-точно нощуваше и пазеше скъпоценностите си, в една естествено издълбана ниша близо до изхода, а може би до входа на подземния колектор, почти в края на града. Скъпоценностите й се състояха от: корица на детска книжка, от която се разбираше, че е за приключенията на избягала коала, едно голямо червено копче, парче молив, използвано билетче за метро, разкъсана от разлистване салфетка с изрисувани по нея геометрични фигури, от които тя се учеше на форми и разбираше какво са представлявали някои необясними странности, които срещаше всеки ден по улиците.
От лявата страна на своя настоящ дом Принцеса Плъх си беше изрисувала бяло куче. То хем имаше предназначението да я пази, хем преди заспиване му разказваше свои спомени. Така нямаше опасност да забрави и без това толкова малко помнещото се.
През деня обикаляше по улиците и си търсеше място по фасадите, където да рисува. Беше открила в едно помещение количества боя, с които да направи този свят еднакво бял или еднакво черен. Рисуваше, за да помни. Започна с цветя. И всичките бели, и цъфтящи постоянно, и навсякъде. После “завърза” кучето за едно стъбло на дърво, което имаше за корона сателитна антена. Нарисува себе си с лятна шапка и лейка. Поливаше дървото. Останалите й дървета, за растежа на които се бе погрижила ръката й, бяха все с черни стволове и с много, много бели цъфнали цветчета.
Себе си срещаше често, защото се беше изрисувала почти на всяка улица: ето тук, на седма, стои до телефонна будка, откъдето си раздава рисувани монети. На тридесет и първа е с кошница и отива за гъби. А тук, на седемнадесета е върху гърба на бик, а той току-що е изникнал из под опадала мазилка. На ъгъла на седемнадесета, точно преди улицата да се слее с площада, излита ято гълъби, а тя е седнала до бял фонтан.
Когато много я заболяваше от липсата на ЖИВОТА, който някога е имала, отиваше до камбаната на църквата, останала в подножието на камбанарията си. Изглежда от взрива въжетата се бяха скъсали и тя се срутила в последния си звън. Присядаше до нея и почукваше с червеното си копче (то от всички скъпоценности, които притежаваше, имаше единствената привилегия да я придружава в посещенията й навсякъде). Допираше ухо и чакаше да се събуди нейния звук и да й заговори. Най-често казваше, че тъгува за въздуха и за посоките на вятъра. Всеки път я молеше да избърше праха от буквите, които споменаваха родителите й. Казваше, че се страхува да не би да ослепее някой ден и да пропусне гледката от своята камбанария. Горката. Не знаеше, че този свят, който помнеше, го няма вече. Може би, ако успееше да си припомни повечето звуци, можеше и да го отвори. Толкова е тъжно да си сам и беззвучен! Принцеса Плъх усещаше това с връхчетата на пръстите си, докато галеше пиринченото тяло на камбаната…


Отдавна ли беше ЖИВОТЪТ и колко е това отдавна за времето, откогато е СЛЕД?! След последното заспиване в леглото под приглушената усмивка на маминия лик (ах, колко бързо избелява, като снимките от намерения на тавана стар албум), след нежното докосването на устните й, след ритмичното тиктакане на часовника с препускащите кончета, след далечната приказка на славеите от двора, след прегръдката с веселия клоун Арлекин с голямото червено копче, което си въртеше винаги из пръстите, докато заспиваше… Не, сега е СЛЕД. А това беше последното преди да стане СЛЕД…
… Събуди се с усещане за недовършен сън и прилика с тревога. Дори не знаеше тревогата какво е – чувство ли?... В ръката стискаше голямото червено копче. Нямаше го Арлекин, обаче. Болеше я главата и беше тъмно. Миришеше на нещо много изгоряло. Усещаше, че е навън. Леглото беше твърдо. Протегна ръка да потърси завивката. Напипа буца пръст. Завивката я нямаше. Леглото – също. Без да иска разбра, че няма вече никой и заплака…
Не знаеше какво е време. Но не беше малко това, през което седя и не се опитваше да спре сълзите. После стана и като опипваше с крачета почвата, тръгна по посоката, която й диктуваше нещото отвътре. Вървя известно много време. Ако не беше СЛЕД, сигурно вече би развиделило. Стана леко по-бледо сиво. Беше виждала този оттенък въздух. Когато той се появяваше, до училището ходеха с маски. Всички хора приличаха на двукраки животинки, които бяха с еднакво белички муцунки. Децата се смееха и недоумяваха защо родителите им оставаха толкова сериозни. Винаги като се срещаха разговаряха. Принцеса Плъх бе дочувала отделни думи, които не разбираше, но често споменаваха една от тях – взрив. Как можеше една дума толкова да натъжава лицата?...


"Аз бях принцеса. Принцесата на мама. Имах си и име. Но какво ли значение можеше да има едно име, когато се живее СЛЕД. Иначе името е важно. Ако не беше така защо тогава мама толкова държеше да го казвам, когато подавах ръката си на възрастните дами, които посещаваха ателието й. Мама казваше, че всяко име носи музиката на човека. Когато се научиш да го изричаш с точната интонация и тембърът ти да е в съзвучие с интонацията, тогава се отключва музиката в теб. Музиката може да не е само звук, пак казваше мама. Музика може да е цвят или хармонично изразяване на цветове върху платното на художник, каквото и да означаваше това. Дори и цветовете по палитрата, онзи смешен шарен картон с дупка, можели да изразяват музика. Мама беше художничка. Обичах да стоя при нея, докато работеше. Беше по-интересно, отколкото играта с децата на съседите или от скучните въпроси на старата леля Ема, при която мама ме оставяше, когато отиваше до големия град за платна и бои…"


Когато навън вилнееше буря Принцеса Плъх ужасно се страхуваше. Тогава се появяваха онези странни тръпки, които вледеняваха ума и плъзваха по тялото, отваряха очите, както са затворени и се населяваха с видения, а до слуха изпращаха потайни звуци, прилични повече на стъпките на същества, които дишаха чрез тях и ходеха по въздуха, а той шумолеше като разклатена в чашата престояла вода. Следите им оставяха в съзнанието й дългите отблясъци на неразгадано тайнство.
Не помнеше откога започна да си изучава стъпките. Но беше много скоро след като разбра, че като се страхува, дочува как се движи и страха. Ако вървиш в тревата бос, утро е и леко хладно, а росата е поникнала, тогава стъпките са топли и настръхнали, разгъделичкани. Когато си в стаята с рогозката на пода, тогава стъпките шумят като тръстики и хлъзгат чувството за волност някъде из пясъци. Ако си на брега на топлото море (това се случваше на Принцеса Плъх всяко лято), ще различиш поне два вида твои стъпки. Едните са парливи, хапещи петичките с пясъчните зъбчета, а другите са меки и успокояващи като целувката на майка по горящото от топлина челце. А стъпките в твоята стая са като прегръдки и са дълбоки, колкото очите на луната в кладенец… От дългото ми изучаване на стъпки съм получила халюцинации, както казваше мама, помисли си Принцеса Плъх, за шума, който й се стори че дочува вчера като минаваше по моста над изведнъж изтеклата река. Шумът приличаше на изливаща се от тясното гърло на бутилка вода. Наоколо все така бе сухо, сухо. Дъжд не беше валял. Небето беше край. А някога беше синьо и безкрайно, и безкрайно шумно с птици и усмивки на сапунени мехури, с които всяко от децата се забавляваше, когато беше слънце… После забрави за шума. Нарисува си хвърчило. Но то остана да я гледа странно тъжно. Не го пое шума на вятъра, си рече Принцеса Плъх... Не можеше да нарисува вятър, защото нямаше за него цветове. Не беше чувала да има черно-бели ветрове. Те всичките, от малкото й дни в ЖИВОТ, обичаха да си обличат шарените ризи от простирите и да разперват роклите с лалета, като разменят най-забавно шапките на хората… Обеща на тъжното хвърчило да дойде на другия ден и да му нарисува дракон. Но без опашка. Така хвърчилото ще се усмихне от странната гледка, а после ще предложи, на дракончето, да му подари опашката си. Ще станат и приятели…
Вечерта разказа нови спомени на бялото си куче. За шарената тишина, която се излъчваше от тубичките с боя, за светещите струи от прашинки, които пращаха лъчите слънце през прозореца, когато беше край на избягало лято… Като коалата от моята корица, помисли си Принцеса Плъх, въздъхна и съня сгуши топлата й главица…


Тази сутрин беше по-различна. Нещо й щипеше нослето отвътре. Като излизаше от своя нощен дом, забеляза, че лапките на кучето изглеждат като мокри, все едно е вървяло през росата и козинката му се е набола с мокри иглички. А по стволовете на дърветата имаше следи… от сълзи. Веднъж бяха излезли да наблюдават живота в полето и докато пресичаше черния път през нивите се спъна и падна. Не я заболя от болката, а защото цялата се покри с прах и всички деца й се смяха. Опита да сдържи сълзите, но няколко успяха да избягат от очите, а вкъщи им видя следите в огледалото…
Продължи по улицата. Отхвърли мислите, които носеха спомени от ЖИВОТА. Трябваше да зарадва днес хвърчилото. Стори й се, че то я посрещна с някаква надежда за изпълнено очакване. Откъде ли можеше едно хвърчило да усеща, че някой е обещавал да му нарисува нещо или че този някой може да си е помислял за него, докато си е мислел въобще?
Принцеса Плъх рисува като за последно. Остави от сърцето си, а дракончето без опашка я поглеждаше с очи на нещо живо. Ръката й все натежаваше на ляво, уж да оправи крайчето прегънала се люспичка. Но тя отново се загъваше и на очите й се струваше, че люспичките мърдаха като при дишане на детско сърчице… Детско.. Да, тя бе дете… Колко много би се зарадвала сега и на децата на съседите, онези две малки момиченца с еднакви личица и лунички като мънистенца, разхвърляни по нослетата и бузките им…


Градината след дъжд изглеждаше като вълшебна. Листата тихо си шептяха с капки. Короните се стичаха по стволовете и стигаха до корените си, а те пълзяха сред тревите, минаваха пътеката и стигаха до кладенеца чак. А-а-а, оттам си черпят шепота, разбрах, за да примамват вятъра в листата и после да приспиват в люлка всяка нощ, си мислеше Принцеса Плъх, когато се досещаше за този спомен. Пътеките пък са вечерните посоки за беседката, където пейките обичат да разказват приказките на отсядалите в търсенето на мечти майки, но когато те били момичета и особено когато след мечтите им излизала да рисува с акварелите луна. След дъжд градината мирише топло, тихо. Понякога извиква изненадата от някоя откъсната от листенце капка, понесла бързата целувка за нечие носленце…
Това какво е, докосна си Принцеса Плъх лицето. Приличаше на капчица, но тя не знаеше дали наистина почувства, че това е мокро. Докато пръстите й се допитваха един до други, закапаха и още капки. Така приличаше на сън, защото тук, откакто тя живееше, дъждът валеше само докато го сънуваше в съня си. А капките все повече и повече опипваха лицето й, косата, започна да й пари под наметката от мокро. Ръцете се разтвориха сами, обърнаха нагоре длани, ловяха всяка капка, а а очите й изписваха щастливи мигове. От белите цветчета на дърветата се вдигнаха ята врабчета. Фонтанът пусна всичките накацали около него гълъби, дърветата изтекоха в пръстта, небето си открехна тайнствена врата и се изсипаха от нея всички цветове. Дъждът заискри по тротоарите, изми фасадите на къщите, а вятър от криле на гълъби подхвана за усмивката хвърчилото и отлетя с него по посока на една широка, двойна, светнала дъга, като си взе опашката от дракончето. А то пък беше станало такова смешно, мокро рошаво и тъй като Принцеса Плъх му бе оставила от своето сърце, разтръска козинката си, премигна бързо и подскочи, настигна я и завъртя останалото малко опашле, защото всъщност дракончето беше куче и издаде звук на радост, за който всеки слух навярно е мечтал. Тя се наведе, грабна го бързо, притисна го с ръце към себе си, усети топлинката му и тупкащото сърчице, а то я близна с розово езиче…
Отнякъде изникнаха лъчи на слънце, разресваха на малката принцеса миглите, а нечие познато, мило, близко, преливащо от трепети докосване я галеше с ръка на майка. Косата й поемаше целувки, шепот, дишане… “Мари, ще си отвориш ли очичките?” – а този глас й бе познат. Дъждът я мокреше… “Мари, принцеске моя малка, сънуваш ли? Хайде, отвори очи! Ти плачеш, мила! До теб е мама! И още нещо чака да погледнеш, хайде!”… Едно познато топличко езиче, докосна личицето й, погъделичка й с мустаче бузката. Принцеса Плъх премигна сънено, невярващо. Премигна пак, отвори светлите очички, огледа всички – прозореца с пердето на шишарки, мама, с усмивката си най-голяма, сандъчето с играчки, картината до гардероба, любимата възглавничка и Арлекин с голямото червено копче под завивката и… малко черно кученце, което я разглеждаше с очакване да го познае… “Добре дошла, сънливке, у дома! Какво те натъжи, детето ми, в съня? Май че си плакала? Защо? Защото си самичка? Без приятелче? Дай да изтрием бисерните ти очички! Виж кой е тук, това прекрасно малко кученце! Прилича ми на драконче, какво ще кажеш ти, я погледни! Хайде да му измислим име!”
Мари прегърна силно мама, притихна до гръдта й и промълви: “Сънувах, че светът го няма, мамо. Не искам да живеем никога такъв ЖИВОТ, от който да остане свят без нищо живо. Ще ме научиш ли да бъда като теб и да пазя за живота ни природата?”.
---------------



Много рядко съм се замисляла за време СЛЕД, макар да се вълнувам от глобализацията, от жестокото ни отношение към природата. Не съм се опитвала да си представя какво би се получило, ако продължаваме да унищожаваме с консумацията си света. В горещите, разтапящи жеги ходех с влажна маска, защото дишането сред изпарения на асфалт и изгорели газове, задействаше бутончето за самосъхранение. Отдавна дъщеря ми е голяма и спрях да гледам анимация. Комикси - също. Онзи ден попаднах на снимки с интересни графити в едно списание. На една от фотографиите ме гледаше мило момиченце с влажни очи, което беше с наметка от плъх, а може би беше не само наметка. Наоколо къщите като дворци от приказка, но със странни, изгорели, празни очи, а дърветата бяха онемели и застинали, останали сами и голи. И не разбрах как за час изписах няколко листа в тетрадката... Не знаех какво ще се случи с героинята. Не съм замисляла сюжет (не ме бива в писането на разкази, поради тази причина). Днес знаех как ще свърши тази приказка. Няма ненаказано добро, ми каза един човек. И все пак, нека да бъдем добри, казвам аз!

31.05.2008 г.

От есенно утро... дочуто...

Все още утрото
от нощния си сън трепери.
Настръхналата козина
на сивата мъгла
с несигурната светлина
отхлупва.
Скрежасалите клони на върба
отмерват с глух замръзнал глас
изминатия път на всяка капка.
Брегът, затънал в поза
безразличие,
представите си за опора
преповтаря.
От хълма край реката,
помежду притъмнелите
от есента
изгнили стволове,
денят прехвърли сенките
в небето,
притисна облаците
сред комините...
Закапа.
Прозорците повториха
размазаната му гримаса.
Стените свиха цветове,
из мокрите бразди потекоха.
Дърветата се сгърбиха
под маските на голи мисли.
С окъсаните си листа
обувките в калта прикриха.
От тротоарите,
под стъпките на първи минувач,
шумът изпърха с плач.
Автомобил, с ръждясал ранен глас,
отвърза светофарите...
Не взех чадър.
Излязох.
Дъждът, на жълтата ми шапка,
ще разказва как...
от есенното утро чул...



Художник Erin Spencer

Как есента пристигна при едно малко таралежче

На дъщеря ми Яна...

Слънцето току-що бе спуснало лъчи в една сребриста паяжинка между бодливите иглички на елхата. Люлееше лицето си във всяка капка, достигнала нослетата на връхчетата й. Когато нападалите през нощта листа на старата, прегърбена от плодовете дюля, се размърдаха. Подаде се учудена муцунка, две ококорени очички и две ушенца под бодлички… „Апчих” – муцунката издаде звук. Очичките се заоглеждаха. Побутна слънцето с пръст топъл лъч три капчици и те се шмугнаха покрай ушичките, погъделичкаха бодличките. На таралежчето. Да, това, което кихна беше Чудомир, едно такова малко таралежче, което от лятото живееше с майка си на малка къщичка в градината. То тъкмо беше се събудило. Майка му излизаше сутрин рано и го оставяше да си поспи. Тя обикаляше полето, близката гора. Събираше билки, плодове и орехи, гъбки и шипки за зимата. „Апчих” – пак кихна таралежчето. Изглежда пеперудка беше поръсила повече прашец от крилцата си и сега той му гъделичкаше нослето. Докато ситнеше през градината, все още се чудеше: как тъй, защо е спало под завивка от листа? Чия ръка е шила нея през нощта? Защо листата са оранжеви, червени, жълти? Изведнъж, току пред него, тупна нещо и се изтърколи сред хризантемите. Сърчицето му заби по-бързо, но любопитството го приближи по-близо. „Яяя, каква червена ябълка, - ококори очички, докато изрече Чудомир. - Като в онази книжка на Юлето, която вятърът все тъй разлиства под сайванта.” Гризна парченце. Беше сладка и сочна. Гризна пак. Напълни бузките и замижа от удоволствие. След като закуси хубаво, Чудомир се зае да потърси бързите си и бъбриви приятелчета лястовичетата. Но тях ги нямаше нито в гнездата, нито да пърхат волно в небесата. Мина покрай шипковия храст. Той пъчеше гърди с червен гердан и никак, ама никак не искаше да се закача с остри щипки. После наближи семейството тикви, които цяло лято му даваха чадърчета за сянка от листата си. Бяха се облекли в жълти ризи и видимо много наедрели се припичаха на слънце. В края на улицата, където гордо стърчеше еднокракия дървен стълб и крепеше на главата си голямото щъркелово гнездо, беше тихо. Таралежчето много се зачуди: „Къде ли са се скрили шумните му обитатели?” Неусетно стигна гората. Пътечките, които водеха из нея, се бяха заровили в шума. Замисли се над тази странна случка. Някой току над него се разсмя. Чудомир погледна в клоните: две катерички скачаха, размятваха опашки, прехвърляха в торбичките си жълъди. Едната я изпусна. И плисна дъжд от жълъди, и се набодоха в бодличките на Чудомир. Рунтавелките прихнаха на тази своя щуротия и запремятаха смеха навътре из гората. А таралежчето се натъжи. Обърна се назад и тръгна към дома. Вървеше бавно и унило. А жълъдчетата върху гърба подрънкваха припряно закачливо. Когато стигна по средата на полянката, едва не го събори на земята заек. Добре, че се подпря на гъбка, та не падна. Изправи се и тръгна пак. Толкова беше се замислило, че даже не усети новия товар – до жълъдите се поклащаше с голямата си периферия, спасителната гъбка. Таралежчето прекоси двора и когато се наведе да влезе през входа на дупката, където се криеха, когато валеше, се зачуди защо едва премина. Вътре ухаеше на ябълки, на къпини, на мащерка, на мама... „Мамо, мамо, ти си тук! Мамо, защо ги няма лястовиците? Защо и щъркелът не трака с клюн? Защо днес шипката не се заяжда с мен? А тиквите защо са жълти? Защо пътечките се крият в листни дрехи?” Майка му се усмихна и топло го погали с поглед: „Виж ти, детето ми любимо е пораснало! Събирало е гъбки, жълъди, въпроси – рече тя”. Остави жълъдчетата в килера, а гъбката – на слънце да изсъхне, наля по чашка ароматен чай и отговори: „Днес лятото си тръгна, мило! На лястовиците с крилете отлетя, на щъркелите подир тракането с клюн към топлото на юг се спусна. Нощес ветрец повя, доведе есента. Тя е художник, като пролетта, но знае ярки шарки. Облича ябълки и круши, дюли, грозде в сладки дрешки. Рисува нощем по дърветата, а от листата шие ризки за пътеките, за храстите, да са дебели, да им е топло под снега на зимата. Приспива пъпките по клоните за зимен сън. И луковички на лалета слага в кошница. Та щом забарабани в первазите капчук, щом съмне под камбанка на кокиче и се отрони от ледена висулка топла капчица, да ги намери пролетта и да им нарисува цветове и стъбълца...
Ето, това е есента, дете. Тя идва да припомни, че трябва да се сбират плодове, да се подготвят всички за студа, да знаят, че труда от лятото намира благодарност тъй и в зимни нощи с нас дочаква пролетния глас..."

Каменна брошка

Измивам сънищата си
и преобличам с мисли
образа,
в лицето ми останал гол.
Горчиво сива риза скрива
душата в двора й.
От копчетата капе мед,
с пелин от виното,
наливали ръцете ми,
на самотата нощна
за утеха,
на тази нейна древност,
плакала у мен.
Сакото ме държи
в прегръдка.
От жадните за топлина
ръкави
ръцете ми изтичат.
И с брошката
от вкаменели думи
сърцето си
заключвам зад решетка…

Сутрешно... на някого... от днес

От съня се измъквам. Влизам в себе си тайно. И отключвам врата след врата. Търся. Кълнове. На мисли. От различните думи-семена...
Мислех си (така и не пораснах, да не вярвам толкова дълбоко на думите, преди да са пренощували по-дълго в мен)... Мислех си, че има смисъл да обичаш, да даряваш светлината от очите си, да топлиш с дъх ръцете си, в живота сам, за да погалиш с топлина годините, изписани върху едно лице, да срешиш тревожните му мисли с пръсти... Егоистично е. Да очакваш насреща си това, от което имаш нужда. В черупчести веднага се превръщаме, когато искаме да си запазим алчно своето. От всякоя попаднала в слуха ни дума, изграждаме в черупката си клетка. Хем думата да не стои свободна, за да ни казва, хем да е по-наблизо, да я изричаме, когато ни потрябва... Изменчивата ни природа рисува дрехите на изражение с такива цветове, че да прикрие в нас войната и жаждата да нараняваме, когато някой е докоснал дума от черупката... Пред ликовете си в дланта, задаваме въпроси. Преоблечени. Тъй както шутове. За да не ни е страх от срещата. С отпечатъците истина на нашата съдба. И бягаме от нея зад мисълта, че в нас е сигурният свят... Едва, когато се зазидаме, разбираме, че си я носим... в дланите.